Белгарат — магьосникът

Мен ако питате, по-вероятно е стените им да са станали по-високи и по-дебели.

Белтира сви рамене.

— Всичко, построено от човешки ръце, може да бъде сринато обратно в прахта — каза той.

— Не и докато отгоре се сипят копия, вряло масло и камънаци — възрази му Белдин. — Обзалагам се, че ангараките ще се покрият зад тези стени, след като ги погнем. Те се плодят като зайци, но въпреки това ние ще сме повече от тях, тъй че едва ли ще искат да ни срещнат на открито. Ще се изтеглят в градовете си, ще хлопнат портите и после ще трябва да ги измъкваме отвътре. Така доста хора ще намерят смъртта си. Трябва да измислим начин да сринем тези стени, без да хвърлим половината човечество срещу тях.

— Бихме могли да го направим и ние — предложи Белкира. — Доколкото си спомням, навремето ти прехвърли половин акър камънаци, докато помагаше на Белгарат да построи кулата си.

— Тези камъни не бяха слепени един с друг, братко — отвърна му Белдин с кисела физиономия. — Белсамбар каза, че ангараките зидали стените си с хоросан. Ще трябва да ги рушим камък по камък.

— А в това време те ще ги строят отново — добави Белмакор. Той погледна замислено към тавана на кулата на Белсамбар, където се бяхме събрали. После, тъй като все пак говореше Белмакор, гласът на логиката взе превес. — Белдин е прав. Не можем просто да хукнем да превземаме градовете им. Загубите ни в жива сила ще бъдат твърде многочислени. Всички са съгласни с това, нали?

Белмакор срещна погледа на всеки от нас и ние кимнахме един по един.

— Чудесно — каза той сухо. — Второ, ако се опитаме да разрушим стените им със силата на Волята и Думата, само ще се изтощим до смърт и нищо няма да постигнем.

— Какво ни остава тогава? — пресече мъдруването му Белзедар.

Бях подочул, че те двамата спорили доста по пътя към земите на толнедранците. Белзедар решил, че той, като втори ученик, командва парада. Белмакор, позовавайки се на моя авторитет, оспорил това и Белдин го подкрепил. Белзедар най-вероятно го бе взел твърде навътре и сега явно търсеше начин да си върне.

— Както вероятно се сещаш — продължи той, — не можем да нападнем директно Торак. Единственият начин да го принудим да върне Сферата е като изтребим достатъчно от хората му. Това обаче трудно ще ни се отдаде, докато те се крият зад тези техни стени.

— В такъв случай бихме могли да решим проблема с някоя механична играчка. Не мислиш ли така, стари ми друже? — отвърна му Белмакор със своя влудяващ маниер на градски многознайко.

— Механична играчка? — повтори Белзедар объркан.

— Нещо, което не кърви, друже. Нещо, което има по-голям обхват от копията на ангараките и може да събори техните стени.

— Няма такова нещо — тросна му се Белзедар.

— Все още няма, друже, все още… Но ми се струва, че Белдин би могъл да измъдри нещо, което да ни свърши работа.

Тук му е мястото за едно важно уточнение. Цял куп народи си приписват изобретяването на обсадните машини — алорните, арендите, малореаните — също. Истината обаче е друга. Моите побратими Белмакор и Белдин създадоха първите от тях.

Естествено, не всички работеха по начина, по който се очакваше. Техният катапулт например излетя във въздуха при първите няколко изстрела. Да не говорим за първия подвижен таран, който си беше пълна катастрофа. Доста време не можаха да измислят как да го насочват. „Механичната играчка“ на Белмакор тръгваше накъдето поиска и събаряше наред дърветата, доста по-встрани от заплануваната цел.

Горе-долу по това време нашият побратим-мистик Белсамбар предложи нещо толкова ужасно, че самата мисъл за това ни потресе.

— Белмакор, ще можеш ли да измислиш устройство, което да изхвърля различни неща на голямо разстояние? — попита той.

— Разбира се, старче — отвърна му уверено Белмакор.

— Защо тогава да хвърляме тези неща срещу стените? Те нищо не са ни направили. Имаме сметки за уреждане с Торак. Аз съм ангарак и познавам начина, по който мисли Торак, по-добре от всички вас. Той насърчава своите гролими да принасят в жертва хора, само за да докажат, че обичат него, своя Бог, повече от сънародниците си. И колкото повече страда жертвата на олтара, толкова по-убедително за него е това доказателство. Болката на жертвата му доставя най-голямо удоволствие. Затова, ако искаме наистина да го нараним, нека направим болката обща.

— Какво по-точно си намислил, братко? — попита Белмакор учудено.

— Огън — отговори му Белсамбар с ужасяваща простота. — Катранът гори, нефтът също. Защо да си губим времето? Защо да жертваме живота на войниците си, като ги хвърляме срещу стените? По-добре да използваме твоите чудесни машинки, за да изсипем течен огън отвъд стените. Затворени зад собствените си зидове, ангараките ще изгорят живи и дори няма да ни се наложи да влизаме в градовете им, нали така?

— Белсамбар! — изстена Белтира. — Та това е ужасно!

— Да — призна Белсамбар, — но както вече казах, аз познавам начина, по който разсъждава Торак. Той се бои от огъня. Боговете могат да надзъртат в бъдещето си, а той вижда огън в своето. Нищо не би му причинило повече болка, а нали това е нашата цел?

Белсамбар се оказа абсолютно прав, макар да нямам и най-малка представа как се бе досетил за това. Торак наистина се боеше от огъня, при това с пълно право.

Въпреки очевидните преимущества в предложението на Белсамбар, ние се опитахме да измислим друг вариант. Белмакор и Белдин се впуснаха в трескаво изобретателство. Близнаците пък експериментираха с времето. Бури и торнада се сипеха от ясното като планински извор небе. Аз концентрирах силите си върху създаването на илюзии. Бях намислил да пренаселя непристъпните ангаракски градове с невъобразими ужаси и така да изкарам техните обитатели навън, преди да се наложи Белсамбар да ги засипе с безмилостния си огън.

Белзедар също бе запретнал ръкави с не по-малък ентусиазъм. Мисълта за Сферата го бе обладала напълно и той трескаво се опитваше да измисли начин, по който да се добере до нея. Единствен Белсамбар седеше бездеен встрани и чакаше спокойно. Той изглежда знаеше, че щом войната започне, рано или късно ще ни се наложи да се възползваме от неговата зловеща идея.

Независимо от работата си, ние трябваше често да пътуваме до земите на съюзниците, за да проверим как вървят техните приготовления. До този момент никоя от петте протонации на човечеството не бе достигнала до идеята за едноличното управление. Но задаващата се война промени това. Военните формации трябва да бъдат организирани на принципа на пирамидата, и след края на войната начело на повечето от народите вече стоеше владетел, признат от по- голямата част свои поданици. Май трябва да пишем в сметката на Торак и заслугата — или вината — за появата на първите крале.

Аз пък изглежда нося изцяло отговорността за възникването на кралския род на алорните. След пратеничеството при Боговете в навечерието на войната, по силата на безмълвно споразумение помежду ни, всеки от моите побратими бе поел задължението да поддържа връзки с една от нациите. Едва по-късно осъзнах, че решението да отида при Белар и неговите алорни е променило безвъзвратно съдбата ми.

Приготовленията за войната отнеха няколко години. Повечето хроники, описващи този период, са доста мъгляви. Като цяло в него не се случи нищо достатъчно важно, за да си струва вниманието. Имаше, разбира се, няколко погранични сблъсъка с ангараките, но до значими битки така и не се стигна. Накрая Боговете решиха, че техните народи са готови. Поне доколкото някой по онова време можеше да бъде готов за война.

В човешката история няма друга такава война като тази срещу ангараките, най-малкото заради факта, че военните действия предизвикаха миграцията на цели раси. Това бяха времена, в които връзката между Боговете и техните народи беше все още толкова тясна, че никому не бе хрумнала идеята жените, старците и децата да останат в поселищата, докато мъжете воюват.

Мара и Исса поведоха своите мараги и нийсанци през земите на далите. В същото време толнедранците и арендите се насочиха в широка дъга на запад. Само алорните не поеха наникъде. Това беше единственият път, когато съм виждал моя Учител ядосан за нещо. С крайно необичайно за него раздразнение той ми заповяда да отида при тях и да разбера какво ги бави.