Белгарат — магьосникът

Всички до един бяхме повалени от най-силното земетресение, което някога съм преживявал. Останах да лежа върху пръстта, докато зъбите ми тракаха неудържимо от трусовете. Раняваната, мачкана и насилвана в този ден земя стенеше и виеше. И не само тя. Моята малка приятелка, свита на кълбо до мен, проточи врат към небето и също нададе вой. Прегърнах я и я притиснах силно към себе си. Не беше много добра идея, като се има предвид колко уплашена беше тя. Странно, но вълчицата не понечи да ме ухапе. Дори не ми изръмжа. Вместо това облиза лицето ми, сякаш се опитваше да ме успокои.

Когато трусовете затихнаха, ние се поокопитихме и поехме към новоиздигнатата планинска верига, а после на изток, където морето на Торак отстъпваше с яростен грохот.

— Впечатляващо — каза вълчицата тъй спокойно, сякаш нищо не се бе случило.

— Наистина. — Не можех да не се съглася с нея.

После пристигнаха и другите Богове заедно с техните народи и всички се зачудиха на стореното от Белар и Алдур.

— Настъпи време разделно — каза им моят Учител с тъга в гласа си. — Вече я няма прекрасната земя, която беше майка кърмилница на нашите деца във времената на тяхното детство. Онова, което остана от нея, е неплодородно и мъртво парче пръст, което няма да може да осигури прехраната на хората. Затуй, ето какво ще ви посъветвам, братя мои. Нека всеки от вас поведе своя народ на запад. Отвъд планините, където е скътан Пролгу, ще откриете друга плодородна равнина. Тя не е нито толкова обширна, нито толкова красива като тази, която Торак потопи днес на дъното на морето, но ще може да изхрани човешките раси.

— А ти, братко мой? — попита го Мара.

— Аз ще се върна в Долината заедно със своите ученици — отвърна му Алдур. — Днес в света бе отприщено Злото, а неговата сила е огромна. Сферата ми се разкри, а именно чрез нейната сила бе проправен пътят за Злото. Затуй върху мен пада бремето да подготвя света за деня, в който Доброто и Злото ще се срещнат в своята последна битка.

— Тъй да бъде тогава — каза Мара. — Сбогом и на добър път, братко мой.

После той, Исса, Чалдан и Недра поведоха своите хора на запад.

Само Белар не помръдна.

— Моята клетва ме обвързва — каза той. — Аз няма да отида с другите на запад. Вместо това ще отведа моите алорни в необитаемите земи на северозапад. Там заедно ще търсим начин как да се доберем до Торак и неговите деца. Твоята Сфера ще ти бъде върната, братко мой.

Богът Мечка обърна лице на север, взря се за миг и после тръгна с отмерена крачка. Неговите снажни воини го последваха.

Моят Учител ги проследи с поглед. Нечовешка тъга бе изписана върху лицето му. Накрая Алдур се обърна на запад и пое по обратния път към Долината, а ние с моите побратими го последвахме смълчани.

II частПредателят

Седма глава

Всички бяхме разтърсени от изхода на войната с ангараките. Никой от нас не бе очаквал отчаяния отговор на Торак. Измъчваше ни убийствено чувство за вина заради смъртта на половината човечество. Бяхме доста мрачна картинка при пристигането си в Долината. Всеки от нас си имаше належащи задачи, но въпреки това в първите вечери неизменно се събирахме в кулата на Учителя, за да потърсим утеха в неговото присъствие и в познатата гледка, която се разкриваше от прозорците.

Всеки от нас имаше кресло и ние обикновено се събирахме около масата, за да обсъдим събитията от деня, а после да се прехвърлим на други, по-общи теми. Не знам дали сме успели да решим някой от проблемите на света в тези почти хаотични разговори, но всъщност не такава беше целта им. По-скоро имахме нужда да бъдем заедно в онези смутни дни, имахме нужда от умиротворението, което винаги е изпълвало познатата стая на върха на кулата. Дори светлината там беше някак по-различна. Може би и тя, точно като огъня в камината, съществуваше, защото Учителя бе пожелал това. Изработените от полиран абанос кресла бяха удобни и всичко останало в стаята изглеждаше тъй чисто и съвършено, сякаш непокътнато от хилядолетията. Повечето вещи на Алдур се съхраняваха в някакво друго измерение и се появяваха по негово желание, вместо да събират прах по рафтовете.

Нашите вечерни събирания продължиха около шест месеца и ни помогнаха да намерим сили, за да прогоним кошмарите, населили сънищата ни.

Беше въпрос на време някой от нас да зададе онзи въпрос и този някой се оказа Белтира.

— Как започна всичко, Учителю? — попита той замислено една вечер. — Защото всичко е започнало доста преди ние да се появим на света, нали?

Алдур погледна мрачно незлобливия алорнски пастир.

— Наистина, Белтира. Всичко е започнало много, много отдавна, по-отдавна, отколкото бихте могли да си представите. Някога, по времето, когато Вселената е била още съвсем млада, още преди аз и моите братя да се родим, се случило нещо, което не било предвидено. Нещо, което разделило Предназначението на всички неща.

— Инцидент, така ли, Учителю? — предположи Белдин.

— Определението ти е доста уместно, сине мой — похвали го Алдур. — Като всички неща, и звездите се раждат, живеят и умират. Инцидентът, за който говорим, се случил след смъртта на една звезда. Проблемът бил, че мястото и времето на тази смърт не били част от първоначалния замисъл на Сътворението. Смъртта на коя да е звезда е титанично събитие, а поради близостта й с много други звезди смъртта на онази звезда изиграла още по-гигантска роля. Всички вие сте изучавали небесата и знаете, че Вселената се състои от звездни „гроздове“. Гроздът, в който се намирала звездата, за която ви разказвам, бил толкова голям, че слънцата му били безчет. Своенравното слънце, което умряло в самия център на звездния грозд, възпламенило близките до него слънца, а те на свой ред възпламенили други слънца. Взривът се разпространил с нечувана скорост и унищожил целия грозд.

— Това някъде наблизо ли се е случило, Учителю? — попита Белсамбар.

— Не, сине мой. Това събитие се състояло на другия край на Вселената, далече, далече. Толкова далече, че светлината от тази катастрофа още не е достигнала до този свят.

— Как е възможно това, Учителю? — Белсамбар изглеждаше крайно учуден.

— Зрението не е съвършено, братко — обясни му Белдин. — Има дистанция във времето между мига, в който става нещо, и мига, в който ние го съзираме. На нощното небе ние виждаме звезди, които всъщност вече не съществуват. Някой ден, когато и двамата имаме достатъчно време, ще ти обясня всичко по- подробно.

— Как може едно толкова отдалечено от нас събитие да има каквото и да е значение за този свят, Учителю? — попита Белзедар.

Алдур въздъхна.

— Времето и пространството са възникнали по силата на Предназначението, Белзедар — отвърна му той със странна почуда в гласа. — Инцидентът разединил това Предназначение. Онова, което някога било едно цяло, се превърнало в две противоположни части. От това разделяне се породило ново усещане за нещата и от мига на събитието двете нововъзникнали Предназначения се противопоставили едно на друго. След време двете сили се споразумели този свят, който все още не съществувал, да стане поле на тяхната последна битка. Това е причината, поради която сме се появили аз и моите братя. Затова и създадохме този свят. Точно тук ще бъде сложен край на раздвоението в Предназначението на Вселената. Поредица от събития, някои незначителни на вид, други — величави, ще доведе до това последно събитие, което ще предопредели Избора.

— Кой трябва да направи този избор? — попита Белдин.

— Не ни е отредено да знаем това — отвърна му Алдур.