особени симпатии един към друг. Той беше твърдо убеден, че улгосите са по-свестни от всички други хора. Макар и неохотно, трябваше да приема, че няма да е особено възпитано да подмина Пролгу, без да поднеса почитанията си. Затова свърнах леко в северна посока и поех към града.
Маршрутът, който избрах, минаваше през гъсто обрасла планинска клисура, прорязана от буен ручей. Сутринта вече преваляше и слънцето тъкмо бе стигнало влажното дъно на клисурата. Бях се отплеснал нещо — когато се разхождам из планините, обикновено ме обзема приятно чувство на покой и умиротворение.
Тогава вълчицата присви уши и изръмжа предупредително.
— Какво има? — попитах на езика на хората, без да си дам сметка за това.
— Коне — отвърна ми тя на вълчи език. — Но може и да не са съвсем коне. Миришат на кръв и сурово месо.
— Не се притеснявай — отвърнах й, преминавайки на вълчи. — Срещал съм ги и преди. Наричат се хрулжини. Месоядни са. Онова, което подушваш, вероятно е кръвта и месото на някоя сърна.
— Според мен грешиш. Миризмата не е на сърна, а на човешка кръв и плът.
— Не може да бъде — изсумтях аз. — Хрулжините не нападат хора. Те живеят в мир с улгосите от тези планини.
— Носът ми никога не ме лъже — натърти тя. — Не мога да сбъркам миризмата на човешка кръв с тази на сърна. Тези месоядни коне са убивали и яли хора и сега отново ловуват.
— Ловуват ли? Какво?
— Според мен са тръгнали по твоите следи.
Насочих съзнанието си към хрулжините. Мислите им наистина не приличаха особено на обичайните конски мисли. Конете се хранят с трева и единственото време на годината, в което стават агресивни, е размножителният период. Хрулжините приличат доста на коне — като се изключат острите нокти и зъби — но те не пасат трева. И преди бях докосвал на няколко пъти съзнанието на хрулжин при пътуванията си из планините на Улголанд. Знаех, че са ловци, доста хищни при това, но досега волята на УЛ винаги бе успявала да удържи злобния им нрав.
Вълчицата беше права. Хрулжините бяха тръгнали по
И преди ме бяха преследвали. Един млад лъв например вървя неотлъчно по следите ми цели два дни, преди да успея да го прогоня. В мозъка на ловуващото животно всъщност няма и следа от злоба или ярост. То просто търси храна. Но онова, с което се сблъсках този път, бе не просто жестокост или омраза, а истинска лудост. Тези хрулжини искаха не толкова да се нахранят, колкото да ме убият за удоволствие. Май бях загазил.
— Предлагам ти да направиш нещо с външността си — посъветва ме вълчицата. Тя седна и дългият й розов език се провеси от едната страна на муцуната. Май вече ви споменах, че това е начинът, по който се смеят вълците и кучетата.
— Какво му е смешното? — троснах й се аз.
— Хората са толкова забавни. Човекът-ловец мисли единствено за животното, което е решил да улови. Ако ловува зайци, дори няма да погледне катеричката на близкия клон. Тези месоядни коне ловуват човек — теб. Промени облика си и те ще те подминат.
Направо се почувствах засрамен. Как не се бях сетил сам за това? При цялата ни образованост и опит, първата емоция, която ни спохожда щом разберем, че нещо иска да ни убие и изяде, е най-обикновена паника.
Оформих образа в съзнанието си и „прелях“ същността си в тялото на вълк.
— Така е доста по-добре — каза моята спътница одобрително. — Ти си красив вълк. Другата ти външност не е толкова приятна за окото. Тръгваме ли?
Кривнахме встрани от брега на потока и се скрихме сред дърветата, за да проследим с поглед хрулжините. Неочакваното изчезване на моята миризма ги обърка и едновременно с това ги вбеси. Жребецът водач на стадото се закова на място и изрева ядно, а по извитите му зъби се стече пяна. Няколко от кобилите се спуснаха надолу по клисурата, следвайки моята миризма, после се върнаха и обдушиха внимателно мястото, където се бях преобразил.
— Предлагам да се измъкнем по-бързо — каза ми вълчицата. — Месоядните коне могат да си помислят, че ние сме убили и изяли нещото, което преследваха. Това ще ги настрои против нас. Може дори да се откажат от лова на хора и да си опитат късмета с лов на вълци.
Продължихме напред сред дърветата, но не много навътре, за да можем все пак да следим с поглед обърканите хрулжини в случай, че им хрумне да тръгнат на лов за вълци. След около половин час вече бяхме набрали такава преднина, че шансовете им да ни настигнат станаха незначителни.
Промяната у хрулжините ме изуми. Досега всички се бяха подчинявали безпрекословно на мира, установен от УЛ. Какво ги бе накарало да полудеят?
Както скоро разбрах обаче, хрулжините не бяха единствените зверове, загубили разсъдъка си.
(Това, че използвам думата „звяр“, не е израз на някакви лични предубеждения. Тя е просто буквален превод на съответната дума от езика на улгосите. Улгосите наричат дори дриадите „зверове“. Доколкото си спомням, Сенедра беше малко обидена от това определение.)
Така или иначе, аз реших да не се връщам към човешкия си облик, дори след като окончателно се изплъзнахме на хрулжините. Нещо странно ставаше в Улголанд. Двамата с моята спътница стигнахме планината, на чието плато е разположен Пролгу, и поехме нагоре. Горе-долу по средата на изкачването срещнахме група алгороти, които изглеждаха не по-малко луди от хрулжините. Алгоротите и без друго не са сред любимите ми създания. Не знам какви са ги мислили Боговете, когато са ги създавали. Кръстоската между маймуна, овен и влечуго ми се струва прекалено екзотична. Алгоротите също претърсваха околностите за хора, които да убият и изядат. По всичко личеше, че колкото и да не ми се иска, ще се наложи да разменя няколко приказки с Горима.
Пролгу обаче се оказа напълно безлюден. По всичко личеше, че жителите на града са напуснали доста набързо домовете си. Но това се бе случило доста отдавна, за да доловим по миризмата накъде са поели улгосите. Навсякъде из града се натъквахме на купчини човешки кости. Нима бе възможно улгосите да са били избити до крак? Нима УЛ бе размислил и решил да ги изостави?
Всъщност така и не успях да се замисля сериозно над тези въпроси. Нощта бе паднала неусетно и ние с моята спътница все още обдушвахме празните къщи, когато рев раздра небето. Отидох до прага на къщата, която претърсвахме, и хвърлих един поглед навън.
Вече почти се бе стъмнило, но и на тази мижава светлина успях да различа силуета в небето.
Беше женският дракон. Крилата й разкъсваха ядно облаците, а от ноздрите й току изригваха огнени струи.
Сигурно обърнахте внимание, че говоря за нея в женски род и с определителен член. На света бе останал само един дракон и той беше женски. Двамата мъжки, които Боговете бяха създали, се бяха избили взаимно още през първия размножителен период. Обикновено искрено съчувствах на оцелялата женска, но не и този път. И тя, досущ като хрулжините и алгоротите, беше завладяна от страстта да убива, но за разлика от тях беше твърде глупава, за да се замисли какво точно.
Имаше и още една неприятна подробност. Торак бе надарил драконите с пълен имунитет срещу кое да е действие, постигнато със силата на Волята и Думата.
— Ще съм ти много благодарна, ако направиш нещо по въпроса — каза ми вълчицата.
— Нали това се мъча да измисля — отвърнах й аз.
— Мисли по-бързо. Птичката се връща.
Доверието й в моите способности беше трогателно, но не ми помагаше особено. Набързо прехвърлих трите основни характеристики на дракона през главата си. Тя беше неуязвима, глупава и самотна. Последните две ми се сториха многообещаващи. Изтичах до края на града, концентрирах съзнанието си върху една малка горичка, на около миля в подножието на южния планински скат и я подпалих.
Драконът направи остър завой във въздуха и се спусна право към моя малък горски пожар.
— Чудя се защо го направи — отбеляза вълчицата.
— Огънят е част от ритуала на чифтосването при драконите.
— Впечатляващо. Повечето птици се чифтосват през пролетта.
— Тя не е точно птица. Между другото, хич няма да е зле да напуснем възможно най-бързо тези
