град-храм на Торак, разположен около най-високия планински връх. Нашият Учител непрекъснато убеждаваше брат си да върне Сферата, напомняйки му, че ангараките са на ръба на пълното изтребление и че без свои деца той ще бъде нищо. Богът Дракон обаче не го послуша.
Назъбеният терен около източните склонове на Корим принуди марагите и нийсанците да направят заход откъм юг. Ако не беше този съвсем случаен ход, последствията от онова, което последва, щяха да са далеч по-ужасяващи.
Именно заплахата от това да изгуби своите деца накара Бога Дракон да прекрачи окончателно границата на лудостта. Изправен пред два еднакво убийствени за него избора — да върне Сферата или да изгуби всичките си поклонници, Торак направо превъртя. Дори лудостта на един простосмъртен е нещо ужасно. А лудостта на един Бог?!
Подтикван от отчаяние, братът на моя Учител направи нещо, което само лудостта може да му нашепне. Торак знаеше какво точно ще се случи. Няма как да не го е знаел. И въпреки това, изправен пред риска да изгуби своите ангараки, той съживи Сферата. Контролът, който бе постигнал върху нея, беше в най-добрия случай незначителен, но Богът Дракон не се поколеба да я съживи.
И с това пропука света.
Ревът, който последва, не можеше да се сравни с нищо, което бях чувал през живота си. Това беше звукът на разкъсващ се камък. И до ден днешен понякога се събуждам нощем треперещ, облян в ледена пот, а в ушите ми кънти онова ужасяващо ехо, което нося в съзнанието си вече цели пет хилядолетия.
Мелсените, доста вещи в геологията, описват какво се случи, когато Торак разцепи света. Моите изследвания потвърждават тяхната теория. Сърцевината на света е все още течна и онзи първичен континент, който всички ние смятахме за толкова солиден, всъщност е плувал върху това подземно море от разтопена лава, подобно на дървен сал.
Торак използвал мощта на Сферата, за да разкъса „въжетата“ на този „сал“. В отчаяния си опит да спаси ангараките, той разцепил кората на огромната земна маса, за да не може останалата част от човечеството да доунищожи неговите деца. Цепнатината беше широка няколко мили. Разтопената лава от дълбините изригна от тази страховита бездна. Катастрофата вече бе придобила гигантски размери, когато морето се изля в новосъздадената земна паст. Повярвайте ми, не е добра идея да изсипеш вода върху вряща лава! Всичко експлодира!
Не бих си позволил да гадая колко точно бяха жертвите. Половината от човечеството, а по-вероятно и по-голяма част от него, беше заличена от лицето на земята. Ако теренът на източен Корим беше малко по- приветлив, марагите и нийсанците сигурно щяха да се издавят до един или да бъдат принудени да живеят в Малория. Накратко, от света, такъв какъвто го познавахме, остана само спомен.
Но и Торак плати прескъпо за злодеянието си. На Сферата никак не й хареса начина, по който я бяха използвали. Белсамбар се оказа прав — Торак наистина бе видял огън в бъдещето си и Сферата му го осигури в изобилие. Преди да разцепи света, той вдигна Сферата в лявата си ръка. Когато всичко свърши, Богът Дракон вече нямаше лява ръка. Сферата я бе изпепелила. После, за да подчертае колко е разгневена, тя запали и лявата страна на лицето му. Бях на десетина мили, когато това се случи, но виковете му се чуваха толкова ясно, сякаш съм до него.
Тук му е мястото да уточня, че за разлика от хората Боговете не се възстановяват. За нас раните и драскотините са нещо преходно, но не и за тях. Възстановяването е човешка привилегия, от която Боговете по принцип не се нуждаят.
След като разцепи света, Торак определено имаше нужда от възстановяване. Не е изключено да е изпитвал жегването на огъня чак до онази нощ, близо пет хилядолетия по-късно, в която изумен изкрещя името на майка си.
Земята пищеше, стенеше и ревеше под напора на Сферата. Волята на Торак раздираше плътта й. После морските вълни се плиснаха в разкрилата се паст, за да експлодират в хиляди огромни гейзери и кълба от пара. Накрая, когато всичко поутихна, между нас и децата на Бога Дракон беше зейнало непреодолимо препятствие. Земята рухна под краката ни и водната стихия ни погна по петите, поглъщайки жадно села и градове. Точно тогава изчезна без следа и Гара, моето родно селце. Блещукащата малка рекичка, която така обичах, беше погълната от бушуващите морски талази.
Неистов вик на болка и отчаяние се изтръгна от гърдите на хилядите оцелели. Морето бе погълнало земите на повечето от тях.
— Впечатляващо — отбеляза младата вълчица.
— Твърде често го казваш — троснах й се аз. Мъката ме бе стегнала здраво за гърлото. На фона на катастрофата, отнела живота на толкова хора, нейната забележка ми се стори почти цинична.
— Не мислиш ли, че наистина е впечатляващо? — попита ме тя невъзмутимо. Как да спориш с един вълк?
— Мисля — отвърнах й, — но когато някой почне да употребява тази дума твърде често, останалите могат да го вземат за твърде наивен.
Това си беше кажи-речи обида, но нейното безразличие към разигралата се трагедия просто ме влудяваше. С годините осъзнах, че безпомощното раздразнение, което нейните чудатости често предизвикват у мен, всъщност е един от крайъгълните камъни на нашата връзка.
Тя сбърчи носле.
— Ще го казвам всеки път, когато пожелая — заяви с онзи влудяващ тон, издаващ чувството за превъзходство, характерно за всички жени. — Щом това не ти се нрави, можеш просто да не слушаш. А ако ме сметнеш за твърде наивна, това ще си е твой проблем… И твоя грешка.
И тъй, морето ни раздели. На единия му бряг останахме ние, а на другия — Торак и неговите ангараки.
— Какво ще правим сега, Учителю? — попитах Алдур.
— Нищо не можем да направим — отвърна ми той. — Всичко свърши. Войната приключи.
— Никога! — изрева Белар. — Моите хора са алорни. Аз ще ги науча как да прекосят морето. Щом не можем да се доберем до предателя Торак по суша, ще изградим могъщ флот и пак ще го накараме да си плати. Войната още не е приключила, братко. Торак вдигна ръка срещу теб, открадна онова, което беше твое, и накрая потопи тази прекрасна земя на дъното на леденостудено море. Няма ги вече нашите домове, нашите поля и гори. Така мисля аз, скъпи братко. Между алорните и ангараките ще се води война навеки, докато предателят Торак не си получи заслуженото!
— Торак вече е наказан, Белар — каза моят Учител на сприхавия си по-млад брат. — Дори в този миг плътта му гори и ще гори до сетния ден. В една или друга степен, Сферата е вече съживена. Тя дойде при нас в мир и любов, но беше съживена, за да сее смърт и омраза. Торак й изневери и превърна нежната й душа в камък. Сега нейното сърце ще бъде леденостудено и твърдо като стомана и тя никога повече няма да позволи да я използват по този начин. Да, Сферата е у Торак, но тя едва ли ще му донесе радост. Той няма да може повече нито да я докосне, нито да я погледне, освен ако не иска да бъде унищожен.
— Независимо от това — отвърна му Белар, — аз ще воювам с него, докато Сферата не ти бъде върната. Заклевам се в това от името на Алория.
— Както решиш, братко — каза Алдур. — Сега трябва да издигнем бариера срещу прииждащото море, преди то да е погълнало цялата суша, която ни е останала. Затова нека обединим волята си и спрем бушуващите води.
До онзи ден все още не съзнавах в каква степен Боговете се различават от нас.
Алдур и Белар се хванаха за ръце и отправиха поглед отвъд обширното поле към настъпващото море.
— Спри — каза Белар на морето, вдигайки ръка. Думата не бе изречена силно, но морето го чу и спря. Ревящите му талази закипяха яростно, но не посмяха да прекрачат невидимата бариера, издигната от тази единствена дума. Над полето се надигна ураганен вятър.
— Надигни се — каза Алдур също тъй спокойно на земята.
Вцепених се от мощта на тази заповед. Земята, в която все още зееше прясната рана, нанесена й от Торак, простена, потръпна и набъбна. После пред очите ми камъни, пръст и пясък се заиздигаха все по- високо и по-високо, докато накрая полето се превърна в планина, която препречи за вечни времена пътя на морето, отприщено от Бога Дракон.
Случвало ли ви се е някога да стоите на половин миля от нещо подобно? Ако ли не, не съжалявайте.
