Белгарат — магьосникът

И тъй, аз поех отново на север. И както обикновено, не бях сам. Не си спомням да бяхме обсъждали този въпрос, но така или иначе младата вълчица бе решила, че аз й принадлежа. След като трябваше да пътуваме заедно, за пореден път приех облика на вълк, което, предполагам доста й допадна. Тя така и не успя да свикне с човешкия ми образ и винаги изглеждаше по-щастлива, когато ме виждаше на четири крака, с вееща се зад мен опашка.

Открихме защо се бавят алорните още преди да навлезем в земите на Бога Мечка. Не е за вярване, но те вече воюваха. Помежду си.

По онова време обществото на алорните беше разделено на големи кланове и разправията се бе разпалила около спора кой от вождовете да застане начело на алорнската армия. Останалите Богове бяха решили този проблем за своите народи по най-бързия начин, налагайки своя нетърпящ възражения избор. Белар обаче нямаше никакво намерение да постъпва така.

— Сигурен съм, че ще ме разбереш, Белгарат — каза ми той виновно, след като най-после успях да го открия.

Поех дълбоко въздух, мъчейки се да потисна желанието да изкрещя в лицето му.

— Не, Господарю. — Тонът ми беше толкова безстрастен, колкото успях да го докарам. — Всъщност не те разбирам.

— Но нали ако избера някой от вождовете за предводител на армията, останалите ще ме обвинят, че съм издигнал на върха своя фаворит? Затова ще им се наложи сами да се разберат помежду си.

— Останалите нации са вече на път, Господарю — напомних му аз с цялото търпение, на което бях способен в момента.

— И ние ще тръгнем, Белгарат — увери ме той. — По някое време…

Вече познавах алорните достатъчно, за да съм наясно, че това „по някое време“ ще дойде най-вероятно след няколко века.

Вълчицата седна до мен и леко провеси езичето си. Отдавна бях разбрал, че това е начинът, по който вълците се смеят, но не бих казал, че смехът й подейства особено успокояващо на нервите ми.

— А би ли изслушал моето предложение, Господарю? — попитах аз Бога Мечка с нужното благоприличие.

— Ами, разбира се, Белгарат — отвърна ми той. — Как ли не си блъсках главата, но така и не успях да измисля някое прилично решение. Не искам да разочаровам братята си, а както е тръгнало, ще взема да изпусна войната.

— Наистина няма да е същото без теб, Господарю — уверих го аз. — Сега, на въпроса. Защо не извикаш вождовете на кланове при себе си и не ги накараш да теглят жребий. Който спечели, ще бъде предводител на армията.

— Искаш да кажеш, да оставя всичко в ръцете на чистата случайност?

— Това все пак е някакво решение, Господарю. И ако ние двамата с теб обещаем да не се месим по никакъв начин, вождовете няма да има за какво да се оплакват, нали така? Те всички ще имат равни шансове. Ако след това им заповядаш да приемат жребия, с това ще приключи цялата тази… история. — Едва се сдържах да не кажа „идиотщина“.

— Моите хора обичат хазарта — заключи Белар. — Ти знаеше ли, че ние сме измислили заровете?

— Не — казах приветливо, — не знаех.

Всяка от другите раси твърдеше същото.

— Защо още сега да не съберем вождовете, Господарю? Ти ще им обясниш какви са правилата и какъв е залогът, после набързо ще приключим с всичко. Нали все пак не искаме да караме Торак да чака? Ти, Господарю, ще му липсваш ужасно на бойното поле.

Белар ми се ухили. Както вече споменах, той си имаше своите кусури, но очарование също не му липсваше.

— О, между другото, Господарю — подхвърлих аз с небрежен тон, — стига да не е проблем, аз също бих искал да тръгна с твоите хора на юг.

Все някой трябваше да наглежда алорните.

— Разбира се, Белгарат — отвърна ми той. — За мен ще е удоволствие.

Вождовете на алорните теглиха жребий и независимо от това, което си мисли Поулгара, аз дори не опитах да наглася резултата. Вождовете до един си приличаха така, че ми беше все едно кой ще води алорнската армия. Важното бе някой все пак да застане начело, при това възможно по-скоро. Чист късмет беше, че печелившата клечка изтегли не кой да е, а Чагат — пра-прадядото на Черек Мечото рамо, най- великият крал, който алорните някога са имали. Не е ли странно как нещата сами се подреждат?

Добре де, по-късно разбрах, че макар ние двамата с Белар да не сме се намесили, някой друг е сторил това вместо нас. Приказливият приятел, който Гарион разнася в главата си, е свършил тази работа. Именно той е избрал Чагат за първи крал на алорните. Но аз пак избързвам.

Щом приключихме спора за лидерството, алорните се подготвиха за учудващо кратко време. Всъщност в това нямаше нищо чак толкова чудно, като се има предвид, че в онези далечни времена те все още бяха полуномадски народ. Да не говорим, че за кратко време лагерите им заприличваха на истински кочини, което ги караше да очакват с нетърпение поредното преместване.

Така или иначе, ние поехме на юг през вече пустите земи на арендите и толнедранците. Някъде към средата на лятото се добрахме до изоставените поселища на нийсанците. Вече бяхме съвсем близо до северната граница на ангараките и не след дълго се стигна и до първите по-сериозни сблъсъци.

Алорните са далеч от съвършенството, но когато опре до бой, те нямат равни на себе си. Там, на ангаракската граница, за пръв път видях алорнски берсерк в действие. Доколкото си спомням, беше едър мъжага с яркочервена брада. Винаги съм искал да разбера дали Барак, графът на Трелхайм, не е негов далечен роднина, но все не ми остава време да се заема сериозно с това проучване. Онзи берсерк наистина приличаше много на Барак, тъй че най-вероятно родът на графа води началото си именно от него. Червенокосият мъжага изпревари своите другари поне с двайсетина метра и се нахвърли сам върху група от десетина ангарака. Вече виждах сцени от погребалната му церемония, когато той започна да мачка враговете си един по един. Последните трима хукнаха да се спасяват, но той ги догони и покоси с няколко безмилостни удара. Децата на Бога Мечка зарязаха битката и с тържествуващи крясъци го вдигнаха на ръце. Алорни!

Колкото повече се приближавахме към високите планински плата на Корим, толкова по-чести ставаха срещите ни с децата на Бога Дракон. По онова време Корим беше център на ангаракската цивилизация. По своя път на юг ние превзехме и сринахме не един и два вражески града, а нашите вестоносци донасяха непрекъснато радостни вести за победите на съюзниците ни.

Машинариите на Белмакор и Белдин вършеха чудесна работа и в началото почти не давахме жертви. Обикновено се разполагахме достатъчно далеч от градските стени, за да сме извън обсега на ангаракските копия. После алорните пускаха в действие катапултите, а аз изпълвах градовете с илюзорни чудовища. След известно време стените се превръщаха в купчина камънаци, а полупобърканите от страх ангараки не можеха да окажат кой знае каква съпротива. Когато веднъж попитах Чагат дали не е по-добре да вземе пленници, вместо да избива всички до крак, той просто ми отговори:

— За какво са ми? Какво ще ги правя после?

За нещастие варварите, които съпровождахме, приеха с луд възторг идеята на Белсамбар да изгорим живи обитателите на укрепените ангаракски градове. В тяхна защита мога да кажа само, че всъщност те бяха онези, които рискуваха живота си в битките. Иначе алорните бяха едни от малкото, които не си падаха по този начин за водене на бой. Те бяха много разочаровани, когато след една от атаките с горящ катран атакуваха града и почти не завариха жив човек отвъд разрушените стени.

Торак, разбира се, също не стоеше със скръстени ръце. Неговите ангараки се изсипваха върху нас от всички страни, подобно на планински порой.

Не обичам войната. Никога не съм я обичал. Това е възможно най-глупавият начин да се реши някой спор. Но в този случай не ни беше оставен кой знае какъв избор.

Изходът от войната беше предопределен. Нашата численост бе поне пет пъти по-голяма от тази на ангараките и ние просто ги смазахме. Ако ви интересуват по-кървави детайли, потърсете си ги на някое друго място. Моят стомах е твърде капризен, за да си позволя да опиша изстъпленията, на които се нагледах през онези две седмици. Накрая изтласкахме враговете кажи-речи до самите стени на непристъпния главен