показалеца си изрисувах точния портрет на Рива.
— Прекрасен е! — изписка Белдаран.
После присви леко очи.
— А държи ли много на брадата си?
— Той е алорн, Белдаран. Повечето алорни имат бради.
Реакцията на Поулгара беше малко странна.
— Защо избра Белдаран? — попита тя тихо.
— Всъщност, изборът не е мой — отвърнах й аз. — Рива я избра или по-скоро провидението я избра за него. Още щом стъпихме на Острова на Бурите, той започна да я сънува непрекъснато. Най-вероятно Белар е изпратил образа на Белдаран в сънищата му. Белар си пада по русокосите момичета.
— Това е абсурдно, татко. Смяташ да омъжиш сестра ми за непознат?
— Ще имат предостатъчно време, за да се опознаят.
— И на колко години е този алорн?
— Ами… не знам. Малко над трийсет и пет, предполагам.
— Ще омъжиш сестра ми за старец?
— Не бих казал, че мъж под четирийсетте би могъл да мине за старец.
— Има си хас, та нали и ти самият си кажи-речи на четирийсет… хиляди.
— Четири хиляди, за да сме по-точни.
— И за кога е заплануван целият цирк?
— Първо ще трябва да отидем на Острова на Бурите. Щом веднъж се доберем дотам, няма много да протакаме. Алорните не си падат по дългите годежи.
Поулгара излетя от кулата, бълвайки проклятия.
— Надявах се, че ще се зарадва поне малко за мен — каза Белдаран.
— Ще й мине, миличко. — Опитах думите ми да прозвучат убедително, но не мисля, че се получи. Науми ли си веднъж нещо, после е почти невъзможно човек да накара Поулгара да размисли.
Двадесет и втора глава
Вероятно всичко щеше да мине доста по-добре, ако бяхме поели веднага на път, но все още беше зима, а аз нямах никакво намерение да мъча дъщерите си с пътуване в такова време. Белдаран се възползва от отлагането, за да си ушие сватбена рокля. Поулгара, обаче, се настани отново на дървото и дори отказваше да говори с нас.
Около месец след като взех решението си, се появи Анрак, братовчедът на Рива. Заедно с него дойде и още един алорн.
— Здравей, Белгарат — поздрави ме с момчешки ентусиазъм Анрак. — Защо сте още тук?
— Защото навън е зима.
— О, времето не е чак толкова лошо. Рива няма търпение да се запознае с момичето, за което ще се ожени.
— А той откъде научи?
— Пак му се присъни един от
— Ясно. А кой е приятелят ти?
— Казва се Гелхайм. Той е нещо като художник. Рива иска да види портрет на бъдещата си съпруга.
— Той знае как изглежда тя. Сънува я непрекъснато през последните петнайсет години.
Анрак сви рамене.
— Предполагам, че иска да е сигурен, че си избрал която трябва.
— А мислиш ли, че Алдур и Белар щяха да ми позволят да сгреша?
— Човек никога не знае. Понякога Боговете са малко странни. Имаш ли нещо за пиене?
— Ще те запозная с близнаците. Те са алорни, значи ще се сдушите.
Белдаран и Анрак си допаднаха от самото начало, но с Поулгара нещата стояха иначе. Всичко започна съвсем невинно една утрин, малко преди закуска.
— Мислех, че имаш две дъщери — подхвърли ми братовчедът на Рива.
— Така е — признах си аз. — Поулгара е малко нещастна в момента. Живее на едно дърво.
— Тя май не е съвсем наред с главата. Прилича ли на сестра си?
— Не особено, не.
— Нали уж са близначки.
— Това не означава, че непременно трябва да си приличат.
— И къде е това нейно дърво?
— Долу, в центъра на Долината.
— Ще отскоча дотам, за да се запозная с нея. Щом Рива ще се жени, може би няма да е зле и аз да направя същото.
Белдаран се засмя.
— Кое му е смешното, хубавице? — попита я той. От самото начало я наричаше така.
— Не мисля, че на сестра ми ще й хареса особено идеята, Анрак. Можеш да й предложиш, разбира се, но бъде готов в следващия миг да си плюеш на петите.
— Ами. Не може да е чак толкова лоша.
Белдаран само се подсмихна и му обясни как да намери дървото.
Когато Анрак се появи отново в кулата, изражението му все още беше доста сепнато.
— Ама тя е доста проклета, а? — отбеляза сдържано. — Винаги ли е толкова мръсна?
— Сестра ми смята, че къпането е излишна приумица — отвърна му Белдаран.
— Същото може да се каже и за добрите маниери. Сигурно ще успея да я изкъпя, но тая нейна уста… Не разбрах дори значението на някои от думичките.
— Какво й каза, за да я ядосаш така? — попита Белдаран.
— Бях прям — обясни Анрак, свивайки рамене. — Казах й, че двамата с Рива обикновено правим всичко заедно и след като той ще се жени, може би няма да е зле и аз да сторя същото. Това май беше всичко.
Той се почеса замислено. Май бе още обиден.
— Не съм свикнал да ми се присмиват — отбеляза мрачно алорнът. — Предложението ми си беше абсолютно честно. Поне да бях изтърсил нещо не на място, че да знам защо.
Той прекоси стаята и се огледа в огледалото на Белдаран.
— Какво толкова й има на брадата ми? — попита после. — На мен ми изглежда съвсем като хората.
— Поулгара не си пада по брадите, Анрак — обясних му аз.
— Но това още не е причина да ме обижда така, нали? Наистина ли приличам на див глиган, който се спотайва в храсталака?
— Поулгара малко преувеличава от време на време — каза му Белдаран. — Иска се време, докато й свикне човек.
— Аз май никога няма да й свикна — заяви Анрак. — Не ми се сърди, Белгарат, ама здравата си се дънил, докато си възпитавал това момиче. Ако реша, че чак толкова ми се жени, ще си избера някое свястно алорнско момиче. Магьосническите момичета ми идват малко в повече.
— Магьоснически?
— Не е ли това името на вашата раса?
— Магьосничеството е занаят, Анрак, не раса.
— О-о… не знаех.
Гелхайм нарисува няколко портрета на Белдаран и после си тръгна.
— Предай на Рива, че напролет потегляме — каза му Анрак.
Гелхайм кимна и после се отдалечи през снеговете към далечния остров.
Анрак прекарваше по-голямата част от времето си в кулата на близнаците, но един ден все пак дойде при мен, за да ми разкаже как върви строителството на двореца на Рива.
— На мен лично ми се струва малко префърцунен — отбеляза той с известна доза неодобрение. — Не че
