има твърде много заврънкулки по фасадата, обаче е ужасно голям. Не знаех, че Рива е толкова самовлюбен.
— Той просто следва инструкциите — обясних му аз. — Дворецът на риванския крал трябва да бъде построен, за да пази по-скоро Сферата, отколкото самия крал. Нали не искаме Торак да се докопа отново до нея?
— Опасността от това не е чак толкова голяма, Белгарат. Нали за да го стори, той трябва първо да мине през Драс и Алгар. Да не говорим пък за флотата на Мечото рамо. Едноокият може и да успее да събере голяма армия, но докато се добере до Острова на Бурите, от нея няма да остане жив човек.
— Няма да ни навреди, ако вземем няколко допълнителни охранителни мерки.
Около месец след този наш разговор времето най-после просветна и ние започнахме да се подготвяме за пътуването.
— Вече сме почти готови, нали? — попита ме Белдаран една пролетна вечер.
— Освен ако не сте решили да помъкнете и някой шкаф със себе си — каза Белдин кисело. Безкрайните приготовления го бяха поизнервили, а той винаги е предпочитал да пътува без багаж.
— Тогава ще отида да се видя с Поулгара — каза дъщеря ми.
— Тя няма да дойде, Белдаран — казах й аз.
— О, разбира се, че ще дойде. — В звучния й глас се прокрадна непозната стоманена нотка.
— Както сама знаеш, Поул не одобрява този брак.
— Това си е неин проблем. Тя ще присъства, независимо дали това й харесва или не.
Беше лесно човек да подцени Белдаран при цялото й невинно, лъчезарно излъчване. Тя рядко настояваше на нещо, най-вече защото не й се налагаше да го прави. Ние всички я обичахме толкова много, че изпълнявахме всяко нейно желание, без да се мръщим много-много. Когато обаче някой от нас решеше да застане на пътя й, тя ставаше твърда до неузнаваемост. Белдаран вече беше малко разочарована от факта, че близнаците няма да дойдат с нас, но все някой трябваше да остане в Долината.
Май бих дал доста, за да изслушам именно този разговор между моите две дъщери, но нито една от тях не пожела да говори за това. В резултат Поулгара, макар и малко нацупена, все пак дойде с нас.
Заобиколихме източната граница на Улголанд, което по онова време се беше превърнало в стандартна практика. Белдин проучваше пътя пред нас. Не че очаквахме някакви особени неприятности, но моят уродлив побратим никога не пропуска възможността да полети.
Чудя се как ли вървят нещата между него и Вела. Тя отдавна се е отказала от своите кинжали, но пък ноктите и клюнът могат да бъдат също толкова ефикасни.
Онази година времето беше особено приятно и снегът в проломите на Сендарските планини вече се бе разтопил. Щом стигнахме Мурос, Анрак избърза напред.
— Рива ми заповяда да го направя — обясни той. — Трябва да изпратя вестоносец още щом се добера до брега. Той ще предостави кораб, който да ни вземе от Камаар.
— А дали няма да е твърде рисковано да вкараме татко отново в Камаар? — подхвърли Поулгара с престорена невинност.
И двете момичета бяха малко нервни в Мурос. От време на време аз съвсем забравях, че те никога преди не са напускали Долината. В онези дни Мурос не беше кой знае какъв град, но все пак в него живееха достатъчно хора, за да се почувстват моите дъщери непривично.
Наехме си четириколка и се появихме в Камаар с полагащата се тежест. Наехме си стаи в най-добрата странноприемница и аз изпратих Белдин да потърси Анрак.
— Рива е тръгнал за насам — увери ни Анрак, след като Белдин го доведе. — Не се е стърпял. Той наистина иска да те види, хубавице.
Белдаран се изчерви.
— Отврат — промърмори Поулгара.
Знаех си, че рано или късно ще й мине. В края на краищата отношението й към сватбата на нейната сестра беше съвсем нормално. Между моите две дъщери съществуваха връзки, които дори не бях започнал да разбирам. Поулгара изглежда беше по-силната от двете, но в същото време именно тя е онази, която обикновено заговаря несъзнателно в множествено число, а това е най-често признакът, отличаващ по- слабия близнак. Ако някой бъде така нетактичен да попита Поулгара на колко години е, тя най-вероятно ще му отговори: „Трябва да сме на три хиляди, там някъде.“ Белдаран я няма вече толкова отдавна, но нейната личност все още заема невероятно важно място в света на Поул.
Май ще трябва да си поговоря някой ден с нея за това. Светогледът на един човек, който никога не се е чувствал сам, сигурно е доста интересен.
Рива пристигна в Камаар. Сигурен съм, че жителите на града го забелязаха веднага. Но не точно фактът, че бе висок над два метра, привлече най-силно вниманието им. По-скоро ще да е бил начинът, по който риванският крал преминаваше през всичко и всеки, озовал се между него и Белдаран. И преди бях виждал лудо влюбени мъже, но никой от тях не можеше да се мери с Рива.
Когато влезе в нашата стая в странноприемницата — Белдин се оказа достатъчно съобразителен и бърз, за да отвори вратата преди женихът да мине през нея — Рива хвърли един единствен поглед на моята дъщеря и това му беше повече от достатъчно.
Белдаран си бе подготвила нещо като встъпителна реч по повода, но още щом зърна лицето на Рива, от добре обмислените думички не остана и следа.
Те дори не си проговориха! Прекарвали ли сте някога цял следобед в една стая с двама души, които са втренчили поглед един в друг, без да обелят и думичка?
Всичко стигна дотам, че на мен ми стана неудобно и вместо да ги гледам, предпочетох да насоча поглед към Поулгара. А гледката си струваше труда, повярвайте ми. Атмосферата в стаята беше така нажежена от разпалените емоции, че въздухът всеки миг щеше да заискри. Отначало Поулгара гледаше Желязната Хватка с откровена враждебност. Той беше неин съперник и тя го мразеше с цялата си душа. Но малко по малко неподправеното обожание, с което Рива обливаше Белдаран, започна да впечатлява дори моята вироглава дъщеря. Поулгара владее до съвършенство лицето си, но не и очите. Гледах как тези прекрасни очи преливат в миг от стоманено сиво в тъмно лилаво и обратно, докато емоциите бушуваха в нея. Всичко това продължи доста време. Поулгара никога не се предава толкова лесно. Накрая тя въздъхна дълбоко и две огромни сълзи се търкулнаха по бузите й. Очевидно беше осъзнала, че е загубила. Нямаше начин, по който да надделее над любовта между Белдаран и риванския крал.
Усетих неочакван прилив на съчувствие към нея, затова я приближих и притиснах мръсната й ръка между дланите си.
— Не искаш ли да поизлезем, Поул? — предложих й тихо. — Да подишаме малко свеж въздух, а?
Тя ми хвърли един бърз, изпълнен с благодарност поглед, кимна мълчаливо и се изправи. Напуснахме стаята с достойнство.
В края на коридора на нашия етаж имаше балкон и ние излязохме на него.
— Е — каза Поулгара с почти равен тон. — Това май решава всичко, а?
— Всичко е решено от доста време насам, Поул — казах й аз. — Това е една от онези Необходимости. Неизбежно беше.
— Всичко опира рано или късно до тях, нали, татко?
— До Необходимостите, ли? Разбира се, Поул. И до това, че ние сме онези, които сме.
— Надявам се поне да са щастливи. — Почувствах се толкова горд от нея в онзи миг, че сърцето ми за малко не се пръсна.
После тя изведнъж се обърна към мен и извика:
— О, татко! — Вкопчи се в рамото ми и заплака неудържимо.
Прегърнах я и дълго й повтарях: „Спокойно, спокойно.“ Сигурно е било адски глупаво от моя страна да кажа точно това, но така и не можах да се сетя за нещо по-добро.
След време тя се поовладя и подсмръкна няколко пъти — доста силничко за една млада дама, бих казал.
— Издухай си носа в кърпичката — посъветвах я аз.
— Забравих да си взема кърпичка.
