Поулгара — магьосницата

„Утре през нощта пак ще си поиграем, Поул. А сега се върни вкъщи и промени вида си, преди някой да се е събудил.“

Изобщо не се зарадвах, но се подчиних.

Малко след тази нощ Белдаран ме дръпна за ръкава и ми каза:

— Чичо Белдин се връща с татко в Долината.

— Така ли? И как го разбра?

— Майка ми го каза, докато спях.

— Докато спеше ли?

— Тя винаги ми говори, докато спя, вече ти казах за това.

Реших повече да не го обсъждам с нея, но си обещах да поговоря с мама. Тя винаги идваше при мен, когато бях будна, но по някаква необяснима причина говореше на сестра ми единствено в неясните селения на съня. Чудех се защо ли е така. Питах се също защо мама е казала на Белдаран за завръщането на баща ни, а не си беше направила труда да предупреди и мен.

Беше ранна пролет, когато чичо Белдин най-сетне доведе татко у дома. През всичките изминали години, докато татко скиташе извън Долината, чичо беше винаги по следите му и ни съобщаваше за неговите безбройни приключения. Ето защо завръщането му не ме вълнуваше особено. Мисълта да се примиря, че този пияница и развратник е мой баща, никак не ми допадаше.

Той не изглеждаше никак зле, когато се изкачи по стълбите на кулата. Аз обаче бях наясно, че външният вид често лъже.

— Тате! — извика Белдаран, втурвайки се да го прегърне. Опрощението на нечии прегрешения е добродетел, знам, но Белдаран отиваше твърде далеч.

Тогава казах нещо нелицеприятно, което сигурно трябваше да премълча. Единственото ми извинение може да бъде, че нямах никакво желание баща ми погрешно да приеме своето завръщане като причина за безмерна радост и ликуване. Не че го мразех много силно, но той определено не ми харесваше.

— Е, Стари вълко — процедих аз с възможно най-обидния тон, — виждам, най-сетне си решил да се върнеш на местопрестъплението.

Трета глава

Но това изобщо не беше всичко. При всеки удобен случай аз продължавах ясно да показвам какво точно е отношението ми към нашия баща. Не желаех погрешно да приеме, че лигавенето на Белдаран около него и сладникавото й гласче, с което му говореше, изразяват позицията на всички околни. Освен това исках да подчертая своята независимост и мога да се обзаложа, че той го схвана. Вярно, поведението ми не беше за пример, но тогава аз бях едва на тринайсет и имах още много ръбове за дялкане.

Татко понасяше лошия ми характер и язвителните ми забележки със спокойствие и ме гледаше състрадателно, което ме вбесяваше още повече. Най-накрая бях принудена да прибегна до най-цветистите изрази от речника на чичо Белдин, за да подчертая своето недоволство. Не че особено обичам ругатните, но бях готова на всичко, за да предизвикам поне някаква реакция у баща си. Спокойното му безразличие дори към моята отявлена наглост ме влудяваше.

Един ден съвсем ненадейно и безцеремонно той обяви, че двете със сестра ми ще се преместим в неговата кула, за да живеем тримата заедно. В този момент моят речник чувствително загрубя.

След като баща ни напусна кулата на чичо, ние с Белдаран поговорихме известно време на нашия таен език.

— Ако този идиот си въобразява дори за миг, че ще отидем при него, го чака доста неприятна изненада — заявих аз.

— Той е наш баща, Поулгара — натърти Белдаран.

— Вината за това не е моя.

— Длъжни сме да му се подчиняваме.

— Да не си си загубила ума?

— Не, не съм — тя огледа кулата на чичо Белдин. — Най-добре е да си стегнем багажа.

— Аз никъде не отивам — казах решително.

— Твоя воля.

Думите й ме стреснаха.

— И ти се каниш да напуснеш и да ме изоставиш? — невярващо попитах аз.

— Ти ме изостави първа, още като откри Дървото, Поул — напомни ми тя. — Ще си събереш ли багажа или оставаш?

Това беше един от редките случаи, когато Белдаран ми напомняше кой е лидерът в нашата група. Обикновено постигаше целта си по по-деликатен начин.

Тя отиде в най-разхвърляната и претрупана част от кулата на чичо Белдин и започна да рови из дървените сандъци, които той беше струпал.

— По тона ви подразбрах, че имате някакви противоречия, а, момичета? — попита меко Белдин.

— По-скоро е временно прекратяване на взаимоотношенията — отвърнах дръзко аз.

— На твое място не бих бил толкова категоричен, Поул.

Чичо Белдин ни беше отгледал и беше наясно с йерархията в нашите взаимоотношения.

— Това е правилното решение и е добре да го последваш, Поул — каза през рамо Белдаран. — Длъжни сме да се подчиняваме на баща ни и трябва, ако не да го обичаме, то поне да го уважаваме.

— Да го уважаваме? Нищо не може да ме накара да уважавам този пияндур, който при това не е с всичкия си!

— Хубаво, Поул. Постъпи, както намериш за добре. Аз ще му се подчиня и няма да ти се налагам. Но нали все пак ще ми се обаждаш от време на време?

Как бих могла да отвърна на това?! Сега сигурно вече сте разбрали каква власт имаше над мен Белдаран. Тя никога не избухваше и не нарушаваше благия си и спокоен тон. Но всъщност това беше голяма заблуда. Заповедта си е заповед, независимо по какъв начин е изречена.

Втренчих се безпомощно в нея.

— Не мислиш ли, че е време да си събереш нещата, скъпа сестрице? — попита сладко тя.

Изхвръкнах като подгонена от кулата и се втурнах към Дървото да си излея пред него лошото настроение. Няколко резки и отсечени отговора накараха дори моите птици да ме изоставят.

Цялата нощ прекарах в клоните на дървото. Надявах се, че тази раздяла, която беше противоестествена за нас, ще накара сестра ми да се опомни, но тя показа, че под нейната сладка и невинна външност се крие железен характер и се премести в кулата на баща ни. След като живях ден-два в непоносима самота, аз нацупено се присъединих към тях.

Гледах да не се задържам в затъналата в безредие кула. Връщах се само, за да спя там, но рядко сядах на масата с баща ми и Белдаран. Беше лято и Дървото се превърна в мой истински дом, а птиците ми правеха компания.

Сега като се замислям, откривам странно противоречие в моя летен празник в клоните на Дървото. На първо място, разбира се, аз исках да накажа Белдаран за това, че ме предаде. Но всъщност стоях при Дървото, защото там ми харесваше. Обичах птиците, а и мама беше постоянно с мен, докато драсках нагоре-надолу из клоните, приемайки различни форми. Установих, че катериците са много подвижни и ловки. Естествено, всеки момент можех да се преобразя в коя да е птица и да хвръкна до най-високите клони, но катеренето ми доставяше по-голямо удоволствие.

Някъде в средата на лятото открих колко опасно е да приемам формата на гризач. Всички те — от мишката до най-едрите им представители — служат за храна на почти всички живи твари. Изключение правят може би единствено златните рибки. Една ясна утрин, докато подскачах от клон на клон по върха на Дървото, някакъв ястреб реши да ме изяде за закуска.

— Хич не си го и помисляй — казах му възмутено, когато взе да кръжи над мен.

Птицата се втрещи и очите й се ококориха от ужас.

— Поулгара? — рече невярващо. — Това наистина ли си ти?

— Разбира се, че съм аз, глупако.