Поулгара — магьосницата

— Подарък за новите ми приятели — казах.

— И какъв ли ще е той?

— Ще видиш.

Понякога птиците са любопитни почти колкото котките. Моят познайник чучулигата не ме остави на мира и все разпитваше за съдържанието на торбичките чак докато стигнахме Дървото. Птиците изпаднаха в екстаз, когато разпръснах житото. Събраха се всички пернати от околността, за да се угостят. Наблюдавах ги с гордост известно време. После се изкачих на дървото и се изтегнах на един от дебелите му клони, за да се полюбувам на новите си познайници. Имах някакво смътно усещане, че Дървото одобрява това, което направих. Доста размишлявах по въпроса онази сутрин, но все още бях доста объркана от начина, по който се сдобих с новите си способности.

„Това е подаръкът на Дървото за теб, Поулгара“, чух гласа на майка си. Изведнъж всичко се разкри пред мен. Разбира се, че е така! Как не се бях сетила и сама! „Най-вероятно, защото не му обърна достатъчно внимание“, отбеляза мама.

През годините, които последваха, Дървото се превърна във втори дом за мен. Прекарвах по цели дни върху някой клон, обгърнала го с ожулените си крака и с гръб, опрян върху могъщото стъбло. Хранех своите птици и си говорехме. Опознавахме се все по-добре, а те ми разказваха за промените във времето, за горските пожари и случайните пътници, които минаваха през Долината. Вкъщи винаги критикуваха опърпания ми вид, но птиците изобщо не забелязваха това.

Годините минаваха, а ние с Белдаран растяхме игриви и неопитни — и двете само кожа и кости. Една сутрин обаче открихме, че през нощта сме се превърнали в жени. Върху нощните ни ризи имаше недвусмислено доказателство за това.

— Ще умрем ли? — попита ме Белдаран с треперещ глас.

„Кажи й да престане, Поулгара!“ — достигна до мен острият глас на майка ни. Това беше нещо, което никога не проумях напълно. С мен тя се свързваше направо, но никога не си контактуваше директно със съзнанието на Белдаран. Сигурно е имала причина за това, но не пожела да ни я обясни.

„Какво става, мамо“, попитах аз. Честно да си кажа, бях почти толкова уплашена, колкото и сестра ми.

„Това е естествен процес, Поулгара. Случва се на всички жени.“

Убедена съм, че безформеният ни чичо беше съвсем наясно какво става с нас, но така и не сме го обсъждали. Белдин имаше своя теория по въпроса за това кога се проявява „талантът“, както го наричаше татко, при отделните членове на многобройната ни фамилия. Той беше стигнал до извода, че това става по време на пубертета. Аз се вписвах в тази негова теория. По онова време бях на около дванадесет години. За нас с Белдаран събитието се превърна в „онзи период от месеца“. Тогава сестра ми се чувстваше унила и потисната, а аз — раздразнена. Всичко това причиняваше толкова неудобства! Мама беше споменала, че „нещо може да се случи“, когато двете с Белдаран съзреем, но беше доста неясна и мъглява в изразите си. Явно беше необходимо първият сблъсък с нашия „талант“ да стане спонтанно. Не ме питайте защо, нямам и най-бегла представа или пък разумно обяснение за този обичай.

Помня ясно обстоятелствата около първото събитие. Тътрузех огромна торба с жито към Дървото, за да нахраня птиците си, и мърморех под нос. С течение на времето пернатите ми приятели започнаха изцяло да разчитат на мен и не бяха далеч от това да се възползват безогледно от моята щедрост. Отдаде ли им се случай, птиците могат да станат мързеливци като всички останали живи твари. Нямах нищо против да ги храня, но установих, че губя все повече време да мъкна торби с жито от хамбара на близнаците към Дървото.

От ден на ден ятата под дървото се увеличаваха и унищожаваха дневната дажба, докато мигна. После започваха да пискат за още.

Седях на любимия си клон, а настойчивото цвъртене на птиците ме изнервяше допълнително. О, ако можеше да имам неизчерпаем източник на пшеница, за да ги накарам да млъкнат! Сойките се чувстваха особено обидени. Техните крясъци сякаш ме удряха право в стомаха. Накрая, загубила всякакво търпение, аз избухнах и почти изкрещях: „Още семена!“ И ето, че те се появиха — купчина до купчина! Бях стъписана. Дори птиците изглеждаха стреснати. Изведнъж се почувствах страшно уморена.

Татко винаги използва израза „Волята и Думата“, за да опише нашите способности, но аз мисля, че той е доста ограничен и непълен. Моят опит показа, че изразът „Желанието и Думата“ върши същата работа.

Както обикновено се случва, първият ми експеримент в тази насока вдигна много шум. Още не бях успяла да се нарадвам на новите си способности, когато един сокол със синкави пера и два гълъба започнаха да кръжат над мен. Обикновено соколите и гълъбите не летят заедно, освен ако соколът не е гладен. Затова тутакси заподозрях нещо. Тримата кацнаха на моя клон, после очертанията им се размиха и те започнаха да се променят пред очите ми.

— Зърна, а, Поулгара? — каза меко Белтира. — Зърна?

— Птиците бяха гладни — отвърнах. Какво глупаво оправдание за чудото, което се случи!

— Предпазлива е, нали? — измърмори Белкира към чичо Белдин.

— Май трябваше да го очакваме — изсумтя Белдин. — Поул никога не е правила нещо като хората. — После ме погледна доста сурово. — Това повече да не се повтаря, Поул! — рече остро. — Не и преди да сме ти обяснили някои неща. Иначе е много опасно!

— Опасно ли? — Това ме сепна.

— Можеш да правиш почти всичко, което ти хрумне, Поул — уточни Белтира, — но след това няма как да унищожиш полученото. Никога не казвай „Изчезни!“. Направиш ли го, разрушителната сила ще се обърне срещу теб и ти ще бъдеш унищожена.

— Защо ми е да унищожавам нещо?

— Случва се понякога — увери ме Белдин с ръмжене. — Ти си почти толкова лоша по характер, колкото съм и аз. Рано или късно нещо ще те ядоса до такава степен, че ще поискаш то да изчезне, ще се опиташ да го разрушиш и това ще те убие.

— Ще ме убие?

— Дори нещо повече. Целта на Вселената е да създава. Тя няма да ти позволи през главата й да унищожаваш това, което е сътворила.

— Това не се ли отнася и до създаването на нови неща?

— Откъде ти хрумна подобно нещо?

— Щом разрушаването на нещата е забранено, тогава е логично това да се отнася и до тяхното създаване.

— Няма нищо лошо в това да сътворяваш — успокои ме Белдин. — Нали видя, че едва беше поискала зърна за птиците си, и ги получи. Но никога не се опитвай да заличиш създаденото. Ако не се е получило добре, това е достатъчно наказание. Щом е направено веднъж, вече си безвъзвратно свързана с него.

— Не е справедливо! — възпротивих се аз.

— Мигар си очаквала животът да е справедлив към теб, Поул? — отговори той.

— Но щом аз съм го създала, значи то си е мое, нали така? Не е ли редно да правя с него, каквото поискам?

— Нещата не стоят така, Поул — каза ми Белтира. — Не си прави експерименти с това. Твърде много те обичаме, за да понесем загубата ти.

— Какво още не бива да правя?

— Не се опитвай да постигнеш невъзможното — предупреди ме Белкира. — Насочиш ли желанието си към нещо, трябва да докараш нещата докрай. Не можеш да спреш по средата, щом веднъж си освободила Волята. Усилието да извършиш нещо непостижимо ще те изцежда все повече и повече, и накрая сърцето ти ще спре. Ще умреш.

— Откъде ще разбера кое е постижимо и кое — не?

— Попитай някой от нас преди да започнеш — каза Белтира. — Ако го обсъдиш с нас, ние ще ти кажем дали всичко е наред.

— Никой не ми нарежда какво да правя! — избухнах аз.

— Да не би да искаш да умреш? — безцеремонно попита Белдин.