Поулгара — магьосницата

— Много се извинявам — едва изрече той, — не можах да те позная.

— Трябва да си по-внимателен. Всички живи същества обикновено попадат в капан, когато решат, че им се е отдал шанс да хванат лесна плячка.

Баща ми ме остави да си троша главата онова лято, явно защото вече му лазех по нервите. Въпреки това обаче веднъж дойде до Дървото, явно по настояване на Белдаран, и се опита да ме разубеди да се върна у дома. Разубеденият обаче се оказа той. Аз насъсках птиците си срещу него и те го прогониха.

През следващите седмици рядко виждах баща ми и сестра ми. Всъщност аз наминавах от време на време, за да следя и за най-дребните признаци на тъга у сестра ми. Дори и да страдаше обаче, Белдаран доста умело прикриваше своите чувства.

Докато траеха моите посещения, баща ми седеше в своя ъгъл и се трудеше над нещо дребно, но аз не бях любопитна да разбера какво е. Едва през есента установих над какво е работил толкова усърдно. Една сутрин той отново пристигна под Дървото, но този път водеше и Белдаран.

— Нося ти нещо — рече.

— Не го искам — отвърнах нахално, окуражена от безопасната си позиция върху клона.

— Ще станеш за смях, ако продължаваш да се държиш така — намеси се Белдаран.

— Това е семейна черта — отвърнах.

Тогава баща ми направи нещо, което рядко си позволяваше. Както си се разполагах удобно върху клона на около шест метра над земята, изведнъж се озовах в прахта пред краката му. Дъртият вагабонтин ме беше преместил!

— Ето така вече е добре и можем да разговаряме — той протегна ръка и на дланта му блесна сребърен медальон на сребърна верижка. — Това е за теб — повтори той.

Аз с нежелание го взех.

— И за какво ми е това? — попитах.

— Трябва да го носиш.

— Защо?

— Защото Учителя нареди така. Ако ти се ще да спориш, върви при него… Просто го сложи на врата си, Поул, и престани с тези детинщини. Време е всички ние да пораснем.

Вгледах се по-внимателно в амулета и видях, че на него е изобразена сова. Изведнъж ми дойде на ум, че този крайно сполучлив подарък е всъщност от Алдур, а не от баща ми. До този момент всички украшения ми се виждаха крайно лекомислени и неуместни, но това изведнъж ми допадна. Щях да нося образа на сова — моята любима алтернативна форма, а и на майка ми също. Част от трудността при преобразяването идваше от това да налучкаш правилната форма, а татко очевидно беше много надарен скулптор. Совата беше така съвършено направена, че изглеждаше сякаш всеки момент ще литне. Медалионът наистина щеше да ми е от полза!

Когато го провесих на врата си, с мен се случи нещо странно. По-скоро бих умряла, отколкото да си го призная, но се почувствах завършена и цяла — сякаш през всичкото време някаква част от мен е липсвала.

— Сега сме вече трима — банално изтърси Белдаран.

— Колко странно — процедих язвително. — Нима знаеш да броиш? — Неочакваното въздействие на бащиния подарък върху мен ме беше извадило от равновесие и усещах нужда да си го изкарам на някого. Който и да е той.

— Не бъди толкова груба — каза Белдаран. — Знам, че си по-умна от мен, Поул, затова няма нужда да ми го натякваш постоянно. Защо най-накрая не престанеш с тези капризи и не се прибереш у дома, където ти е мястото?

Мой водещ принцип през целия ми дотогавашен живот беше да не позволявам на никого да ми диктува какво да правя. В онзи миг под Дървото Белдаран ми отвори очите. Тя можеше, а понякога си и позволяваше, да ми нарежда. Скритата в гласа й заплаха, че може да ме лиши от обичта си, ме караше тутакси да се подчиня.

Тримата се върнахме в кулата на баща ни. Той изглеждаше леко изненадан от внезапната промяна у мен. Подозирам, че и до ден днешен не си дава ясна сметка каква безпределна власт имаше Белдаран над мен.

Вероятно за да скрие своето объркване, той ми предложи недоизядените остатъци от тяхната закуска. Веднага установих, че най-могъщият магьосник в света не струва пукната пара като готвач.

— Нарочно ли докара този вкус на храната, татко? — попитах невинно. — Сигурно е така, защото едва ли някой е способен да постигне случайно толкова ужасно нещо!

— Ако не ти харесва, Поул, кухнята е ей там.

— Напротив, татко, мисля, че всичко си е както трябва — казах с насмешливо учудване. — Защо ли не съм разбрала досега как е най-правилно да се приготвя храната. Сигурно ти се отдава така добре заради всички тези книги и свитъци, които си натрупал по масата.

Той сви рамене.

— Трябва да имам нещо за четене, докато готвя.

— Усетих, че си бил разсеян. Не би развалил такова количество храна, ако внимаваше.

После с едно замахване на ръката изпратих всички бумаги на пода.

— Отсега нататък дръж всички тези занимавки далеч от моята кухня, татко. Защото следващия път ще ги изгоря!

— Твоята кухня?!

— Все някой трябва да готви в тази къща, а ти си толкова несръчен, че по- добре да си държиш пръстите далече от печката!

Той не ми отвърна, защото беше твърде зает да си събира книгите от пода.

Така аз заех своето място в нашето чудновато семейство. Обичах да готвя, затова нямах нищо против да се въртя из кухнята, но по едно време взех да се питам не се ли самоподцених като приех мястото до гърнето над огнището. След около три седмици нещата сами се подредиха и всеки от нас имаше точно определени задължения. От време на време мърморех, колкото да поддържам формата си, но като цяло бях доволна от живота там.

Имаше нещо обаче, което наистина не ми харесваше. Открих, че не мога да разкопчая медальона, който баща ми ми подари, но вече имах опит с отключването на всякакъв род механизми. Беше въпрос на време да се справя и с този. Оказа се обаче, че е доста сложен. Не вярвах баща ми да го е измислил сам. Той беше изработил украшението по поръка на Алдур, но само истински бог би могъл да изобрети заключалка, която съществува в две времеви измерения.

Сезоните се редуваха по строго определения си ред.

След като бяхме поживели заедно една година, отношенията между тримата улегнаха дотам, че баща ми си позволи да покани своите братя на вечеря. Много ясно си спомням онази вечер, защото тя ми откри нещо, което още не бях подготвена да приема. До този момент живеех с убеждението, че чичовците ми притежават здрав разум. Оказа се обаче, че те гледат на моя компрометиран баща като на някакво божество. Бях точно насред приготовленията за една разточителна вечеря, когато осъзнах до каква степен му се подчиняват те. Вече съм забравила за какво точно говореха — или за Ктучик, или за Зедар, но чичо Белдин все повтаряше: „Какво мислиш ти, Белгарат? Ти си първият ученик, все пак, познаваш Учителя най-добре.“

Баща ми изръмжа сърдито:

— А ако се окаже, че греша, ще струпате всичко на моята глава, нали?

— Разбира се — ухили му се Белдин. — Това е една от радостите на подчинените, нали така?

— Мразя те — отвърна баща ми.

— Не, ти не ме мразиш, Белгарат — отговори Белдин и усмивката му стана даже още по-широка. — Казваш го само, за да ми доставиш удоволствие.

Вече престанах да броя колко пъти съм присъствала, когато двамата си разменят подобни остроти. Кой знае защо им се струваше, че са страшно забавни.

На следващата сутрин отидох при Дървото, за да премисля отново странното поведение на чичовците си. Явно баща ми беше направил нещо много впечатляващо в далечното минало. Меко казано, моето отношение към него беше твърде неодобрително. В моите очи той беше мързелив, донякъде глупав, при това