— Ти
— Естествено. Всички можем да говорим. Просто ти не слушаш съсредоточено. Трябва да обръщаш повече внимание на това, което става около теб. Няма да ми сториш нищо лошо, нали? Да знаеш, че ще отлетя, ако се опиташ да направиш нещо такова!
— Ннн-няма — запелтечих аз, — няма да ти причиня нищо лошо.
— Хубаво, тогава можем да си поговорим. Забеляза ли някакви семенца, докато идваше насам?
— Не, пък и не съм се заглеждала да търся семена.
— Трябва да се научиш да ги виждаш. Моята другарка пази трите ни пиленца в гнездото, а аз трябва да намеря зрънца, за да ги нахраня. Какво е това на ръкава ти?
Погледнах към ръкава на ризата си.
— Прилича на някакво семе, вероятно е от трева.
— Добре де, не стой така, а ми го дай.
Взех семенцето и го протегнах към него. Той подскочи от дървото и се настани на пръста ми. После кривна глава и внимателно разгледа с малкото си око това, което му предлагах.
— От трева е — съгласи се най-накрая. — След това съвсем ясно въздъхна. —
За миг си помислих, че сънувам. Не след дълго моят познайник се върна и водеше още едно врабче със себе си.
— Това е моята другарка — представи ми я той.
— Здравей, Поулгара — поздрави тя. — Къде намери това семенце? Моите голишарчета са много гладни.
— Сигурно се е закачило на ръкава ми някъде около върха на онзи хълм — осмелих се да предположа.
— Защо не отидеш отново там и не погледнеш — предложи тя, нахално кацвайки на рамото ми. Мъжкият последва примера й и се настани на другото ми рамо. Окончателно слисана от това чудо, аз поех обратно към покрития с трева хълм.
— Май не ходиш много бързо, а? — критично отбеляза първото врабче.
— Нямам крила — отвърнах.
— Сигурно се чувстваш ужасно.
— Краката са ми достатъчни на местата, където ходя.
— Щом съберем семенца, ще те представя на някои от нашите — обеща той.
— Наистина ли можеш да говориш с всички птици? — това беше потресаваща мисъл за мен.
— Ами — пренебрежително отговори той, — има нещо такова. Чучулигите все го избиват на поезия, а червеношийките пък много дърдорят. Освен това все се опитват да се вредят и те, когато открия храна. Всъщност изобщо не ме е грижа за червеношийките, такива са хулигани.
Внезапно една чучулига се спусна и закръжи около главата ми.
— Накъде поел си ти? — попита тя врабеца.
— Нататък — кривна глава към хълма той. — Поулгара намери зърна, пък ние с другарката ми трябва да си нахраним децата. Защо вие не си поговорите, докато ние си свършим работата.
— Добре — съгласи се чучулигата. — Моята другарка още с тялото си топли нашите яйца. Аз пък весел съм, безгрижен и свободен и ще забавлявам таз сестра.
— Ето още едно зрънце! — изчирика възторжено врабката и се стрелна от рамото ми да го клъвне. Мъжкият също откри семе и двамата отлетяха.
— Врабците, мисля аз, много се вълнуват — отбеляза чучулигата. — Накъде искаш да поемем, сестро?
— Оставям ти да решиш — отвърнах. — Искам да се запозная с колкото се може повече птици.
Така започна обучението ми по орнитология. Срещнах всякакви птици през онази утрин. Добронамерената чучулига ме разведе навсякъде и ми ги представи. Твърде поетичните характеристики, които правеше, бяха удивително точни. Както вече споменах, тя определи врабците като твърде приказливи и шумни. Червеношийките пък нарече странно нападателни, а после допълни, че те все повтарят едно и също. Сойките много викали, лястовиците се перчели, гарваните били крадливи, лешоядите смърдели. Бухалите изобщо не били толкова мъдри, колкото им се носи славата. Придружителят ми доста пренебрежително ги нарече „летящи капани за мишки“. Чайките имали твърде преувеличена представа за собственото си положение сред останалите живи твари. Дори и най-обикновените от тях през повечето време се правели на орли. В Долината обикновено не се срещаха чайки, но бурните ветрове понякога довяваха някои от тях навътре в сушата. Като цяло обаче повечето водни птици прекарвали еднакво дълго както във въздуха, така и във водата.
Аристократите в света на летящите твари са грабливите птици. Различните ястреби и соколи в зависимост от своята големина са разпределени в строго спазвана йерархия. Най-високо в хвърковатото царство стои орелът.
Общувах с най-различни птици, чак докато мръкна. Накрая те толкова свикнаха с мен, че някои от тях започнаха да кацат върху ми. Обещах им да се върна отново на другия ден. Чучулигата ме изпроводи чак до кулата на чичо Белдин.
— Какво прави днес, Поул? — любопитно попита Белдаран, когато се изкачих по стълбите в кулата.
— Запознах се с някои птици — отговорих.
— Запозна ли се? Как може човек да се запознава с птици?
— Ами просто разговаряш с тях, Белдаран.
— И те отвръщат ли ти?
— Разбира се — високомерно отговорих аз. — Говорихме си и за летенето. Те не разбират защо не мога да се издигна във въздуха като тях. После ми разказаха за гнездата си. Те всъщност не живеят там, а само снасят яйцата си и отглеждат своите малки в тях.
— Никога не съм се замисляла за това — призна сестра ми.
— Нито пък аз, докато не разговарях с тях. Предполагам, че птиците изобщо не се нуждаят от дом. Освен това всяка от тях си има свои възгледи, преценки и убеждения.
— Убеждения?!
— Някои видове птици не понасят определени свои събратя. Врабчетата не харесват червеношийките, а чайките не могат да търпят гъските.
— Колко интересно! — удиви се Белдаран.
— За какво си бърборите вие двете? — намеси се чичо Белдин, надигайки очи от свитъка, който внимателно изучаваше.
— За птиците — отвърнах.
Той изсумтя.
— Защо не се изкъпеш и не си смениш дрехите, Поул? — язвително каза Белдаран. — Цялата си в курешки.
Пренебрежително свих рамене.
— Ще се оронят щом изсъхнат.
Тя изразително изви очи към тавана.
Рано на другата сутрин излязох от кулата и се отправих към малкия хамбар, където близнаците държаха припасите си. Двамата бяха алорни и много обичаха бира. А една от основните съставки за получаването на тази напитка беше житото. Бях сигурна, че ще намеря поне едно-две чувалчета от него. Открих сандъка, в който държаха пшеницата, и напълних с него две конопени торбички, които бях видяла да висят на кука върху задната стена на сайванта. После, натоварена със своята плячка, поех към Дървото.
— Накъде тъй поела си, сестро? — Беше поетично настроената чучулига. Хрумна ми, че моето желание да изследвам задълбочено официалния васитски арендски език може би се е породило по време на разговорите ми с чучулигата.
— Отивам към Дървото — отговорих.
— А това какво е? — попита, мушвайки човка в чувалчетата, които носех.
