Поулгара — магьосницата

— Мене. Седни и аз ще те вчеша.

И така, аз седнах на стола и оставих сестра ми да се суети и да ме реши. Тя беше много сериозна, изцяло отдадена на заниманието си, а пръстите й, още по детски пухкави, сновяха напред-назад по моята глава. Усилията й бяха напразни, разбира се, защото ничия коса не може да се задържи задълго сресана. Но щом това я забавляваше, аз бях готова да се подчиня и да приема вниманието й. Трябва да призная, че този ритуал, който се повтаряше почти всяка вечер, ми доставяше удоволствие. Така тя със сигурност мислеше за мен, а не за нашия баща.

По някакъв странен начин моят гняв и възмущение се отразиха по-късно върху целия ми живот. Всеки път, когато очите на Белдаран се премрежваха и тя започваше да гледа отнесено, аз знаех за какво си мисли и не можех да понеса скритата в този замъглен поглед раздяла. Сигурно затова още с прохождането започнах да се скитам нагоре-надолу. Трябваше по някакъв начин да избягам от меланхоличната пустота в очите на сестра си.

Това едва не докара до лудост чичо Белдин. Той не беше способен да измисли ключалка, която аз да не разгадая. Пръстите на чичо Белдин са дебели и криви, затова и ключалките излизаха все груби и недодялани. Малките ми и чевръсти ръце бяха способни да разблокират изобретенията му за минути, щом ме подгонеше желанието да изляза. Още тогава не позволявах на никого да ми нарежда какво да правя.

Първите пъти, когато избягах извън кулата, чичо Белдин ме търсеше трескаво наоколо и дълго ме хокаше след това. Неудобно ми е да си призная, но с течение на времето това се превърна в някакъв вид игра. Изчаквах, докато се уверя, че е дълбоко погълнат от своите занимания, после бързо отварях поредната ключалка и офейквах надолу по стълбите. Мушвах се в някое скришно място и спокойно наблюдавах отчаяните му опити да ме намери. След време той също взе да се забавлява от това, защото ме гълчеше все по-кротко и без следа от гняв.

Колкото по-дълго играехме, толкова повече се привързвах към грозното и сакато джудже, което се превърна в заместник на двамата ми родители. Всяка проява на чувства обърква и притеснява чичо Белдин, но въпреки това ще го кажа: „Обичам те, мръсен и крастав дребосъко, и нито лошото ти държане, нито грубият ти език някога ще променят чувствата ми!“

Много е лесно да си намеря всякакъв род засукани извинения за онова, което сторих през детството си. Но да си го кажем направо — бях дълбоко убедена, че съм грозна. Двете с Белдаран бяхме близначки, което ще рече, че би трябвало да сме като две капки вода. Учителя обаче промени това. Белдаран беше блондинка, а моята коса стана тъмна. Чертите ни си приличаха, но не бяхме огледален образ една на друга. Имаше някои недоловими разлики помежду ни, повечето от които, убедена съм, съществуваха единствено в моето въображение. Походите извън кулата на чичо Белдин излагаха лицето ми на слънце. Двете с Белдаран имахме много светла кожа, така че аз не се сдобих веднага с прекрасен загар. Вместо това изгорях и започнах да се беля. Приличах на влечуго, което си сменя кожата. Белдаран си стоеше все вкъщи и кожата й беше като алабастър. Сравнението между двете определено не беше в моя полза. Освен това косата ми беше прорязана и от омразния бял кичур, останал като белег от първото докосване на баща ми до мен. О, как ненавиждах този прокълнат фъндък коса! Веднъж, заслепена от ярост, дори се опитах да го отрежа до корен с ножа. Беше много остър, но не достатъчно, за да ми свърши работа. Кичурът устоя на упоритото кълцане и рязане, ала затова пък острието се изтъпи. И то не защото стоманата беше некачествена. Ножът остави един хубав и дълбок прорез върху левия ми палец.

Най-накрая се предадох. Съдбата беше отредила да съм грозна и затова реших изобщо да не обръщам внимание на външния си вид. Къпането според мен беше чиста загуба на време, а ресането само ме принуждаваше отново да си припомням колко отчетливо изпъква кичурът. Често падах, защото на онази възраст бях доста тромава и несръчна. Кокалестите ми лакти и колене вечно бяха с обелена кожа. Имах навик постоянно да чопля образувалите се по раните корички и това оставяше дълги ивици засъхнала кръв по ръцете и краката ми. Почти непрестанно си гризях ноктите. С една дума — бях ужасна мърла и изобщо не се интересувах от това.

Колкото повече растях, толкова по-продължителни и отдалечени ставаха моите разходки. Чичо Белдин най-сетне се беше уморил да ме издирва при всяко бягство от кулата или пък Учителя го беше посъветвал да ме остави да се скитам на воля. Явно укрепването на моята самостоятелност имаше голямо значение.

Бях близо шестгодишна, когато най-сетне открих Дървото в сърцето на Долината. Семейството ми е особено привързано към него. Когато баща ми за първи път дошъл в Долината, Дървото го приютило през зимата. Се’Недра, която е дриада, с часове медитира и общува с него. Гарион никога не е отварял дума за отношението си към Дървото, но умът му беше зает със съвсем други неща, когато за първи път се изправи срещу него. Когато Ерионд беше още съвсем малък, двамата с Коня предприеха специално пътуване, само и само да видят Дървото.

Първият път, когато се озовах пред ствола му, аз се втрещих. Не можех да си представя, че нещо живо може да бъде толкова огромно. Помня този ден съвсем ясно. Беше ранна пролет. Бушуващият вятър правеше вълни в тревата по хълмовете и могилите на Долината и носеше мръсносиви облаци по небето. Чувствах се волна и в прекрасно настроение. Бях се отдалечила доста от кулата на чичо Белдин и като превалих една обрасла с трева височинка, пред мен се изправи Дървото. Издигаше се самотно и необхватно за погледа.

Стъблото беше много по-голямо от кулата на чичо Белдин. Клоните му се издигаха десетки метри нагоре в небето, а неговите разклонения засенчваха цял акър наоколо. Зяпах го прехласнато дълго време, докато накрая чух — или усетих — че Дървото ме вика. Колебливо се спуснах надолу към него като подозрително се вслушвах в повика му. Досега нито храстите, нито тревата ми бяха говорили по този начин. Незрелият ми детски ум веднага предусети нещо необичайно.

Когато най-сетне навлязох под сянката на клонестата му корона, ме обгърна някаква странна топлина и умиротворение. Но те само увеличиха трепета ми. Знаех, че Дървото няма да ми стори нищо лошо. Накрая се престраших и решително поех към масивното възлесто стъбло.

Протегнах ръка и го докоснах.

Това беше моето повторно пробуждане. Първото се случи, когато баща ми допря моето чело за благословия. Но това пробуждане беше много по-разтърсващо и всепроникващо.

Дървото ми каза — макар „каза“ да не е най-точната дума, — че е най-старото живо същество в целия свят. Безчет столетия бяха наливали живителни сокове и мощ в ствола му. Сега то стоеше в пълен мир и достолепие насред Долината, отърсвайки годините като дъждовни капки от своите листа. Щом то се е появило на този свят много преди нас и е още живо, значи всички ние сме негови деца.

Първият урок, който то ми преподаде, беше за естеството на времето. Времето — бавното и отчетливо минаване на годините — не е точно такова, каквото си го представяме. Хората все се опитват да го накъсат на някакви понятни и приемливи за тях парчета — нощ и ден, редуване на сезоните, минаване на годините, вековете, епохите. В действителност времето е единно и неделимо като река, която тече неспирно от извора към някаква непонятна за нас цел. Дървото внимателно насочваше детското ми съзнание по нишките на тази изключително трудна за възприемане представа.

Мисля си, че ако не бях срещнала Дървото, никога нямаше докрай да разбера докъде в действителност се простира моят живот. Бавно, все още опряла ръце върху грубата кора на Дървото, аз осъзнах, че ще живея точно толкова, колкото е необходимо. Дървото не ми обясни много ясно какви задачи стоят пред мен, но намекна, че тяхното изпълнение ще отнеме много дълго време.

После дочух глас, по-точно няколко гласа. Смисълът на казаното от тях беше напълно ясен за мен, но аз осъзнах, че това не са човешки гласове. Отне ми известно време, докато разбера откъде идват. Изведнъж едно доста безочливо врабче се стрелна през клоните, заби нокти в грубата кора на педя от носа ми и ме погледна с лъскавите си оченца.

— Добре дошла, Поулгара — изчирика то. — Защо ти отне толкова дълго време да ни намериш?

Непорочният детски разум винаги е широко отворен да приеме всякакви странни и дори необикновени неща, но това надвишаваше и най-развинтеното въображение. Аз потресена зяпнах говорещата малка птица.

— Какво си се втренчила така? — попита врабецът.