Поулгара — магьосницата

призова един човек, който ще се грижи за теб и сестра ти. Той е дребен, сакат и грозен, но сърцето му е златно. Боя се, че се налага да го измамим. Той трябва да мисли, че аз вече не съм между живите. Никой освен вас двете с Белдаран не бива да знае, че това не е истина. Вашият баща скоро ще се върне, но на него му предстои още много да пътува. Затова не искам моето присъствие да го разколебава и да го отклонява от дълга му.“

Ето така чичо Белдин влезе в нашия живот. Не съм сигурна какво точно му е казал Учителя, но той много плака през първите няколко дни. След като овладя чувствата си, направи няколко колебливи опита да установи връзка с нас двете. Ако трябва да съм откровена, в началото той беше ужасно несръчен. Но Учителя постоянно го напътстваше и с течение на времето чичо Белдин стана по-опитен.

Животът ни — моят и този на сестра ми — ставаше все по-многолюден. Отначало спяхме много. Чичо Белдин бе достатъчно разумен, за да ни слага в една люлка, а щом бяхме заедно, всичко беше наред. Мисълта на майка ни все още беше с нас, тази на Алдур — също, а скоро и Белдин успя да се свърже. Това ни стигаше, за да бъдем спокойни и щастливи.

През първите няколко месеца двете със сестра ми нямахме представа за минаващото време. Понякога беше светло, друг път — тъмно. Белдин се навърташе постоянно около нас, пък и ние двете не се разделяхме, така че всичко останало не беше от голямо значение.

После, вероятно след около две седмици, се появиха още двама души и техните мисли се преплетоха с тези, които вече познавахме. Така в нашия живот се появиха другите ни двама чичовци — Белкира и Белтира.

Никога не можах да разбера защо на хората им е толкова трудно да различат Белкира от Белтира. За мен винаги са били две отделни личности, но аз също съм близнак и затова вероятно съм по-чувствителна към невидимите за останалите хора различия.

Двете с Белдаран се родихме посред зима. Малко след това чичо Белдин ни премести в неговата кула, където прекарахме детството си. Беше средата на лятото през първата ни година, когато татко най-после се завърна в Долината. По това време с Белдаран сме били на не повече от шест месеца, но и двете го разпознахме още от пръв поглед. Мисълта на майка ни беше запечатила образа му в нашето съзнание още преди да се родим. Споменът за нейния гняв още не се беше изтрил от паметта ми, когато Белдин ме вдигна от люлката и ме подаде на скитника, който трябваше да е мой баща. Честно казано, той не ме впечатли кой знае колко. Този предразсъдък вероятно беше резултат от горчивината на мама, причинена от внезапното му и ненавременно заминаване.

Баща ми постави ръка върху главата ми по силата на някакъв древен ритуал от рода на благославянето и останалата част от моето съзнание внезапно се разбуди. Неговата мисъл ме прониза от глава до пети. Чувствах силата, която струи от дланта му и жадно я възприемах. Ето защо съм била разделена от Белдаран! Най-сетне проумях значимостта на това отделяне. Тя трябваше да е съсъдът на любовта. Аз бях съсъдът на силата!

После той взе Белдаран и яростта ми също порасна стократно. Как смееше този изменник да докосва сестра ми?! Двамата с баща ми очевидно не започвахме добре нашите взаимоотношения.

После дойде неговата лудост. Още не познавах толкова добре човешката реч, че да разбера ясно всичко, което му каза чичо Белдин, но то помъти разсъдъка на баща ни. Мисълта на мама обаче ме увери, че в края на краищата той ще оцелее.

Сега като се връщам назад в миналото, все повече се убеждавам, че е било жизнено важно за майка ми и баща ми да бъдат разделени. По онова време още не го разбирах, но мисълта на мама ме убеди, че да приемеш е много по-съществено от това да разбереш.

Докато баща ни беше със замъглен разум, чичовците често взимаха Белдаран със себе си, когато го навестяваха. Това никак не подобри мнението ми за него. В моите очи той се превърна в истински узурпатор и злодей, който краде от мен любовта на Белдаран. Ревността не е особено приятна емоция, макар да е често срещана при децата. Помня, че всеки път, когато някой посегнеше да отдели Белдаран от мен, протестирах гръмогласно с цялата сила на дробовете си.

По същото време Белдин ми показа „пъзела“. Оттогава постоянно мисля за него. Според мен по някакъв странен начин той живееше свой собствен живот. Не зная как го направи Белдин — „пъзелът“ всъщност беше един чворест и безформен корен от нискорастящ храст, най-вероятно пирен — но всеки път, когато го взимах в ръце и се опитвах да го разгледам, той променяше формата си. Виждах ясно единия му край, но никога не можех да зърна и другия. Мисля, че „пъзелът“ ми помогна да оформя своята представа за света и за живота. Знаем къде е единият край — началото, но никога не можем да бъдем сигурни къде се намира другият. Освен това познание обаче „пъзелът“ ми осигури и безкрайни часове на забавление, което даваше възможност на чичо Белдин поне за кратко да си отдъхне.

Както обикновено изучавах „пъзела“, когато баща ми дойде в кулата на чичо Белдин, за да се сбогува. По това време двете с Белдаран сме били на около година и половина, а може би и по-малки. Той се наведе и целуна сестра ми. Аз отново изпитах тръпка на ревност, но продължавах втренчено да гледам „пъзела“ с надеждата, че той ще се махне. Баща ни обаче ме взе на ръце, откъсвайки ме от моите занимания. Опитах се да се изскубна, но той беше по-силният от двамата. Все пак аз бях още бебе, макар и да се чувствах много по-голяма.

— Престани! — заповяда ми той и тонът му показваше, че е раздразнен. — Сигурно това не те вълнува особено, Поул, но аз съм твой баща и ние сме свързани един с друг.

После направи нещо, което никога дотогава не беше правил — целуна ме. За един кратък като светкавица миг аз почувствах болката му и сърцето ми се размекна. „Не — дойде до мен мисълта на мама, — не още.“ Мисля, че по онова време тя му беше още много сърдита, а на мен беше съдено да съм съсъдът на гнева. Сега вече знам, че не съм била права. Вълците не си губят времето да се гневят. Тъгата и разкаянието на баща ми още не бяха отминали, а Учителя тепърва се канеше да му възлага много и важни задачи. Докато изкупеше онова, което смяташе за своя вина, той не би бил способен да ги изпълни. Заблудата около причините за поведението на майка ми ме накара да извърша нещо, което не биваше да правя. Аз замахнах с „пъзела“ към него.

— Храбра е, нали? — промърмори баща ми към чичо Белдин. После ме пусна на пода, тупна ме леко по дупето и ми каза да се позамисля над поведението си. Нямах намерение да му доставям удоволствие като го карам да си въобразява, че този „бой“ ме е накарал да променя отношението си към него. Затова се извърнах, все още държейки „пъзела“ като камшик и се втренчих в очите му.

„Бъди здрава, Поулгара — каза той с най-милия тон, който човек може да си представи. — А сега върви да си играеш.“

(Вероятно още не си дава сметка за това, но в онзи кратък миг аз почти го обичах. Почти, но не съвсем. Обичта дойде по-късно, а за това бяха нужни години.)

Той напусна Долината малко след като се беше завърнал от похода си за освобождаване на Сферата. Дълги години след това не го видях.

Втора глава

Нищо от онова, което се случва, не е толкова незначително, че да не повлияе върху хода на нещата. Появата на баща ни в нашия живот трудно би могла да бъде наречена маловажна. Тя промени най-вече Белдаран, а на мен това никак не ми се понрави. Допреди завръщането на баща ни от Малорея Белдаран ми беше изцяло предана. Неговото идване обърна всичко с главата надолу. Сега нейните мисли внезапно се раздвоиха. Често започна да си представя този просмукан с бира стар мошеник, а аз бях жестоко уязвена.

Още докато бяхме съвсем малки, Белдаран прояви манията си за спретнат вид и чистота. Моето безразличие към външността ми я разстройваше и объркваше.

— Не можеш ли поне да си срешиш косата, Поул? — настоя тя веднъж, използвайки близначеския език, на който общувахме още от люлката.

— Защо? Това е само губене на време.

— Изглеждаш ужасно.

— Кой го интересува това?