Откопчах голямата сребърна брошка от деколтето на роклята си и го убодох по ръката с иглата й. Той изумено извика и си дръпна ръката.
— Защо го направи? — попита стреснато.
— Остави раничката да кърви, Бранд — отговорих. После попих капката кръв от ръката му с носната си кърпичка и му я подадох. — Скрий този знак някъде, скъпи — наредих му аз. — Оттук насетне никога не се съмнявай в здравия си разум. Ако отново те обхване колебание, извади кърпичката и погледни кървавата капка върху нея. Така ще знаеш, че този разговор
След като мимбратите разрушиха Во Астур, оцелелите астуриански аристократи хванаха гората и от тогава в продължение на столетия водеха неспирна партизанска война. Според тях да улучиш мирен мимбратски пътник със стрела в гърба беше голяма победа и повод за едноседмично пиршество край лагерните огньове. Мимбратите, естествено, не гледаха с добро око на подобно поведение. Ето защо техните рицари периодически нахлуваха в горите и всеки път смазваха по няколко шайки астуриански ентусиасти. Астурианите бяха станали много умели в маскирането на свърталищата си, затова на нас с баща ми ни трябваха десетина дни, докато открием мистериозния херцог на Астурия Елдалан. Постоянно процеждащия се през клоните на дърветата дъжд добави нови дълбочини и нюанси в смисъла на думата „препятствия“. В такъв порой хищниците обикновено се крият на някое сухо и закътано място, освен ако не трябва да задоволят глада си. Но сега един вълк и една сова бяха принудени неспирно да си проправят път през подгизналия от влагата лес.
За щастие по едно време дъждът спря и постоянната мъгла, която иначе тегне над гората, се разсея. Полетях над върховете на дърветата и случайно зърнах над леса да се издига дим от дузина лагерни огньове, които се намираха на изток, недалеч от нас. Като се поразтърсихме по-внимателно, най-сетне открихме лагера.
Облеклата на младите астуриански „патриоти“ отговаряха на техния отчаян романтизъм — туники и панталони в зелено и кафяво и модни шапки, окичени с дълги пера. Бяха се нагиздили като същински горски разбойници и играеха с огромно наслаждение новата си роля. Сигурно и литературата си беше казала думата за този маскарад. Но истинската напаст идваше от баладите на разни треторазрядни поетчета. В тях се възпяваха подвизите на един или друг разбойник, излязъл в гората, за да граби мимбратите, който после раздавал щедро плячката си на бедните арендски селяни. Тези стихоплетци бяха повредили цели поколения безмозъчни астуриански аристократи. Сега те въодушевено се перчеха в зелените си дрехи и с часове се упражняваха в стрелба с лък или пък правеха на решето цели батальони от сламени плашила, нагиздени с ръждиви мимбратски ризници.
Херцог Елдалан и неговите хора се оказаха крайно нелюбезни, когато двамата с баща ми влязохме в лагера им. Не че ни взеха за затворници, но щом доближихме дървения „трон“ на Елдалан, насреща ни тутакси бяха насочени стотици дългопери стрели. На коляното на херцога седеше осемгодишната му дъщеричка Маясерана.
Херцогът на Астурия беше тънък и строен мъж, около трийсет годишен, с добре сресана руса коса. Бе облечен в обичайната зелена туника, а лъкът му стоеше опрян близо до ръката. По всичко личеше, че има много високо мнение за себе си. Той изслуша със скептичен вид баща ми, докато се представяше. Обичайният опърпан вид на моя отец явно не му вдъхна никакво доверие, камо ли пък да хване вяра на приказките за някакъв „могъщ магьосник“, за когото се говореше във всеки от арендските епоси. Той може и да не повярва на баща ми, но съвсем скоро прие моите думи за чиста монета.
Херцогът отхвърли новината за унищожаването на Драсния като „алорнски проблем“ и отново с почти религиозен плам се закле да унищожи мимбратите. Накрая неговото позьорство взе да ми омръзва и аз се намесих.
— Защо не ме оставиш аз да поговоря с него, татко — казах. — Познавам арендите малко по-добре от теб.
— С радост ти отстъпвам тази роля — изръмжа Стария вълк.
— Моля да простите на баща ми, Ваша Светлост — обърнах се към Елдалан. — Дипломатичността не е сред най-силните му страни.
Тогава Елдалан направи грубата грешка да намекне за моите връзки с васитските аренди, сякаш това беше някакво ужасно престъпление. Реших, че след като той е решил да играе грубо, то аз ще му отвърна така, както едва ли някога е очаквал.
— Твърде добре, Ваша Светлост — казах рязко на Елдалан, — сега ще ви
— Това някаква фата моргана ли ще бъде? — презрително изсумтя той.
— Не, Ваша Светлост, никакви миражи, а чистата истина. Говоря като херцогиня на Ерат, а нито един истински джентълмен не би поставил под съмнение думата на една благородна дама. Или може би греша, че в Астурия
— Мигар поставяте на изпитание благородническата ми чест? — наежи се той.
— А вие не поставяте ли на изпитание моята?
Не вярвам да е очаквал точно такава реакция. Още малко посумтя, но най-накрая се предаде.
— Добре тогава, Ваша Светлост — каза. — Ако ми дадете честна дума, че това, което ми покажете, наистина се е случило, нямам друг избор освен да го приема.
— Много любезно, Ваша Светлост.
После внимателно порових в съзнанието му и открих безпричинен ужас от възможността да бъде жив изгорен. Това ми стигаше. Само след миг препратих в мислите му безкрайна поредица от образи и със силата на Волята го заставих да ги гледа, без да мигне. Имаше и сцени на жестоки кланета, та да не заподозре, че му показвам само онова, което най-много го плаши. Морето от кръв и отсечените крайници обаче бяха само фон за достоверно пресъздадените сцени с крещящи неистово драснияни, затворени в горящите си домове или пък струпвани върху клади от грозно хилещи се ангараки. Прибавих към това обичайните викове на агонизиращите и накрая допълних за разкош вонята на горяща човешка плът.
Елдалан взе да крещи и да се гърчи на стола си, но аз не престанах, докато не бях напълно убедена, че и през ум няма да му мине да спори повече с нас. Бях склонна да продължа още с това мъчение, но присъствието на малката му дъщеричка Маясерана ме накара да отстъпя. Тя беше красиво малко момиче с тъмна коса и огромни очи. Нейните подплашени викове и хлипове, докато наблюдаваше как баща й се суче и стене, сломиха сърцето ми.
Щом херцогът на Астурия се посъвзе, татко веднага предложи примирие между Астурия и Мимбре — „нали разбирате, само временно примирие, докато отмине голямата война. Не се съмнявам, че мирът с мимбратите ще Ви се стори много забавен и дори накрая двамата с Алдориген може да решите той да продължи.“
— Нали не искате да кажете, че трябва лично да се срещна с онзи мимбратски кръволок?
— Само при условие, че ви приковем с вериги към срещуположните стени в залата, Елдалан. Ще уредя подробностите със сендарския посланик във Во Мимбре.
След този разговор двамата с баща ми поехме през калните равнини на южна Арендия към Во Мимбре. Тъмнокосият херцог Алдориген — или крал, както той предпочиташе да го наричат — се боеше от всички видове змии. Това беше предизвикателство за моето въображение, тъй като в Драсния почти не се въдят змии. Признавам, че в този случай извърших измама. Скроих набързо един ангаракски „обичай“ на завоевателите и херцог Алдориген беше свидетел как злобните нашественици пускат змии из всички драсниянски села. Не след дълго между нас се установи сговор и пълно единомислие.
След като баща ми наби идеята за временно примирие и в главата на Алдориген и почти заповяда на сендарския посланик да играе ролята на свръзка между Мимбре и Астурия, ние се приготвихме да напуснем Златния град. Преди да тръгнем, обаче, аз дълго се вглеждах в русокосия син на Алдориген — Кородулин. По онова време той беше осем-девет годишен, доколкото си спомням. Ако трябва да съм честна, думата „съвпадение“ изобщо не ми мина през ума. Просто бях изненадана отново да чуя в главата си звъна на камбаната. Оказва се, тя не биеше
