против да отидем в Пролгу?
Неспирните дъждове, които се изсипваха над равнините и по-ниските части през годините след Затъмнението на Торак, в планините на свещения Улго се бяха превърнали в сняг.
Кацнахме на земята край изоставения град, който не прилича на никой друг по земята. Повечето от древните градове са превърнати в развалини и пепелища по време на различни войни. Пролгу, обаче, не беше докосван от неприятелска ръка. Улгосите просто се бяха преселили в пещерите под града, изоставяйки домовете си да стоят празни и непокътнати. Пустеещите къщи обикновено са особено примамлива плячка за крадците. Но дори най-дързкият разбойник не би се опитал да граби из Пролгу. Планините на Улго гъмжат от всякакви създания, които гледат на хората единствено като на храна. Легендата твърди, че тук дори мишките са човекоядни.
— А, ето го — каза баща ми, сочейки към една къща, която по нищо не се отличаваше от останалите. — Снегът прави откриването му много по-трудно.
— Предполагам, че той прави всичко по-трудно от обикновеното, татко.
— Не вали ли само за радост на хората?
— Едва ли.
И тази къща, както и останалите постройки в Пролгу, отдавна се беше простила с покрива си и по пода имаше натрупан сняг. Баща ми ме отведе в онова, което някога трябва да е било салон, и известно време разравяше снега с крак.
— Уф, най-накрая — измърмори под нос, когато попадна на търсената плоча. После вдигна от пода един по-голям камък и удари отгоре й три пъти.
Не последва никакъв отговор. Той отново почука и аз долових, че звукът прокънтя на кухо. След това се дочу приглушен скърцащ звук и тежката каменна плоча се отмести. Отдолу се откри слабо осветена дупка и оттам прозвуча глух кънтящ глас:
— Яд хо, гроджа УЛ.
— Това си е чиста формалност — прошепна ми татко, а после отговори: — Яд хо, гроджа УЛ. Яд мар ишум.
— Вийд мо, Белгарат. Мар ишум улго.
— Поканиха ни да влезем — обърна се към мен баща ми. — Изучавала ли си езика на улгосите?
— Не много усърдно. Но граматиката е като на далите, нали?
— Да, тя е много по-древна от мориндската или карандийската например. Езикът на хората, които живеят уединено, след време се вкаменява. А няма други, които да живеят по-изолирано от улгосите. Хайде да слезем долу и да поговорим с Горим.
— Ще трябва да ми превеждаш, татко.
— Няма да се наложи. Горим говори нашия език.
— Това много ще ме улесни.
Светлината в подземията на Улго е изкуствена и едва-едва мъждука. Не можах да разбера точно колко са големи пещерите, но ако се съди по ехото в тях, трябваше да са огромни. Никога не съм се чувствала много спокойно там. Докато бях долу, постоянно ме преследваше мисълта за живота на къртиците. Долу под земята, обаче, съществува едно напълно уредено общество. Хората обитават малки помещения, издълбани в скалите по протежението на дългите и мрачни галерии. Те са погълнати от всекидневните си грижи по същия начин, както ако живееха на повърхността. Мрачно си помислих, че животът под земята има поне едно предимство — лошото време тук не означава нищо.
Повечето от улгосите изобщо не ни обърнаха внимание и двамата с баща ми необезпокоявани преминахме през галериите. Заобиколихме предпазливо няколко бездънни пропасти и излязохме на брега на голямо тъмно езеро, подобно на подземно море. Водата в него идваше от множество водопади, който шумно се стичаха по скалата и разбиваха гладката му повърхност. Ехото им се сливаше с химните в прослава на Ул, които бяха изпълнявани на равни интервали от вярващите. Кънтежът от шума на водата и пеенето превръщаше Улго в една огромна катедрала.
Къщата на Горима на Улго беше построена от мрамор и можеше да засрами и най-великолепните къщи на Тол Хонет. Тя се издигаше върху малък остров в центъра на плитко подземно езеро. До нея се стигаше по специално направен път. В края му ни очакваше белобрадият старец Горим, облечен в снежна роба. Това беше може би най-светият човек на земята. Не бях слизала в пещерите на Улго близо хилядолетие, но този Горим много приличаше на своите предшественици.
— Май доста време мина, Белгарат — поздрави баща ми Горим, когато го наближихме.
— Така е, Горим — извини се татко. — Бях твърде зает, затова позанемарих светските си обноски. Мисля, че не се познаваш с дъщеря ми, нали?
— Святата Поулгара ли? Не мисля, че сме се виждали.
— Свята ли каза? Май трябва да почакаш, докато не се опознаете по-добре, а после да й приписваш тези гръмки звания, Горим. Поул е доста сприхава.
— Стига вече, татко — отсякох, а после се поклоних пред Горим. — Яд хара, Горим ан Улго — поздравих го аз.
— Далски? — Той изглеждаше доста изненадан. — Близо век не съм срещал някой, който говори далски. Ти си твърде надарена, Поулгара.
— Едва ли е така, Свети Горим — отвърнах. — Научната ми работа отдавна стигна до задънена улица, затова изобщо не говоря езика на Улго. Ето защо се обърнах към вас на далски, но акцентът ми не е много добър.
— Почти се справяш, но ако искаш да постигнеш съвършенство, можеш да прекараш един-два месеца в Кал.
— Възможно е, но едва
— Пак ли се е задало някакво нещастие? — попита Горим.
— А нима те някога са прекратявали? — кисело отвърна баща ми. — Само че сега положението е по- сложно от друг път.
— Да влезем вътре — предложи Горим. — Ако идва краят на света, тогава ще е по-добре да съм седнал, когато ми го съобщите.
Още от пръв поглед харесах Горима на Улго. Той беше много мил старец, но чувството за хумор му изневери, когато баща ми го уведоми, че Торак е излязъл от Ашаба и е повел малореанците през земния мост.
— Това е доста тревожно, Белгарат — каза намръщено той.
— Точно така — съгласи се баща ми. — Мога ли да говоря направо?
— Разбира се.
— Хората на Улго не са воини и са отвикнали от привичките на горния свят. Ако не друго, то слънчевата светлина ще ги ослепи. Стига слънцето все пак някога да пробие тези облаци.
— Не мога да те разбера, Белгарат.
— След Затъмнението на Торак времето се промени — обясни татко. — Вали непрекъснато вече петнайсет години.
— Ние бяхме ли предвидили такова нещо?
— Трябваше да го очакваме. Пророчествата говорят за дъжда, но си мислехме, че става дума за някой порой, който ще отмине. В Мрин и Дарине е записано всичко, но на мен не ми е позволено да го разгадая, докато тази хитроумна Необходимост не прецени, че му е дошло времето. Тя сигурно си въобразява, че това е страшно забавно.
— Можем да обсъдим тази идея — леко се усмихна Горим.
— Предпочитам да не го правим — изръмжа татко. — Току-виж ми просветнало, че цялата огромна Вселена е една голяма шега. — Той решително поклати глава. — Това, което се случи в Драсния, показва, че ни чака жестока война, Горим. Твоите хора са кротки и набожни и едва ли ще устоят на онова, което се задава насреща ни. Алорните, толнедранците и арендите са родени за битки, затова нека ги оставим сами да се справят. Ние ще те уведомяваме за всеки ход на Торак, а когато той тръгне към Улголенд, ще те предупредим навреме, та да зазидате отворите на пещерите. Тогава алгарите ще трябва да се срещнат с алгротите, хрулжините и елдраците.
