— Ще се посъветвам със Светия Ул — отвърна Горим. — Не сме се изправяли никога пред такава опасност, затова той може да забрави за известно време неприязънта си към насилието.
— Това изцяло зависи от теб, Горим — отговори татко. — През живота си съм сторил много глупави неща, но никога не съм си позволявал да казвам на Ул как да постъпва.
След вечеря баща ми и Горим поговориха още малко, а после на нас със Стария вълк ни показаха стаите за спане. Тъкмо задрямвах, когато до мен стигна гласът на майка.
„Добре дошла в Улго, Поул“ — започна тя.
„Говориш така, сякаш живееш тук, мамо.“
„Естествено — отвърна. — Ти къде мислеше, че се намирам?“
„Предполагах, че си навсякъде и никъде.“
„Тук има много пещери, Поул, а те приличат на бърлога, не мислиш ли?“
„Не ми беше хрумвало.“
„Очевидно е така. Свети Ул иска да говори с нас. Ела, ще ти показвам пътя.“
Станах и се облякох, а после тихичко напуснах къщата на Горим. Гласът на майка ме предвождаше из лабиринта от галерии чак до края на подземния град. Отклоненията, в които постепенно навлизах, вече нямаха никакви следи от човешка ръка. След като се промуших през поредния отвор, натрупаните отломъци от скали по неравния под ми подсказаха, че тук не е стъпвал никой преди мен. Тъкмо заобикалях един остър завой, когато усетих, че майка ме напусна. После изведнъж я видях пред себе си, при това сега беше от плът и кръв.
Светлината на улгосите се получаваше от смесването на няколко химически вещества и сияеше с фосфоресциращ отблясък. Но в тази потайна галерия светеха самите стени. Това също можеше да е някаква химическа реакция, въпреки че се съмнявах да е така.
Тогава за първи път видях жълтеникавокафявата коса и златисти очи на майка ми, които вие познавате толкова добре. Тя седеше на трикрако столче посред тясна стая с нисък таван. Имаше само легло, маса и малко огнище. Стените още не бяха довършени, затова чиниите и готварските принадлежности стояха струпани направо край огнището. Ако трябва да го кажа направо, това не беше стая, а бърлога.
Мама се изправи и протегна ръце. Аз се втурнах напред и силно се притиснах към нея. Стояхме така прегърнати известно време и, признавам си, аз се разплаках. После тя нежно ме настани край малката си груба маса и направи чай.
— Каза, че Ул искал да говори с нас, майко — припомних й, когато се озовахме седнали една срещу друга със сплетени върху масата пръсти.
— Той ни остави малко време, за да се видим на спокойствие. Ул е изключително внимателен и тактичен и ни позволи да останем насаме. Как е
— Татко никога не се променя. Трябва да си го разбрала досега.
— Човек все пак таи някаква надежда. — Тя се разсмя, а майка се смее много рядко. — Ами Белдин и близнаците?
— И те са си все същите. Ние сме много особено семейство, нали знаеш. Съществуваме извън времето и не се променяме, докато не минат поне няколко хилядолетия.
— Ти много скоро ще се промениш, но няма да е нещо съществено.
— Така ли?
— Двете с теб ще станем
— Отново се държиш загадъчно, майко.
— Такава е вълчата природа.
В този миг една от стените в бърлогата на майка взе да сияе с мека призрачна светлина и Бащата на боговете прекрачи през твърдата скала. Бях го виждала и преди — когато почина Белдаран и той дойде да я отведе. Тогава бях толкова разстроена, че още не съм убедена дали наистина съм била свидетел на появата му.
Присъствието му ме изпълни със страхопочитание. Той много приличаше на Учителя — старец с бяла брада — но изглеждаше много по-як и мускулест.
— А, ето те и теб — рече майка, изправяйки се спокойно. — Ще пиеш ли един чай?
Нейният свойски тон ме сепна.
— Много мило, Поледра — отвърна божеството и се настани до масата.
— Нали си спомняш Поулгара — продължи майка.
Древният бог леко наклони глава, а после втренчи в мен пронизителните си очи, които сякаш виждаха всичко.
— Поздравявам те, Поледра — обърна се той към майка. — Сътворила си шедьовър.
— Нали стана твърде сполучлива — отвърна скромно майка.
— Тя е достойна, пък и много повече от това, за своята задача. — После отново се обърна към мен. — Добра среща, Поулгара — поздрави ме той. — Как е древният ти баща?
— Добре е, най-свети от всичките — отвърнах. — Последните събития не му оставят много време да проявява лошите си навици. Ето защо не си подкопава здравето с пиене, както прави обикновено.
Той се разсмя при тези думи и на мен малко ми олекна.
— Повиках те, защото имам причина за това, Поулгара — продължи божеството. — Колкото и да ми е приятно да си приказваме спокойно и безгрижно, трябва да те уведомя за нещо, което скоро ще се случи. Не искам изненадата да разстрои здравия ти разум.
— Звучи доста страшно, най-свети.
— Според мен няма да е чак толкова страшно, Поулгара. — Двете с майка ти сте били много близки, но сега ще станете неразделни — дори по-привързани, отколкото бяхте със сестра ти в майчината утроба.
Погледнах го изненадано.
— Отдавна хората от твоето семейство владеят дарбата да приемат форми, които са различни от тяхната собствена.
— Така е — съгласих се.
— Необходимостта изисква сега двете с майка ти да приемете една и съща форма.
— Правили сме го вече, най-свети. Прекарвали сме редица щастливи часове, летейки като сови из въздуха.
— Ти не схвана мисълта ми, Поулгара. Сега ще има само една сова и тази форма ще побере и двете ви. Накратко — когато дойде мигът, двете ще се слеете в образа на една сова и ще трябва да изкарате така известно време.
— Но мигар това е
— И синът ми Алдур попита същото навремето — отговори той. — Мислиш по същия начин като него.
— И каква е целта на всичко това? — продължих да питам изумена аз. — Какъв трябва да е резултатът?
— Сливането ще помогне на теб и майка ти да се превърнете в едно цяло и ще прикрие присъствието ви от останалите. Нито едно чуждо око или пък съзнание няма да са способни да ви различат. Нито човек, нито бог ще може да усети, че е подслушван и наблюдаван от вас двете.
— Вярно ли е това? Ама че забавно! А кой ще има честта да бъде подслушван от мен и от майка?
— Че кой мислиш? Ще проникнете в ръждясалото обиталище на сина ми Торак, което дори в момента с трясък се търкаля из планините на Алгария. Синът ми е много самотен, още откакто вдигна над главата си Сферата на Алдур и с това причини разкъсването на света. Сега той е изолиран и презрян, затова особено остро чувства самотата си. Ето защо се впуска в дълги разговори със своите ученици. В повечето случаи те са напълно безцелни, само и само да заглушат изгарящата го самота. В такива случаи най-верният му приказчик е Зедар Вероотстъпника и двамата говорят за най-различни неща.
Най-сетне схванах задачата ни.
— Тогава ние двете с майка ще кацнем върху стрехите на ръждясалия му тенекиен дворец и ще подслушаме какви планове кроят.
— Това, което трябва да разберете, не касае военни въпроси, Поулгара. Торак знае за теб, а и вие с баща ти усещате всяка негова стъпка. Но той има друг замисъл и ти трябва сама да научиш за него. Това ще
