Не бих могла да опиша какво последва, затова изобщо няма и да се опитвам. В процеса на преобразяване съществува един кратък миг, на който досега не бях обръщала внимание. Това е междинният период от собствената форма към онази, която трябва да приемеш. „Втечняване“ — терминът, който използва майка ми — беше съвсем точен. Наистина тялото постепенно се стопява и променя формата си. Именно в този миг двете с мама се сляхме и обединеното ни съзнание преля във формата на сова.
Предположението на майка ми, че ще открия доста странности у нея, беше доста меко казано. Но тя придаваше твърде голямо значение на факта, че не бях използвала никога формата на вълчица. Въпреки това дълбоко в моята същност бяха запазени вълчи черти, придобити по наследство. Дори подозирам, че сливането беше много по-лесно за мен, отколкото за нея. Аз все още помнех времето, когато с Белдаран бяхме в нейната утроба, затова близостта и дори обединението с нечие съзнание не ми бяха чужди.
Побързахме да оправим перата си и последните детайли от общата ни форма, а когато съзнанията ни се нагодиха едно към друго, разперихме снежнобелите си крила и полетяхме във влажния мрак.
Летяхме на север и скоро усетихме димящите лагерни огньове. Ангаракската армия беше спряла да нощува на не повече от три левги от Крепостта. Навлязохме чак до сърцето на този огромен лагер и започнахме да кръжим около желязната кула на Бога Дракон. После тихичко кацнахме на един от богато орнаментираните й зъбери. Цялото импозантно съоръжение не беше нищо повече от една голяма каруца. Егото на Торак беше още по-гротескно раздуто, отколкото предполагахме досега.
Огледахме се околовръз с огромните си проницателни очи и открихме тясно прозорче на върха на една от многобройните кулички. Освен че служеше за тераса, то се оказа и много полезно. С няколко замаха на крилата се вдигнахме до него и се вкопчихме с нокти в перваза му. После се промъкнахме вътре. За целта се наложи да се притиснем толкова силно, та всички вътрешности ни се преобърнаха. Струваше си усилието обаче — то ни помагаше да останем невидими за Торак.
— Чувствам се много неспокоен, Зедар. — Гласът, който чухме, звучеше някак глухо и кънтящо. Съвсем скоро разбрахме каква е причината. Торак седеше излегнат върху железния си трон, а обезобразеното му лице беше покрито с полирана стоманена маска. Тя сякаш се беше сраснала с тялото му.
— Винаги е така преди битка, Учителю — отговори Зедар. — Споделям безпокойството ти.
— Може ли да се вярва на сведенията, които получихме за тази алгарска крепост? — продължи Торак с дрезгав глас.
— Алорните са глупави хора, Учителю — просъска Зедар. — Само им постави някаква безумна задача и те ще чоплят векове наред. Като мравки са трупали поколение след поколение камънаци върху тази безсмислена грамада.
— Тя е дребна пречка по пътя ни, Зедар. Аз просто ще я отместя настрана и ще продължа към крайната си цел. Сферата на Алдур
— Така ли?
— Дълго размишлявах, Зедар, но най-сетне целта се избистри пред мен. Аз ще стана господар на света и в короната ми ще заблести най-искрящият скъпоценен камък.
— Сферата на Алдур ли, Учителю? — досети се Зедар.
— Ктраг Яска — Сферата на брат ми — не е скъпоценен камък, Зедар. Това е просто знак за моята победа. Право да ти кажа, ненавиждам този камък заради онова, което ми причини. Съкровището, за което говоря, е много по-бляскаво и безценно. Тъй като ще съм господар на целия свят, ще ми трябва и владетелка, която да седи редом с мен. Вече знам коя е избраницата. — При тези думи той зловещо се засмя. — Тя не ме харесва особено, но ще ми достави огромна наслада да прекърша волята й. Тя
— И коя е щастливката, достойна да седи на трона до теб, Учителю?
— Мисли, Зедар, мисли. Признавам, ти се справи чудесно с прелъстяването на любимката на един от моите братя — Селмисра — което доведе и до днешните ни действия. — Той въздъхна. — Моите братя се отрекоха от мен, затова трябва да стана баща на ново семейство от богове, което да ми помага в управлението на света. Та коя жена е най-достойна да сподели трона и леглото ми?
— Поулгара ли? — невярващо попита Зедар.
— Бързо схващаш, Зедар — отвърна Едноокия. — Всъщност походът на този континент има две цели. Първата е Ктраг Яска, Сферата на брат ми. Втората и не по-маловажна е Поулгара, дъщерята на Белгарат. Тя ще бъде моя, Зедар —
Тридесет и втора глава
Прииска ми се да изкрещя с цяло гърло. Единствено желязната воля на майка ме удържа да не извикам от ужас и отвращение, така че гласът ми да проехти от Източното укрепление чак до планините на Улголенд. Макар и тогава да се овладях, аз все пак се вледених от мисълта, че стигнеше ли се до пряк сблъсък между мен и Торак, неговата Воля ще пречупи моята и аз бих била безсилна пред ужасяващото му прелъстяване. Щях да се превърна в негова робиня, даже още по-лошо. Ако не се бях сляла с майка, щях да полудея от тази мисъл. Присъствието й обаче ме предпази от загуба на разсъдъка. Тя потисна съзнанието ми и взе надмощие над него. Нямам спомен как нашата сова се е провряла обратно навън от железния палат на Торак, нито пък как сме прелетели обратно до Крепостта през дъждовната нощ.
— Хайде, Поулгара — остро нареди гласът на майка ми. — Време е вече да се съвземеш.
— О, мамо! — проплаках аз.
— Стига вече! Беше нужно да знаеш за неговото намерение, при това трябваше да го чуеш от собствената му уста. А сега се вземи в ръце. Предстои ни още много работа.
Огледах се и видях, че сме се издигнали много по-високо, отколкото обикновено летят совите. Крилата ни бяха прибрани и ние плавно се спускахме с кръжене над алгарската Крепост.
— Като се върнем, събуди баща си и му кажеш за идването на Торак. Не е нужно да предаваш какво чу току-що. Хайде, повикай го, Поул. На него винаги му трябва време да се раздвижи, след като се е събудил. Ние ще сме кацнали още преди той да е изкачил всички стълби.
С усилие се освободих от обзелото ме отвращение.
„Най-добре е да дойдеш горе, татко“ — обърнах се мислено към хъркащия си родител.
„Къде си?“ — мисълта му беше още замъглена от съня.
„Качи се при парапета на северната крепостна стена. Има нещо, което сам трябва да видиш.“
— Овладей се, Поул — заповяда майка. — Той ще ти задава въпроси и трябва да се съсредоточиш, за да му кажеш само най-необходимото.
— Така и се опитвам да направя, майко. — После потиснах ужаса си, за да мога да разсъждавам трезво.
Полетяхме в кръг и кацнахме на парапета малко преди татко с пъхтене да изкачи стълбите. Като видя формата, която ме скриваше, той тутакси се нахвърли върху мен.
— Казвал съм ти да не го правиш, Поул.
Той, разбира се, не можеше да знае, че аз не съм сама. Почувствах как и в мен прелива огромната любов на мама към този опърпан и често доста глупав старец. После двете с нея излязохме от общата си форма и тя изчезна. Раздялата ни беше много болезнена за мен.
— Не исках да наранявам чувствата ти, татко — извиних се, — но така ми беше наредено. — Умишлено избрах тази дума, защото всеки намек за някаква заповед отгоре прекратяваше споровете на мига. Предполагам, обаче, че премълчаването на факта кой точно ми е наредил това, предизвика някои подозрения, макар баща ми да не каза нищо. — Мисля, че трябва да видиш нещо — продължих, сочейки към морето от ангараки, които се задаваха през мъглата, неумолими като прилив.
— Надявах се да са се изгубили в тая тъмница — промърмори татко. — Сигурна ли си, че и Торак е с тях?
— Да, татко, отидох там и погледнах. Железният му павилион е точно в центъра на войската.
—
Току-що бях
