те подготви за избора, който трябва да направиш в недалечно бъдеще. Не искам да те плаша, но съдбата на Вселената ще зависи от твоя избор.
Светият Ул може наистина да не е искал да ме плаши, но точно това направи с последните си думи.
— Няма ли да е по-лесно ти да ми разкриеш замисъла на сина си, най-свети? — попитах плахо. — Да застана лице в лице с Торак, даже ако той не може да ме види, не е от най-приятните задачи.
— Ти си по-смела от цяла армия, Поулгара — отвърна той. — Всички ние ти вярваме и разчитаме на теб.
— Няма да позволя на Торак да ти стори нищо лошо — успокои ме майка.
После Ул си отиде.
— Дори не докосна чая си — оплака се майка.
На следващата утрин двамата с баща ми напуснахме Улго. Като се измъкнахме отново на покритите със сняг улици на Пролгу, той предложи най-напред да хвърлим един поглед на армията на Торак, преди да се върнем в Рива. Не го показах, но неговото предложение леко ме стресна. Обикновено баща ми е въплъщение на леността и мързела.
Когато двамата с баща ми се спуснахме от планините на Улго, с радост открихме, че дъждът е поспрял, макар по небето все още заплашително да бяха надвиснали облаци.
Числеността на ангаракската армия ме порази. Тя почти беше покрила гладкото лице на алгарската равнина. Сметнах грубо, че Торак е нападнал Драсния с половинмилионна армия и унищожаването на страната никак не бе намалило броя на войниците му.
Докато с баща ми летяхме отгоре, забелязах части от алгарската конница, които прилагаха обичайната си тактика „удряй и бягай“. Хълмистата и прорязана нагъсто от долчинки и просеки равнина им осигуряваше удобни прикрития. Те стремително изскачаха от клисурите и овразите и ненадейно нападаха по фланговете вражеската армия, отхапвайки всеки път по някой къс от нея. Взети поотделно, тези атаки не бяха кой знае какво, но като цяло приличаха на постоянен кръвоизлив. Торак все още не го усещаше, но докато войската му се спускаше бавно на юг, тя постепенно се обезкървяваше. Опитите на ангараките да преследват нападателите си само увеличаваха техните загуби. Тези, които се впускаха в преследване, никога не се връщаха обратно.
На третата вечер се отдалечихме на известно разстояние от единия фланг на нападателите. Когато кацнахме на земята, аз доста остро казах на разгорещения си баща, че вече съм се нагледала на военни действия.
— Сигурно си права, Поул — каза почти виновно той. — Май е време да се връщаме на Острова на бурите и да кажем на алорните какво става тук. — После се разсмя. — Знаеш ли, мисля, че подценихме Алгар Леката стъпка. Начинът, по който уреди страната си, обаче, е направо гениален. Той умишлено направи хората си номади, така че да нямат никакви градове и постоянни поселища. Алгария е само огромна пустош, покрита с треволяк. Алгарите нямат домове, които да защитават, затова могат да изоставят огромни територии без дори да им мигне окото. Те знаят, че след като ангараките отминат, ще могат отново да се върнат по земите си. Единственото място от някакво стратегическо значение тук е Крепостта. Но и това дори не е град, а просто стръв за врага.
— Винаги съм харесвала Алгар — съгласих се аз. — При по-друго стечение на обстоятелствата даже бих му хвърлила око. От него щеше да излезе добър съпруг.
—
Времето отново се развали и на следващата сутрин ние напуснахме Алгария под ромона на ситен дъждец. Прекосихме Сендарските планини и след два дни вече бяхме в Рива на Острова на бурите.
Алорнските крале съвсем се разстроиха, когато баща ми ги уведоми, че трябва да преместим главната си квартира в Тол Хонет. Алорните понякога са същински деца! Те бяха получили великолепната си война като истински егоисти не желаеха да я делят с никой друг.
Двамата с баща ми принудихме алорнските крале да преместят командването на военните действия в Тол Хонет, а ние заминахме за Крепостта, за да наблюдаваме как действа нейната отбрана.
В Крепостта ме чакаше неприятна изненада. Срещите ми с различните богове ме изпълниха със съзнанието за Съдба и Цел, а това предполагаше някакъв определен ред. В него обаче не бяха предвидени случайните инциденти. Гарел, наследникът на Желязната хватка, беше излязъл на езда със свои алгарски приятели, та да разузнаят наоколо дали не са се появили първите вражески редици. Конят на Гарел се беше подплашил и го беше хвърлил от седлото. Всички, които някога са се качвали на кон, са падали веднъж- дваж. Но по една нещастна случайност Гарел беше паднал лошо и си беше счупил врата. Намерили го издъхнал на място.
Заварих съпругата му Аравина обезумяла от скръб. Свекърва й Адана все още беше с ума си и се опитваше да я успокои някак. Аз постъпих много по-решително — накарах Аравина да загуби съзнание и я оставих така. Първата ми грижа беше наследникът Гелан. През вековете бях открила сигурен начин как да успокоявам малките момчета, когато ги постигне нещастие. Дано някой ден открия как да се справям и със собствената си мъка.
Армията на Торак напредваше към Крепостта и на мен не ми остана много време да скърбя. По онова време Гелан беше почти шестгодишен, което изобщо не може да се нарече зряла възраст. Създалата се ситуация обаче налагаше още веднъж да наруша правилата. Накарах Гелан да ме изслуша и му разкрих кой всъщност е той. Надявах се, че като обясня на Гелан колко важен е за историята, той ще започне да се пази повече. Наблегнах на факта, че ако умре по невнимание, заедно с него се прекратява и целия род. Той изглежда ме разбра, но човек никога не може да е сигурен с тези момчета.
После настъпи онази дъждовна нощ, когато гласът на майка откъсна вниманието ми от пасажа в Кодекса на Мрин, който внимателно изучавах.
„Поулгара — каза тя с необичайна нежност, — време е вече. Качи се при северната кула, ще те чакам там.“
Оставих настрана свитъка и излязох от стаята си, която се намираше в сърцето на лабиринтите из Крепостта. Изкачих стълбите, които ми се сториха безкрайни, и се озовах край парапета на крепостната стена. Отново ръмеше ситен дъжд. Духаше слаб ветрец, колкото да направи задачата ни още по-неприятна. Майка, облечена в проста кафява селска риза, стоеше на стената и се взираше в нощното небе. Тя отново беше от плът и кръв, а аз още не бях свикнала с нейното реално присъствие.
— Ето ме, майко.
— Добре — отвърна тя, но златистите й очи бяха непроницаеми. — Сега се успокой, Поул. Ул ми обясни точно какво трябва да направим, така че само ме следвай и всичко ще бъде наред.
— Добре — въпреки успокоението, аз продължавах да съм много нервна.
— Няма да почувстваш болка, Поул — каза тя, усмихвайки се леко.
— Знам, но винаги като правя нещо за първи път, се чувствам малко неспокойна.
— Приеми го като приключение, Поул. Най-напред ще изградим образа на сова и той трябва да е съвсем точен до най-малкото перце.
Първият път ни отне доста време. И двете бяхме наясно как изглеждат совите, но се налагаше да изпипаме дребните различия, така че да се получи отделен екземпляр със своя индивидуалност.
— Как намираш тази? — попита мама след няколко несполучливи опита.
— Ами изглежда ми съвсем приемлива.
— И аз така мисля. А сега трябва да действаме в синхрон, затова не бързай. Сливането ще стане още преди да сме прелели в новата форма. Най-напред нашите тела ще започнат да се размиват и втечняват, така поне ми каза Ул. Сливането трябва почти изцяло да се е състояло,
— Разбирам.
— За теб няма да е много лесно, Поул. Аз често посещавах съзнанието ти и те познавам отлично, но ти ще се срещнеш с нещо напълно непознато. Аз не съм човек по рождение и в мен е останало много от вълчата природа. У мен има инстинкти, които със сигурност няма да ти харесат.
— Ще се опитам да го запомня — усмихнах се слабо.
— Добре тогава, нека започваме.
