— Не се вълнувай толкова, старче. Беше ми
— От колко време са заедно?
— Откакто е тръгнал от Малория, предполагам. Трябва да предупредим алгарите, а после може да остане време и за закуска. Цяла нощ съм на крак и имам вълчи апетит.
Обзалагам се, че изгаряше от желание да разбере как съм скрила присъствието си от Торак и Зедар, но темата „закуска“ както обикновено оказа магическото въздействие върху татко. Споменете ли „бира“ и „храна“ пред баща ми, гарантирам, че сте приковали цялото му внимание.
След закуска отново се качихме на стената, за да наблюдаваме разполагането на обсадата на Торак и неговите войски. Още с пристигането те инсталираха катапултите, а после започнаха да обстрелват стените с камъни. Но това не се оказа по-страшно от четвъртвековния дъжд. Сигурно групите, обслужващи катапултите, са били доста разочаровани.
После ангараките дотъркаляха огромни стенобойни машини, но и това се оказа чиста загуба на време. Портите не помръднаха.
Първоначалният неуспех направи ангаракските генерали доста подозрителни и те изпратиха тулите за първата атака. Всеки път, когато ангаракската армия се натъкне на някакъв капан или опасност, винаги пращат напред тулите. Няколко полка от здрави тули с тъпи погледи се втурнаха към портите на Крепостта. Те се полутаха известно време из лабиринтите във вътрешността, а после драснияните и алгарите изскочиха иззад прикритията си по върха на стените и пометоха врага до последния човек. Сигурна съм, че войската отвън чу отчаяните викове, но предпочете да не влиза, за да види какво се е случило вътре. Това не говореше никак добре за тях, но въпреки всичко аз одобрих решението им.
Първата жестока атака на Торак не му осигури достъп до Крепостта. Все пак, ако искаше да се ожени за мен, най-напред трябваше да влезе вътре.
В първата нощ на обсадата алгарите се забавляваха да обстрелват вражеския лагер с телата на мъртвите тули. Когато огря зората, алгарската конница, която методично беше обезкървявала фланговете на ангараките при похода им на юг, сега тихо обкръжи армията на Торак. Войниците, натоварени да осигуряват храна, първи усетиха клопката. Торак нямаше нужда да се храни, но армията му изпитваше глад. През следващите няколко години обаче, дажбите й бяха съвсем намалени.
След около седмица-две всичко притихна. Двамата с баща ми преценихме, че обсадата на Крепостта може да продължи години наред и нашето присъствие вече не е наложително. По другите кралства ни чакаше още много работа, затова решихме да се върнем на Острова на бурите.
Двамата с баща ми напуснахме Крепостта още с първите лъчи на следващото утро. Полетяхме на запад от Камаар. Прекарахме нощта в познатия стар хан, а после продължихме за Рива и се присъединихме към алорнските крале. Сетне всички заедно поехме на юг с малка флотилия от няколко черекски бойни кораба.
Ран Борун ни посрещна лично, изправен върху пристанището, което нарушаваше строгия имперски церемониал. Но политическата ситуация тогава беше твърде неясна, затова той предпочете да се застрахова, та да не засегне някой от твърде обидчивите алорнски крале.
Аз харесвах Ран Борун. Той беше дребен мъж, както и всички останали членове на фамилията на Боруните. Вливането на дриадска кръв в тяхното семейство, станало благодарение усилията на баща ми, имаше някои много особени последици. Една истинска дриада, например, никога не би родила мъжка рожба. Техният дребен ръст обаче стана отличителна черта на всички мъже от рода на Боруните. Рядко някой от тях надхвърляше метър и шейсет.
Ние с баща ми пък, за да не накърним по някакъв начин здравите традиции и вярванията на южните ни съюзници, прибягнахме до откровена лъжа. Направихме всичко възможно да ги убедим, че „Белгарат“ и „Поулгара“ са един вид наследствени титли, предавани от поколение на поколение, за да впечатлят лековерните алорнски владетели. Казаха ми, че цяло подразделение в историческия факултет на университета в Тол Хонет в продължение на години ни е изучавало. Там дори направили родословно дърво на загадъчната фамилия, която има толкова силно влияние в кралствата от Севера. В него херцогинята на Ерат например е отбелязана като Поулгара VII, а по време на нашествието на ангараките аз вече бях Поулгара LXXXIII.
Императорът беше съпровождан от главнокомандващия на толнедранската армия генерал Керан. Керан беше от Анадилите — южна толнедранска фамилия, която винаги е била тясно свързана с Боруните. Цяло щастие се оказа Керан да е на наша страна, защото бе признат военен гений. Той имаше масивен торс, тежки рамене и никога не се колебаеше при взимането на важни решения. По стегнатата му фигура не се забелязваше и следа от тлъстини или пък отпуснато шкембе, което е често срещано за мъжете над петдесетте.
Баща ми продължаваше да подхранва у толнедранците илюзията, че сведенията, които получавахме чрез пророчествата, идват от драсниянското разузнаване, макар то да бе напълно разбито от ангаракското нашествие. Това улесняваше домакините ни и им спестяваше принудата да се сблъскат с факти, които още не бяха готови да приемат. Затова когато чичо Белдин пристигна в Тол Хонет, за да разкаже какво е видял в Ктол Мургос, ние го представихме за драсниянски шпионин. Белдин и без това имаше богат опит в шпионажа и успя да изпълни ролята си блестящо. Генерал Керан намери за особено интересен неговия доклад за търканията между Урвон и Ктучик.
— Очевидно ангаракското общество не е така монолитно, както изглежда на пръв поглед — замисли се той.
— Монолитно ли? — изсумтя Белдин. — Изобщо няма такова нещо, генерале. Ако Торак не държеше в здрав юмрук своите подчинени и последователи, те с радост биха се изклали едни други. Това се случва дори сега в южен Ктол Мургос.
— Ако имаме късмет, тогава и двете враждуващи страни ще спечелят — предположи Чо-Рам.
— При условие, че мургите така силно ненавиждат малореанците, тогава колко време ще отнеме на Урвон да преведе армията си през южен Ктол Мургос, господин Белдин? — попита Керан.
— Поне половин година — сви рамене Белдин. — Според мен мургите са способни да направят този поход много любопитен.
— Това поне отговаря на един от нашите въпроси.
— Не схващам мисълта ви, генерале.
— Белгарат и неговата прекрасна дъщеря ни казаха, че този приятел, който се е провъзгласил за „Кал Торак“, преследва някакъв религиозен обет да стигне Арендия на точно определена дата.
— Положението е малко по-сложно. Но нека приемем и това обяснение, освен ако не сте готов да изслушате подробна теологична проповед относно особеностите на ангаракската религия.
— Не, господин Белдин, нека отложим проповедта — отвърна с тънка усмивка Керан. — Ние не знаем коя е тази дата, но затова пък можем да я определим с доста голяма точност.
— Така ли?
— Кал Торак ще иска Урвон да заеме позиции близо до южната граница на Нийсия, когато наближи уреченият час. Освен това той ще предвиди достатъчно време, защото замислената като двойна атака губи смисъл, ако едната страна закъснее. Следва, че Урвон ще започне подготовката отрано.
Но да оставим засега това и да разработим шестмесечна програма за действие. Знакът, че битката наближава, ще бъде излизането на Урвон от Рак Хага. Тогава и ние ще започнем да заемаме позиции, но преди това ще се уверим, че Торак се е отказал от обсадата на Крепостта и е поел на запад. Това ще стане точно четиридесет и пет дни преди решителната среща. Както предположихме, тук е предвидено и неизбежното забавяне, но нека за всеки случай използваме календара на Торак. Ние ще тръгнем заедно с Урвон. Може да стигнем и по-рано, но така е много по-добре, отколкото да закъснеем.
— Този прекрасен човек е страшно умен, така да знаете! — обърна се Белдин към баща ми.
— Хайде стига — раздразнено отвърна баща ми. После леко наклони глава към генерал Керан. — Вие сте ни от голяма помощ, генерале. Моят опит в битките е натрупан предимно от практиката на алорните, а те са склонни да решават всичко в последния момент. Грижливо подготвената стратегия кой знае защо ги отегчава.
—
— Това просто е различен подход, Ваше Величество — заглади положението генерал Керан. — Опитът
