Поулгара — магьосницата

лечителят обикновено веднага запазва стая в най-близката лудница.

Бранд обаче не полудяваше, а просто чуваше гласа на Необходимостта. Тя много внимателно го подготвяше какво да стори, когато се срещне лице в лице с Торак.

В ранната полет на 4875 г. Торак се отказа от обсадата на Крепостта и тръгна на запад. Ако изчисленията на Керан бяха верни, ангараките щяха да са пред вратите на Во Мимбре след около месец и половина. А легионите все още бяха на юг. Както и се надявах от цялото си сърце, в този момент се намеси Ул. Виждащите като котки в тъмното улгоси наизлязоха една нощ от пещерите и всяха безредие и смърт сред спящите войници на Торак. След този случай ангараките не се предвижваха вече толкова бързо.

Докато ангараките едва-едва си проправяха път през планините на Улго, чичо Белдин радостно съобщи на баща ми, че небивала снежна виелица е заровила до уши Урвон и Ктучик във Великата пустиня Арага. Това най-накрая обясни причината за четвъртвековните неспирни дъждове, които се изсипаха над света. Климатът по цялата земя се беше променил, подготвяйки тази неестествена за пустинята снежна вихрушка, която погуби втората армия на Торак.

Баща ми преливаше от радост, когато ми съобщи новината. Но усмивката му угасна, след като му припомних, че снежната виелица не означава нищо, докато генерал Керан не разбере какво се е случило.

— Не вярвам той сляпо да се довери на тази новина, татко — натъртих аз. — Той ще настоява за доказателства, а ние не можем да му ги осигурим.

Обявихме новината, позовавайки се на обичайните „достоверни източници“. Както и очаквах, генерал Керан се отнесе с пълно недоверие към тези сведения. Не щеш ли, самият Ран Борун предложи компромисен вариант. Беше решено половината от легионите край границата да дойдат на север, а другата да остане на мястото си. Череките щяха да докарат с корабите си легионите по течението на река Аренд. Оставаше ни единствено да се надяваме, че ще пристигнат навреме.

По това време пристигнаха и близнаците. Те ни увериха, че битката ще трае три дни и че всичко (както и предполагах) ще бъде решено при двубоя между Кал Торак и Бранд. Нашата задача с баща ми беше ясна. Трябваше да сторим всичко възможно Торак да не стигне Во Мимбре преди войската ни да е заела позиции. А това не би изисквало повече усилия от спирането на прилива или пък отклоняване на слънцето от неговата орбита, да речем.

Двамата тръгнахме от Тол Хонет, когато вечерта се спускаше над мраморния град и след около миля в северна посока влязохме в една брезова горичка.

„Най-добре го предупреди, че докато трае всичко ще използваш нашата сова, Поул — дочух гласа на майка. — На него това няма да му хареса, но нека свиква да вижда совата от време на време.“

„Ще имам грижа за това, майко — отговорих. — Открих начин да отклонявам всички изтощителни спорове.“

„Така ли? Някой ден ще трябва да ми кажеш как го правиш.“

„Тогава ме слушай внимателно, мамо — предложих. — Слушай и се учи.“

„С тези думи показа лош вкус, Поул, много лош вкус.“

„Радвам се, че ти хареса.“

Баща ми беше извил глава на запад.

— Скоро ще стане съвсем тъмно — отбеляза той. — Добре поне, че оттук до Во Мимбре няма никакви планини, та да не се спъваме в тъмното.

— Знам, че това няма да ти хареса, татко — започнах, — но ми беше наредено да използвам формата на бялата сова от сега, чак докато приключи събитието. Затова ще трябва да стиснеш зъби и да го преглътнеш. Аз съм решена да следвам казаното, независимо дали ти се нрави или не.

— Позволено ли е да попитам кой ти дава тези нареждания? — изскърца със зъби той.

— Естествено, че можеш да попиташ — сговорчиво отвърнах аз. — Само не чакай да ти отговоря.

— Ненавиждам неизвестността — оплака се той.

— Дръж се, старче — потупах го по бузата.

После се прелях в любимата си форма.

Отдавна беше минало полунощ, когато двамата с татко стигнахме островърхите кули в палата на Алдориген от Во Мимбре. Стражите, които сновяха по крепостната стена, може и да са забелязали двете птици, кръжащи над кулите, но изобщо не ни обърнаха внимание. Те дебнеха за хора, а не за птици. Кацнахме в най-плътната сянка край стълбището и щом ни отмина мудният часовой, приехме собствения си облик. Сетне се спуснахме по стълбите и се упътихме право към тронната зала да чакаме Алдориген.

— Защо не ме оставиш аз да се справя с това, татко — казах. — Познавам арендите по-добре от теб, така че няма риск да ги обидя. Освен това Алдориген вече се бои от мен, затова ще слуша много по- внимателно, ако аз говоря.

— Действай както намериш за добре, Поул. От разговорите с арендите кой знае защо ми се ще да викам високо.

— О, татко — отвърнах уморено, а после му подадох малък свитък. — Опитай се да се престориш, че четеш задълбочено това, докато аз уредя всичко.

Той хвърли едно око на свитъка.

— Но той е празен — рече обидено.

— А ти какво очакваше — приспивна приказка ли? Ти си голям актьор, татко. Импровизирай! Дай си вид, че четеш нещо, от което зависи съдбата на света. Но въпреки това гледай да се въздържаш от ужасени възклицания и викове на почуда. Ако преиграеш, Алдориген може да поиска да го прочете.

— Това много те забавлява, нали, Поул?

— Така си е. — Погледнах го хитро и на него му стана ясно какво означава това.

Зората обагряше в червено струпаните на хоризонта облаци, когато Алдориген и неговият вече пораснал син Кородулин спорейки влетяха в тронната зала.

— Той е поганец и злодей, сър — настояваше Кородулин, — и присъствието му тук би осквернило най- святото място в цяла Арендия.

— Знам, че е разбойник и измамник, Кородулин — отговори Алдориген, опитвайки се да успокои разгорещения си син, — но съм дал клетва. Не позволявам да се отнасяш пренебрежително към него, нито пък да се държиш безочливо, докато е под покрива ни във Во Мимбре. Ако не можеш да овладееш буйния си нрав, ще останеш в покоите, докато той не си замине. Или ще се подчиниш, или ще те затворя.

Речта им тутакси ме върна обратно към третото хилядолетие, а когато се обърнах, имах чувството че продължавам разговор, прекъснал преди две хиляди години.

— Добро утро, Ваше Величество — поздравих с дълбок поклон Алдориген. — Двамата със стария ми баща тъкмо идваме от Тол Хонет и, макар да сме още поразени от красотата и великолепието на най- славния сред всички градове, трябва незабавно да минем към въпроса, по който сме дошли. Пристигнали сме да те уведомим какво предстои, а то касае и теб, и твоето кралство по най-пряк начин.

Алдориген отвърна с типично мимбратско многословие и ние разменяхме задължителните любезности близо половин час, докато най-сетне стигнахме до най-главното. Моето послание, или нареждане, ако предпочитате, беше просто — трябваше да бъдат възпряни мимбратите, за да не се нахвърлят срещу ангараките, докато всичко не бъде напълно готово за излизането им от града. Обяснението ми отне известно време — много е трудно да убедиш някого, който се има за непобедим, че понякога е необходимо да бъде предпазлив.

Алдориген на свой ред ме уведоми, че неговият астуриански противник Елдалан Астуриански пристига във Во Мимбре, за да вземе участие в общ военен съвет. Тутакси усетих опасността — хиляди години бяха преминали в безсмислено взаимно изтребление из астурианските лесове. Да събереш мимбрати и астурианци в една стая беше опасно, както за мебелите в нея, така и за цялата сграда. Кородулин вече се беше наежил за предстоящото посрещане, мрачно прогнозирайки, че „онзи непочтен астуриански херцог в решителния момент от битката ще мине на страната на ангараките, за да е сигурен в унищожаването на Во Мимбре.“

Татко се опита мислено да се свърже с мен, но аз вече го бях изпреварила. Не вярвам той някога да си даде сметка за тежестта на моята титла „Херцогиня на Ерат“, нито пък за силата на традициите в Арендия.