Поулгара — магьосницата

ми на военен показва, че по време на операция все изниква нещо непредвидено, затова се опитвам да подготвя различни варианти и да не оставям решенията за последния момент. Моите изчисления са доста традиционни, но дори Урвон и Кал Торак да не се придържат стриктно към тях, нашата защита ще е заела позиции навреме за битката. Не обичам да закъснявам за срещи, а вие?

— Мигар гледате на битката като на среща, генерале? — попита стъписан баща ми.

— Аз съм войник, Белгарат. А войната за един войник е единственият познат живот.

— И той привиква към нея като към досадна съпруга — изхихика Белдин. — Това е много добро отношение.

— Много любезно от Ваша страна, господин Белдин — промърмори генералът.

Съвещанието за определяне на общата ни стратегия мина много по-стегнато и в график в Тол Хонет, отколкото това ставаше в Рива. Керан беше методичен човек и постоянно вадеше от ръкава си въпросите „Кога?“, „Къде“ и „Как?“. Вече бяхме единодушни, че „Кога?“-то ще се определи според чувствителното раздвижване и маневрите на двете ангаракски войски. Тогава преминахме към въпроса „Къде?“. Мрин сочеше, че последната битка ще е в Арендия. Единодушните ни твърдения, че сме получили тези данни от драсниянското разузнаване, убедиха толнедранците в тяхната сигурност и прецизност. Въпреки това, обаче, Арендия беше доста обширна територия. До шестата година от обсадата при Крепостта близнаците още не бяха успели да разгадаят точното място на срещата от писанията на Мрин. След това ние вече знаехме, че битката ще е при Во Мимбре. Оставаше само да убедим толнедранците, че наистина гарантираме за достоверността на данните.

След едно от съвещанията дадох знак на Бранд и двамата излязохме да се поразходим из пропитите с влага градини на императорския палат.

— Искаше да говориш с мен, Поул — подкани ме той.

— Ще се наложи много внимателно и неусетно да насочваш генерал Керан, Бранд — отговорих. — Мисля, че теб най те бива за тая работа. Керан усеща, че алорнските крале ти се подчиняват, макар и да не знае причината за това.

— Най-вероятно заради могъщата ми фигура — шеговито предположи той.

— Често някои алорни са склонни да влияят върху крайния резултат от играта на зарове, Бранд — подкачих го аз.

— Поулгара! — възмути се само заради благоприличието той.

— Каквато и да е причината, Керан те приема като водач на алорните, ето защо ще изслуша всяка твоя дума много внимателно. Генералът иска всяко решение да е добре обосновано и подкрепено с факти. Затова ще трябва да го убедим в слабите страни на всички останали възможни бойни полета и ще го оставим той сам да се досети за Во Мимбре като единственото подходящо място. Ако се провалим, той ще разпръсне войските ни по цяла южна Арендия.

— Но това ще е пагубно! — възкликна Бранд.

— До голяма степен. И така, през третото хилядолетие аз прекарах много време в Арендия и познавам добре градовете й. Ще трябва да ти преподам няколко урока по география, скъпо момче. Държа да познаваш като петте си пръста всички кътчета на Мимбре. Почти всеки град по света има недостатъци от стратегическа гледна точка. Мимбратските градове не правят изключение. Твоята работа ще е да разкриеш тези недостатъци пред генерала с изключение на Во Мимбре. Там също има слаби страни в отбраната, но ние ще ги премълчим. Нали не искаме генерал Керан да избере никое друго бойно поле вместо това при Во Мимбре? Ето защо ще затворим всички останали врати пред него — нека му остане един-единствен шанс.

— Много си умела в подмолните ходове, Поул — с възхищение каза той.

— Имам богат опит. Арендите си запълват времето с войни. Там дори едно по-здраво кихане може да се превърне в повод за война. Посветих цели шестстотин години да ги предпазвам да не кихнат в неподходящо време. Ще говоря с Елдриг и останалите и те ще те подкрепят в оценката за градовете и крепостите.

— Колко по-леко би било, ако толнедранците просто приемаха факта, че ти и баща ти не сте като останалите хора.

— Това е в разрез с основите на тяхната религия, скъпи — усмихнах се леко в отговор аз.

— Какво е в основата на толнедранската религия, Поул?

— Парите са изобретение на толнедранците, ето защо те ги обожествяват. Боят се от магията, защото магьосниците са способни да създават пари, вместо да ги измъкват чрез измама от другите хора.

— Ти можеш ли да създаваш пари, Поул? — Очите му светнаха само при мисълта за подобно умение.

— Сигурно, но защо ми е да си давам този труд — свих рамене аз. — И без това имам повече, отколкото някога бих могла да похарча. Но ние се отклонихме от темата. Прав си, че подозрителността на толнедранците ни спъва, но винаги има начин да я приспим.

След като генерал Керан стигна до извода, към който ние внимателно го бяхме насочили, настроението на баща ми кой знае защо взе да става все по-мрачно от ден на ден. Търпях киселата му физиономия близо седмица, а после отидох в неговата стая в Черекското посолство, за да разбера какво става.

— Ето го проблемът, Поул! — извика той, стоварвайки юмрук върху копието от Мрин. — Никакъв смисъл не намирам в това!

— Така и трябва, татко. Замислено е да звучи като несвързано бълнуване. Кажи ми какъв е твоя проблем, може пък и да ти помогна.

Недоволството на баща ми идваше от споменатото в Мрин, че Бранд трябва да бъде на две места едновременно. Той с ръмжене прочете на глас този пасаж: „И Детето на Светлината ще вземе скъпоценния камък от обичайното му място и ще стане негов приносител, та да попадне той в ръцете на Детето на Светлината пред портите на Златния град.“ Беше толкова вбесен, та само една крачка го делеше от това да разкъса свитъка.

— Успокой се, татко — казах. — Един апоплектичен удар няма да реши нищо. — Естествено, бях открила отговора веднага, но как можех да му обясня? — Та колко, казваш, трае обикновено едно събитие?

— Толкова, колкото е необходимо, предполагам.

— Да не искаш да кажеш, че може да продължи векове? О, хайде, татко! При силата на двете Необходимости, това би унищожило Вселената! Тяхното времетраене е сигурно само миг. А когато събитието приключи, Детето на Светлината повече няма да има нужда от тази титла. То е сторило, каквото се очаква от него, и може спокойно да предаде щафетата. Детето на Светлината ще свали меча от стената и ще го връчи на Бранд. Заедно с меча ще бъде предадена и титлата.

— Май доста се напъна, за да нагодиш всичко по мярка, а, Поул? — каза недоверчиво той.

— Ти можеш ли да измислиш нещо по-добро?

— Не, но ще отскоча до Острова на бурите.

— За какво пък ти е това?

— За да взема меча, разбира се. Той ще е нужен на Бранд.

Старецът явно беше стигнал до заключение, в което имаше много логически пропуски. Баща ми вярваше, че той е предопределен да бъде Детето на Светлината, което трябва да свали меча от стената на тронната зала на Риванския крал. Когато стигна Рива, обаче, майка се беше погрижила за всичко и мечът вече нямаше нищо общо с предстоящото. Цялата обляна в синя светлина, тя влязла в залата, взела Сферата от ръкохватката на меча на Желязната хватка и я вградила в центъра на щит. Сигурно беше осигурила и насрещния вятър за кораба на татко. Освен това той вече се догаждаше, макар и съвсем смътно, че майка не е мъртва, както беше вярвал дотогава. Като се върна в Тол Хонет, ми се видя доста оклюмал.

През пролетта на 4874 г. чичо Белдин отново дойде от южен Ктол Мургос. Той ни уведоми, че Урвон е напуснал Рак Хага и е започнал похода си през континента. Ако изчисленията на генерал Керан бяха точни, на нас ни оставаше не повече от година, за да завършим подготовката си. Едно от потвържденията за точността на изчисленията ни вече се беше появило. Бранд сподели пред баща ми, че чува гласове. Това не е най-прекрасната новина за един лечител. Когато някой сподели, че „чува гласове“,