Нейните безцветни очи се спряха на лицето ми. Не зная как точно се случи, но разбрах, че ще дойде ден, когато двете с жената змия ще се изправим една срещу друга. Изражението на Селмисра показваше, че и тя е усетила същото.
Баща ми не забеляза мълчаливата размяна на погледи. Жените имат начин да общуват помежду си, който и досега си остава недостъпен и неразбираем за мъжката половина от човечеството. През това време баща ми убеждаваше Селмисра, че Урвон ще премаже Нийсия по пътя си на север. Усилията му останаха без резултат, разбира се. Селмисра изобщо не се интересуваше какво ще стане с Нийсия. Единственото, което я вълнуваше, беше тя самата. Това също беше черта, насадена й по време на нейното възпитание. Личното й оцеляване и нейните собствени желания бяха единствено важни. Реших ако баща ми не го направи, аз да опитам да превърна въпроса в личен, което би я извадило от нейния унес. Доста цветисто й обрисувах вероятността да се озове привързана към някой от кървавите олтари на гролимите, а неколцина от тях да изтръгват сърцето й от гърдите с кривите си ножове.
Когато с баща ми напуснахме миришещия на плесен дворец, аз най-сетне му зададох въпроса, който ме измъчваше от доста време насам.
— Нийсаните имат ли някакви сборници, подобни на нашите фармакологични книги?
— Не знам. Защо питаш? — присви рамене той.
— Имат някои много интересни и рядко срещани билки. Селмисра беше натъпкана поне със седем-осем от тях, доколкото успях да я разгледам.
— Наистина ли? — той изглеждаше доста изненадан. — Аз пък си мислех, че характерът си й е такъв.
— В основата е нейната личност, но тя взима нещо, за да подсили особеностите на характера си. Тя притежава някои много особени желания. Когато всичко приключи, ще се върна тук. Някои от тези билки могат да се окажат твърде полезни.
— Повечето от тях са отровни, Поул.
— Много неща са отровни, татко. Правилно подбраната доза е ключът към билкарството.
Тридесет и първа глава
— Май посещението ни не беше от най-ползотворните, а, Поул? — измърмори татко, когато напуснахме пищния дворец на Селмисра и поехме по дъждовните улици.
— А ти да не си очаквал да те приеме с отворени обятия? — попитах. — Нали ти е ясно, че никога не си бил особено популярен в Нийсия, татко.
— Е, поне и Урвон няма да го посрещне по-приветливо — въздъхна той. — На това мога да разчитам. Сега да вървим в Марагор и да се опитаме да привлечем вниманието на Мара.
Проливният дъжд ни попречи да видим ясно хълмистата местност, където някога се намираше Марагор, но татко знаеше пътя и аз послушно го следвах чак до Мар Амон. Накрая стигнахме над развалините.
— Срещата с Мара ще бъде неприятна. Боговете са много злопаметни, а Мара още ни се сърди, че не се притекохме на помощ на марагите, когато толнедранците нападнаха Марагор. Срещал съм се с него няколко пъти и той знае кой съм, освен ако вече не ме е забравил. Може да се наложи леко да го послъжа. Ние не сме получавали изрично нареждане да дойдем тук и предприехме това посещение само защото си мислим, че постъпваме правилно. Но за да си осигурим гърба, ще кажа на Мара, че идваме по нареждане на Учителя. Мара не е толкова луд, та да се изправи явно срещу волята му. Така едва ли ще ни смаже още щом ни види. Въпреки това внимавай, Поул. Стой постоянно нащрек и не позволявай пръснатите навсякъде парчета злато да те разсеят. Ако дори
— Всъщност аз не съм чак толкова алчна, татко.
— Така ли? Откъде тогава натрупа толкова пари, та да ги вадиш с купища от ръкава си, щом си наумиш да купиш нещо?
— От разумни вложения, татко. Ако искаш да отгледаш пари, тогава ги засади, поливай ги, тори ги и накрая те ще пораснат и ще се умножат също като рози или репички. Не се безпокой за мен, Стари вълко, не съм чак толкова обсебена от мисълта за богатство.
— Хубаво тогава. Да вървим в града. Ще се опитам да открия капка здрав разум у Мара.
Мар Амон е изключително потискащо място. Той е ужасяващ не само заради многочислените грозни духове, които го населяват, но и заради това, че е наполовина реалност, наполовина мираж. На практика Мара възстанови града като на мястото на разрушените сгради съгради илюзията за това как са изглеждали преди нашествието на толнедранците. Къщите и улиците бяха нематериални, но това не личеше от пръв поглед. Докато пристъпвахме по криволичещата улица, която водеше към главния храм, двамата с баща ми се нагледахме на такива ужаси, които ни стигаха за цял живот. Заплатите на толнедранските легионери се изплащат в медни монети, затова те рядко виждат злато. Земята на Марагор е покрита с него и това в миг разбило воинската дисциплина на легионите. Легионерите изведнъж се превърнали в алчни и лишени от разсъдък грабители, а грабителите обикновено се държат варварски и извършват зверства. Мара с почти любовно чувство пресъздаде тези зверства и ги пусна навеки да обитават Марагор, опитвайки се така да го опази срещу бъдещите завоеватели. Напълно одобрявам наказанията, които Недра въздаде на най-алчните своите последователи след нападението им над Марагор. Търговците от Тол Хонет не могат да се удържат да не мислят за злато, когато то лежи в краката им. А алчността е сигурен път за полудяване в Марагор. Идеята за манастира в Мар Терин на пръв поглед е доста примамлива, но в действителност това е най- ужасният затвор на земята. Обитателите на този затвор са осъдени не на смърт, а на постоянна лудост.
—
— Следваме заповедта на нашия Учител двамата с дъщеря ми Поулгара да дойдем при теб, господарю Мара — излъга баща ми, без дори окото му да трепне. — Твоят брат Торак е тръгнал да завладява Запада, господарю. Алдур, нашият Учител, ни нареди да те предупредим за идването на Бога Дракон.
—
— Щом ти го казваш, господарю Мара — поклони се баща ми. — С това двамата с дъщеря ми изпълнихме нареждането на нашия Учител. Сега си тръгваме и повече няма да те безпокоим.
— Много бързо приключи всичко — промърморих аз, докато се връщахме обратно по улиците на илюзорния Мар Амон.
— Мина даже по-гладко, отколкото очаквах — сви рамене баща ми.
— От какво си чак толкова доволен?
— Марагор е нещо като задната врата на Толнедра — обясни той. — Урвон може да мине през Северен Ктол Мургос и да нападне Толнедра от тази страна, вместо да пресича Нийсия. След като Мара вече знае за идването му, вратата може да се смята за заключена. Армията на Урвон ще се превърне в сбирщина бълнуващи идиоти, когато се изтръгне от прегръдките на Марагор. — Баща ми изглеждаше много доволен от въображаемата картина. — Е, може и да съм се надявал на по-голяма помощ от Мара, но сега поне съм сигурен, че той ще държи този фронт. Време е вече да вървим при Горим. Най-добре е още отсега да предупредим всички какво се задава, та после да не ни се налага да пътуваме отново.
— Значи ще включим и улгосите?
— Не ми се вярва да искат да участват, но нека не ги пренебрегваме и да не отхвърляме поканата им.
— Това започва да ми прилича на голяма суетня.
— Че защо?
— Сновеш насам-натам и предупреждаваш разни хора за предстоящо пиршество, което те нямат намерение да посетят.
— Приеми го като дипломатическа любезност, Поул.
— По-скоро бих го нарекла губене на време.
— Рискът да си загубиш напразно времето го има навсякъде в дипломацията. А сега имаш ли нещо
