Поулгара — магьосницата

Срещата ми с наследника на Желязната хватка трябва да стане на следващия ден. Ако се наложи, пожертвай всички ангараки, но искам Во Мимбре в краката си по залез слънце!

— Ще бъде волята ти, Учителю — врече се Зедар. — В този миг бойните ни машини заемат позиции. Обещавам, господарю, че Во Мимбре ще бъде твой още по залез слънце, защото смятам да хвърля всички сили на ангараките срещу златните му стени.

Явно безплодната осемгодишна обсада на Крепостта не беше научила Зедар да не хвърля думите си на вятъра. След това Торак се впусна в дълъг и отегчителен монолог, който не блестеше с особена мъдрост. Той не беше сред любимците на историята и неговото възмущение се беше натрупало като планина. Всичко, което смяташе за свое по рождение, му беше отнето, затова неговата божествена същност постепенно угасваше и го изоставяше. При друг развой на събитията аз сигурно щях да изпитам жалост към него.

„Мисля, че чухме достатъчно, Поул — внезапно рече майка. — Няма никаква полза да седим тук и да го слушаме как се самосъжалява.“

„Както кажеш, майко“ — съгласих се.

Совата ни отново излетя навън през тясното прозорче и размаха безшумно криле към Во Мимбре. Небето се беше изчистило след надигналата се откъм Ашаба виелица и звездите отново светеха с целия си блясък. Усетих, че ми бяха липсвали през тези двадесет и пет години. Хората с неестествено дълъг живот винаги прекалено се влияят от звездите. Те създават чувство за вечност и непреходност, а това донякъде успокоява, когато всичко около теб умира и се руши.

Макар заслугата за това и да не беше изцяло негова, Торак все пак успя да разцепи света във Войната на боговете. Ето защо бях убедена, че е по силите му само с едно-единствено усилие да срине стените на Во Мимбре. Всички обаче знаехме, че това не му е разрешено. Изключително сложните правила в тази безкрайна игра между двете Воли забраняваше използването на Божествената воля по време на събитията. Нарушаването на тези правила биваше жестоко наказвано. Ктучик го усети на гърба си в Рак Ктол. Торак би могъл да действа единствено чрез човешка сила, поне до мига, в който щеше да се изправи срещу Бранд. Но дори това събитие беше подчинено на общите правила.

Кацнахме върху крепостната стена в двореца на Алдориген малко след полунощ.

Изскубнах се от общата ни форма на сова и приех човешки образ, а майка ми отново се скри в мрака.

Все пак ги уведомих, че Торак нито веднъж не си е подавал носа от своята ръждясала кула, откакто е пресякъл земния мост. Това сигурно не беше кой знае колко важно, но новината, че Торак живее в уединение, можеше и да овладее донякъде изобретателността на баща ми.

— Моля те да запомниш нещо, татко — приключих разказа си. — Учениците на Торак не са като нас. Ние сме семейство, а те — не. Зедар, Урвон и Ктучик се ненавиждат помежду си с почти свещена страст. Зедар едва овладяваше злорадството си, докато говореше с Торак. Урвон и Ктучик са в немилост и това го прави единственият фаворит на Бога Дракон. Той ще се опита да затвърди позицията си като поднесе на Торак Во Мимбре на тепсия само за един ден. Затова ще хвърли срещу нас всички сили. Торак може би ще се подчини на забраните, които ни налага Необходимостта, но не сме сигурни дали Зедар няма да наруши правилата.

— Това е пътеводната светлина в живота на Зедар, Поул — мрачно изръмжа татко. — Целият му път е осеян с нарушени правила. За какво още си говореха двамата?

— Предимно за напътствията, които са получили. Очевидно Ашабинските пророчества са разкрили пред Торак много повече подробности, отколкото ни даде Кодексът на Мрин. Третият ден от битката ще е много важен за всички нас. Легионите на всяка цена трябва да са тук, защото тяхното присъствие ще принуди Торак да приеме предизвикателството на Бранд.

— Я виж ти — светнаха очите му, — това е много интересно.

— Престани да злорадстваш, татко. Торак заповяда на Зедар да хвърли всичките си сили срещу Во Мимбре. Завладеят ли града, всичко ще е на тяхна страна.

— Те да не се опитват да забавят бойните кораби на Елдриг? — попита Белтира.

— Зедар го предложи, но Торак не се съгласи. Той не иска да разделя армията си. Колко остава до съмване?

— Три-четири часа.

— Значи имам време да се изкъпя.

Баща ми демонстративно подбели очи.

Зората обагри небето на изток, но Зедар още се бавеше. Явно изчакваше точно определен момент за начало на нападението. Когато обръчът на слънцето се подаде над планините на Улго, от железния павилион прозвуча рог. Като по команда всички обсадни машини започнаха да мятат камъни срещу стените на града. Битката за Во Мимбре започна.

Както обикновено се наложи коригиране в мерника на катапултите, та камъните да удрят стените, вместо да се пръскат без посока над града. После започна да се чува само ужасният бумтеж на каменните отломки, които се разбиваха в крепостните стени.

Виждахме ясно суетнята на ангараките в основите на катапултите. Баща ми още изчакваше. Малко преди пладне той нареди на Уилдантор да отвърне на удара. Астурианските стрелци опънаха лъковете и отвъд стените се посипа дъжд от стрели. Стоманените остриета поразиха най-напред тулите, които обслужваха обсадните машини. Атаката срещу стените внезапно спря. Оцелелите тули се втурнаха слепешката срещу редиците на ангараките зад тях, изоставяйки след себе си обсадните машини нелепо да стърчат, бездейни и без охрана.

Тогава Мандор даде знак на рицарската конница, струпана край северната порта. Вратите се отвориха и воините устремно препуснаха навън, размахвайки бойни брадви, а не обичайните пики. Когато след време се върнаха обратно в крепостта, обсадните машини на Торак приличаха на подпалки на огъня.

Виковете на Торак, пълни с гняв и разочарование, прозвучаха като песен в ушите ми. Това детинско избухване ми подсказа, че на него явно изобщо не му беше хрумвало за ответен удар. Сигурно си е въобразявал, че ние просто ще му предадем без бой града, защото той много силно го желае! Досетих се, че в този миг животът на Зедар висеше на косъм. Отчаяно и без да се замисли, той заповяда незабавна атака срещу северната порта. Тя беше спряна с дъжд от стрели, а малцината оцелели ангараки, които стигнаха стените, бяха облени с вряща смола и подпалени като факли. В този момент слънцето залезе и сложи край на първия ден от битката. Ние все още бяхме в безопасност зад стените на Во Мимбре, а Зедар трябваше да се върне при Торак и да му докладва за поражението си. Двете с майка особено държахме да присъстваме на този разговор.

— Струва ми се, че се заблудих, Зедар — чухме смразяващия глас на Торак, когато се прокраднахме през любимото си прозорче. — Никой от ангаракските ми ученици не би ме провалил така позорно в ден като днешния. Дали пък да не призова Ктучик или Урвон на твоето място?

Зедар потръпна при тези думи.

— Умолявам те, Учителю — примоли се той, — позволи ми да изкупя вината си. Едва сега проумявам причината за провала. Машините не бяха подходящи за целта, която трябваше да изпълнят. Ще опитам отново и още призори ще имам на разположение невидими сили. Во Мимбре е обречен, Учителю.

— Ако не той, ти ще си обречен, Зедар — отвърна с ужасяващия си кънтящ глас Торак. — Прави каквото щеш, но искам с последните лъчи на слънцето да вляза в този златен град!

— Ако не бяха тези забрани пред нас, много лесно бих изпълнил задачата си, Господарю.

— Те лежат върху мен, Зедар, не се отнасят до теб.

— Тогава значи мога да действам без страх от гнева на Необходимостта! — светнаха очите на Зедар.

— Ти си задължен да действаш, Зедар. Не ме интересува дали ще си навлечеш гнева на Необходимостта или не. Бъди благодарен, че поне ще си спомням с умиление за теб, когато си отидеш от този свят. Но това е война, Зедар, а по време на войните ние губим скъпи приятели. Това е много тъжно, но постигането на целта е над всичко. Ако се налага да пожертваш живота си, за да постигна своята цел, тогава така да бъде!