Поулгара — магьосницата

проумях, че враждебността на майка към Зедар датира отпреди неговото предателство. Тя го беше възненавидяла още при първата им среща. Усетих смътно, че той беше подметнал нещо по неин адрес пред баща ми и това му бе отредило почетно място в сърцето й. Баща ми и до ден днешен е убеден, че совата, която връхлетя като камък върху гарвана, просто искаше да го сплаши. Но той греши. Майка се опитваше с всички сили да убие Зедар.

(Чудя се как ли щеше да се обърне всичко, ако тя беше успяла тогава.)

Атаката на мимбратските рицари в Битката при Во Мимбре стана причина след това да се изпишат томове сладникава и бездарна поезия. Но от стратегическа гледна точка нейната цел бе само да задържи малореанците по местата им. И тя го постигна. Схватката беше драматична, шумна, изпълнена с благородни подвизи, при това изключително продължителна, но в действителност тя имаше второстепенна роля в хода на битката. Уменията на Торак във военната тактика бяха доста ограничени — никога преди това той не беше участвал в битка между равни по сила страни. Във Войната на боговете той беше по-слабият. И през тази война пак беше в неизгодна позиция. Той предполагаше, че атаката срещу неговата армия ще дойде отзад и по фланговете. Ето защо строи ордите на малореанците в центъра, за да подкрепят мургите, надраките и тулите. Унищожителната атака на мимбратите обаче принуди Торак, обкръжен и хванат в капан, да приеме двубоя с Бранд — нещо, което той искаше да избегне на всяка цена.

Зедар отново се опита да се промъкне в редиците ни, този път под формата на сръндак. Познавайки характера на Зедар, чудя се дали той просто не се опитваше да избяга. Дори и да е било така, това не му се удаде. Изборът на формата се оказа голяма грешка и той много скоро го осъзна. Превърнат на вълк, татко започна да къса със зъбите си парчета месо от хълбоците му.

Съюзените ни войски неумолимо затягаха пръстена си около ангараките. Армията на Торак започна да дава все повече жертви, а войниците му взеха да гледат с копнеж отсрещните брегове на река Аренд. Чак сега разбрах защо Богът Дракон толкова се боеше от настъпването на третия ден.

Признавам, че баща ми наистина умело направляваше хода на битката. Той предвиждаше всеки ход на врага и го парираше още преди Торак да е предприел каквото и да било. Задачата на мимбратските рицари бе да погубят повечето малореанци. Още преди Торак да успее да хвърли мургите на помощ, баща ми освободи като през скъсан бент обединените алгари, драснияни и нередовната войска на улгосите, предвождани от Белтира. Те блокираха най-многочислените отряди на западните ангараки.

Пред заплахата от настъпващите легиони и лавината свирепи черекски воини, начело с Елдриг, Зедар не посмя да оголи десния си фланг и да заповяда на надраките и тулите да подкрепят малореанците. Единствената свободна сила, с която Вероотстъпника разполагаше в момента, бяха неговите резерви. Щом и те се включиха в битката пред градските порти, вече нищо не възпираше Белкира да нападне гърба на ангараките.

Долу врагът и защитниците на Во Мимбре се бяха вкопчили в мъртва хватка, а земята вече не можеше да попива леещата се кръв. Тогава двете с майка, все още слети в обща форма, полетяхме към павилиона на Торак. Изходът на битката вече можеше да се предвиди. Много войни са били загубени по простата причина, че генералите са прахосвали ценно време да чакат от разузнавачите доклад как се придвижват вражеските сили и едва тогава са реагирали. За баща ми този проблем не съществуваше. Всички ние поддържахме постоянна връзка с него. Нещо повече — двете с майка можехме незабелязано да подслушваме Торак и Зедар, а после незабавно да уведомяваме баща ми за чутото. Така той реагираше на ходовете на Зедар преди онзи да е направил и едно движение.

Когато стигнахме желязната кула, чухме как Зедар умолява Торак да се въоръжи и излезе на бойното поле, за да повдигне духа на ангараките. Но Богът Дракон непреклонно отказваше, тъй като именно този беше фаталният за него трети ден.

Едва наскоро успях да видя с очите си Ашабинските пророчества и още не мога да проумея как е могъл Торак така погрешно да изтълкува някои от пасажите. Той явно беше решил, че е и винаги ще бъде единственото Дете на Мрака. Оттам съвсем невярно беше заключил, че единственото Дете на Светлината пък ще е риванският крал, наследникът на Желязната хватка. Това разпределение действително стана край Ктол Мишрак, когато Гарион довърши Торак. Но то беше съвсем различно събитие по време на друга война, която започна петстотин години след описваната битка. Торак очевидно беше объркал двете схватки и това ни гарантира победата при Во Мимбре.

Макар Зедар да бе видимо парализиран от ужас и да молеше отчаяно Торак, богът оставаше невъзмутим.

— Сега не е време да се показвам на открито и да се бия, Зедар — отговори той. — Както вече ти казах, съдбата на тази битка е в твоите ръце по една случайност. Пак повтарям обаче — едно събитие ще предхожда срещата ми с Детето на Светлината и то ще е знак, че аз ще победя. Това ще бъде сблъсък на двете Воли и моята ще надделее над врага. Ето тази битка ще реши бъдещето на света.

Макар да бяхме напълно слети, някои от мислите на майка оставаха тайна за мен. Въпреки това аз почувствах, че тя се готви да действа. Явно скоро щеше да предприеме нещо и умишлено го криеше от мен.

— Трябва някак да подкрепим малореанците, Учителю — отчаяно настояваше Зедар. — Разрешаваш ли да включа и резервите в схватката?

— Щом смяташ това за правилно, Зедар — отвърна Торак с истинско божествено безразличие, което едва не доведе до лудост неговия ученик.

Зедар се показа на вратата на павилиона и предаде заповедите си на куриерите, които чакаха отпред. Малко след това резервите на ангараките започнаха да напредват към градските порти. Точно тогава череките и легионерите на генерал Керан се вклиниха в редиците на надраките, за да се присъединят към мимбратските рицари.

Когато битката стигна най-горещата си точка, баща ми прибави още огън, нареждайки на чичо Белкира да хвърли в боя риванците, сендарите и астурианските стрелци, които дотогава се притаяваха в гората на север. Те безмълвно и заплашително заеха позициите, току-що опразнените от резервите на Зедар.

Вестоносци, натоварени все с лоши новини, стояха в редица пред железния павилион.

— Господарю Зедар! — извика първият с треперещ глас. — Крал Адрак Кторос е убит, а мургите са в паника.

— Лорд Зедар! — прекъсна го втори куриер. — Надраките и тулите са съвсем уплашени и търсят начин да се измъкнат!

— Лорд Зедар! — намеси се и третият приносител на лоши вести. — От север ни заплашва многочислен враг. Там има и астуриански стрелци, а техните стрели съвсем ще разредят редиците ни. Центърът също е в опасност и резервите едва ли ще могат да помогнат много, дори и да оцелеят. Не можем да направим нищо срещу стрелците, защото тях ги пазят сендарите и риванците!

— Риванци ли?! — изрева Торак. — Нима риванците са дошли чак дотук, за да ми се опълчат?

— Така е, най-свети — отвърна ужасено последният вестоносец. — Сиводрешковците са зад гърба ни заедно със сендарите и астурианците. Ние сме обречени!

— Убийте го — нареди Торак на гролимите, които стояха наблизо. — Тук не е мястото някакви жалки вестоносци да предсказват съдбата ни.

Двамината гролими се нахвърлиха върху нещастния вестоносец с фанатичен плам в очите и ножовете им пробляснаха. Той изохка и се свлече на земята.

— Предводителят на риванците носи ли меч? — обърна се Торак към другите куриери, които стояха с посивели от ужас лица и не можеха да откъснат поглед от мъртвия си сънародник.

— О, да, божествени — осмели се да пророни единият с изтънял от ужаса глас.

— А мечът свети ли в ръцете му?

— Не, божествени, прилича на съвсем обикновен меч.

— Тогава моята победа е сигурна — извика тържествуващ Торак.

— Господарю… — гласът на Зедар звучеше объркано.

— Този, който се е възправил срещу мен, не е Риванският крал, нито е Пратеника на боговете, с когото трябва да се срещна един ден. Явно оръжието на този е от обикновена стомана и той не е закрилян от силата на Ктраг Яска! Истина ти казвам, в този ден силата ще е на моя страна. Кажи на слугите да ми