Поулгара — магьосницата

по-спокоен и уравновесен. Най-накрая Богът Дракон успя да изненада Бранд и отвори дълбока рана в рамото му. Това беше и знакът, който чакахме толкова време, макар да не знаехме. Подозирам, че беше част от договора между двете Воли — Торак да пролее кръв, преди Бранд окончателно да го повали. В рамото на Бранд зейна рана и ние с татко реагирахме на мига — той започна да вие, а аз изкрясках.

Тогава сякаш някаква пелена падна от очите и съзнанието на Бранд. Неговото почти отегчено изражение се стопи и беше заменено с нападателен вид. Той прокара рязко острието на меча върху щита си и разряза наметката, която криеше вградения в центъра камък. Сферата на Учителя засвети и огънят й отново близна лицето на Бога Дракон.

Никой от нас не си даваше сметка колко болезнена е за Торак срещата със Сферата. Богът Дракон изкрещя неистово. Продължавайки да вика, той захвърли меча и вдигна щита си, опитвайки се отчаяно да се прикрие. Тогава Бранд го повали. После внимателно прихвана дръжката на меча с две ръце и заби острието му право в изтеклото око на божеството, което продължаваше да свети като в онзи ден преди петдесет века, когато Сферата го наказа заради разцепването на света.

Торак отново изкряска и политна назад. После изтръгна меча на Бранд с две ръце и от дупката шурна кръв. Така, плачейки с кървави сълзи, богът на ангараките стоя като вкаменен няколко мига. А сетне се стовари на земята и тя потрепери под него.

Не видях никой на това огромно бойно поле, който да помръдне или гъкне по време на двубоя. Имах чувството, че след като заглъхна неговият гръм, във въздуха се чуваше единствено биенето на хиляди сърца. Случилото се току-що бе толкова титанично събитие, та дори малко се учудих, че слънцето не спря вечния си ход. Вероятно аз единствена чух самотния победоносен вой на моята майка, опиянена от своята победа. Тя беше прекарала хиляди години във формата на жена, която ние познавахме като Поледра, но някъде дълбоко в душата си все още беше вълчица.

Моето победоносно тържествуване бе допълнено и от огромно облекчение. Обикновено съм доста самоуверена, но краткият ми сблъсък с Волята на Торак ме разтърси от глава до пети. Осъзнах, че когато Торак заповядва, аз съм принудена да се подчинявам. Това разкритие ме изпълни с колебание и ужас.

Клането, което последва падането на Торак, бе страшно. Ангараките бяха обкръжени и паднали духом. Да се каже, че бяха изклани, не би било достатъчно. Бранд бе неумолим. Накрая се наложи намесата на генерал Керан, та да се сложи край на касапницата. Но все пак Бранд и алорните бяха движещата сила на отмъщението, а когато се стигне до избиване на ангараки, алорните нямат насита. Клането продължи и през нощта, а когато слънцето отново огря, не беше останал нито един жив враг.

Накрая Бранд нямаше вече кого да убива. Както беше с превързана ранена ръка, заповяда алорните да му занесат тялото на Торак, та да можел „да погледне лицето на Краля на света“.

Само че тялото на Торак вече не лежеше на бойното поле. Тогава Бранд с доста заповеднически тон прати да повикат мен и семейството ми. Близнаците, Белдин, татко и аз си запроправяхме път през труповете към върха на хълма, където стоеше Бранд, оглеждайки останките на ангараките.

— Къде е той? — попита Бранд, а тонът му никак не ми хареса.

— Кой? — заяде се Белдин.

— Торак, разбира се. Никой не можа да намери тялото му.

— Ама че странна работа — с убийствена ирония продължи Белдин. — Да не си въобразяваш, че ще го откриеш? Зедар го отнесе още по залез слънце.

— Какво е направил?!

— Не сте ли му го казали? — обърна се Белдин към татко.

— Не му трябваше да знае. Ако беше известен, сигурно щеше да се опита да го спре.

— Какво означава всичко това? — царственият тон на Бранд започваше да ме дразни.

— Това е част от сделката между двете Необходимости — обясни татко. — В замяна на твоята победа на теб не ти е разрешено да задържиш тялото на Торак. Не че щеше да е кой знае колко по-различно, ако го беше оставил тук, де. Това не е последното събитие, Бранд. Ние не сме последните, видели лицето на Торак.

— Но той е мъртъв.

— Не, Бранд — казах колкото се може по-внимателно. — Нали не мислиш наистина, че мечът ти го е убил? Единственото оръжие, което може да стори това, все още виси на стената в Рива.

— О, я остави това, Поул! — възкликна той. — Никой не може да оцелее с пронизана от меч глава!

— Освен един бог, Бранд. Сега той е припаднал, но някой ден отново ще се събуди. Последният двубой все още не се е състоял. В него ще участват Торак и Риванският крал. Тогава те ще се бият с истинските мечове и един от двамата ще падне мъртъв. Ти се справи чудесно, скъпи, но нека това не ти замъглява разума. Станалото тук не бе по-различно от една обикновена схватка.

Моите думи никак не му харесаха, но неговото надменно поведение, прилягащо по-скоро на някой император, беше започнало да ме отблъсква. Час по-скоро трябваше да се направи нещо за общото ни добро.

— Излиза, че всичко това не е имало никакъв смисъл — заключи той обезсърчено.

— Не бих казал — намеси се баща ми. — Ако Торак беше победил сега, той вече щеше да владее света. Ти го възпря, а това все пак означава нещо, не мислиш ли?

— Сигурно е така — въздъхна Бранд, а после огледа кървавото бойно поле. — Трябва да разчистим всичко това. Сега е лято и ако оставим трупове да се разложат тук, във Во Мимбре ще настане мор още преди да дойде зимата.

Погребалните клади лумнаха по цялото поле около града. Гората откъм северната страна на мимбратската столица беше изсечена до последното клонче, за да се осигурят дърва за изгарянето на мъртвите ангараки. След като прибрахме и се погрижихме за останките от кървавото сражение, ние внезапно открихме, че Елдалан и Алдориген са се оттеглили насаме, за да си разчистят сметките. По всичко личеше, че срещата е протекла доста напрегнато, защото и двамата бяха бездиханни, когато най-сетне ги намерихме. Тази случка съдържаше твърде голяма поука. Ако Мимбре и Астурия продължаха вековните си дрязги, съвсем скоро щяха да свършат също като своите владетели. И от двете страни имаше луди глави, които предпочитаха да си затворят очите пред този логичен извод. Но Мандор и Уилдантор — двамината арендски герои от току-що приключилата война — решиха да направят всичко възможно, за да прекратят веднъж завинаги безсмисленото кръвопролитие. Понеже нямаше разумни аргументи, които да убедят техните сънародници в ползата от мира, те просто предложиха на несъгласните да излязат на двубой с тях. Наистина имаше нещо очарователно в заявлението: „Ще те убия, ако не мислиш като мен.“

Накрая, останали без изход, двамината арендски приятели дойдоха при Бранд с абсурдното предложение да приеме короната на Арендия. За щастие в този момент аз се намирах наблизо и забих лакът в ребрата му още преди да се е изсмял с глас на техните думи. Той успя да се овладее и нито една черта по лицето му не трепна, докато отклоняваше любезната покана с извинението, че има по-висши задължения, които е поел отдавна.

Камбаната, която заби в главата ми при първата среща на двамината млади от враждуващите фамилии, сега ми предлагаше отговор за решаването на политическите проблеми в Арендия. Аз намерих начин да намекна това на Бранд още преди да започне битката при Во Мимбре. Когато той го предложи на Мандор и Уилдантор, обаче, двамата избухнаха в смях. Причината за тяхната реакция се изясни, когато новината стигна слуха на Кородулин и Маясерана. Разменените любезности като „мимбратски кръволок“ и „разбойническа кучка“ не бяха най-добрата основа за един бъдещ щастлив брак. Тогава се наложи и аз да се намеся.

— Защо вие, деца, най-напред не обмислите разумно всичко, а едва после да вземете решение — предложих. — Успокойте се и обсъдете въпроса.

После наредих двамата да бъдат заключени в една малка стая на върха в южната кула на двореца.

— Та те ще се избият, Поул — предупреди ме татко, когато останахме насаме.

— Не се безпокой. Имай ми вяра, старче, знам какво правя. Все пак съм уредила не един и два брака.

— Това не е същото. Ако единият от двамата успее да убие другия, Арендия ще се разпадне на парчета