Поулгара — магьосницата

пред очите ни.

— Никой няма да бъде убит, татко, и нищо няма да се разпадне на малки късчета. Може и да не си личи от пръв поглед, но техният брак вече е сключен горе на небесата. Постепенно това ще проникне и в главите им, само че ще стане по-бавно, гарантирам ти го. Те все пак са аренди и нищо не може да си пробие бързо път през каменните им глави.

— Въпреки това твърдя, че е грешка.

— Предполагам, че не държиш да се обзаложим, а, татко?

Той ме изгледа продължително, а след това се отдалечи, мърморейки под нос. Двамата с баща ми понякога се хващахме на бас и доколкото си спомням, той нито веднъж не е печелил.

След това се състоя прословутата среща, която остана в историята под името Съглашението от Во Мимбре. Боя се, че не се отнесохме много добре с Толнедра по време на мирната конференция. Участието на легионите в битката отърваха света от ангаракската чума, а после ние се извъртяхме на точно противоположни позиции и се държахме с толнедранците като с наши най-люти врагове.

Първата ни и най-важна задача беше да разубедим алорнските крале, които вкупом предложиха Бранд за Крал на света. Когато толнедранският посланик Мергон се противопостави, алорните взеха да дрънкат оръжие.

Моят принос към нашата импровизирана конференция бе толкова скромен, че навремето дори не го приех сериозно. Сега вече осъзнавам неговата важност, но то е едва след преоценката на времето. Тогава бях толкова непреклонна и категорична, че останалите включиха предложението ми в точките на съглашението точно както го исках. А то гласеше: „От днес нататък всяка принцеса на Имперска Толнедра на шестнайсетия си рожден ден ще се представя с булчинска рокля в тронната зала на Рива. Ще остава там три дни. Ако през това време риванският крал се яви, за да я вземе, те ще се оженят. Ако ли пък не, тя е свободна да се върне в Толнедра и баща й може да избере друг жених.“

Толнедранският посланик Мергон яростно се противопостави, разбира се, но всички тези мускулести алорни около мен засвяткаха гневно с очи и съвсем недвусмислено дадоха да се разбере какво би станало, ако толнедранците отхвърлят невинното ми искане. Тази клауза се превърна в голям проблем за толнедранското правителство години наред.

Отне ни няколко седмици, докато съставим и подпишем съглашението, а това осигури достатъчно време за Кородулин и Маясерана най-сетне да спрат да говорят за политика и да се захванат с много по- съществени неща. Когато Бранд изпрати да ги доведат, те пристигнаха в тронната зала хванати ръка за ръка с онзи глупав израз върху лицата, който аз вече разпознавах безпогрешно. Те със сигурност бяха стигнали до мирно решение помежду си.

Мандор и Уилдантор се втурнаха да търсят свещеник, който да извърши сватбената церемония. Не успях да забележа нито засъхнала кръв, нито синини и цицини по попа, когато го довлякоха. Но ужасът в очите му подсказваше, че не е минало без заплахи. Е, и това можеше да се приеме като начало на мирния процес. Заплахите все пак са малко по-цивилизован метод от откритото насилие.

Войната бе завършила съвсем наскоро, затова във Во Мимбре все още царяха хаос и безредици. Затова и сватбата на Кородулин с Маясерана мина без обичайните фойерверки и тържества, които са нещо задължително за мирно време. Не мисля обаче, че това наскърби младоженците. Щом Мандор намекна, че бракът им всъщност обединява Арендия под владичеството на мимбратския крал, свещеникът на Чалдан изведнъж стана твърде услужлив. Затова и венчалната церемония не протече кой знае колко зле. Но и попът, а и повечето от присъстващите мимбрати не осъзнаха веднага, че се създава обединена монархия. Излезе, че фактическото съединение на моята бедна и изстрадала Арендия се извърши в брачното легло.

Дойде ред да отпратим всички алорни на север и тактично да ги върнем по домовете им. Присъствието на могъща алорнска войска на не повече от двеста левги край Тол Хонет изнервяше Ран Борун. Нещо повече — сред нейните редици имаше отявлени привърженици на Мечия култ. Едва ли би било подходящо да им оставим достатъчно време, та да усетят примамливата близост на Тол Хонет и притегателната сила на неговите несметни богатства.

Двамата с баща ми придружихме Бранд чак до Арендския панаир. Там се сбогувахме с него и поехме на изток към границата с Улголанд, където ни чакаха няколко дружини от алгарската конница. Беше много любезно от страна на Чо-Рам да ни осигури охрана, затова двамата с баща ми не дадохме да се разбере, че алгарите ни създават повече неудобство, отколкото закрила при пътуването. Беше късно лято и не ни чакаха никакви неотложни задачи, така че можехме да си позволим едно пътуване с коне през планините.

— Аз се връщам в Долината — каза татко, щом стигнахме алгарските равнини. — Ти в Алдурфорд ли отиваш?

— Едва ли. Във Во Мимбре имаше много алгарски войници. Не искам някой съсед ветеран да ме разпознае. Най-добре ще е с Гелан да започнем някъде на чисто.

— Сигурно имаш право. Хубаво е известно време да стоиш скрита от хорските очи. Сещаш ли се за някое подходящо място?

— Ще отведа момчето в Сендария. След Битката при Во Мимбре по света едва ли са останали много мурги, пък и е малко вероятно в Сендария да ги посрещнат с отворени обятия. Както и навсякъде по Западния континент.

— Ти си решавай, Поул — сви рамене той. — Гелан е твоя грижа, така че ще се доверя на преценката ти.

— Много съм ти задължена. — Не исках да бъда саркастична, но така се получи. — В Долината чака ли те някаква неотложна работа?

— Просто имам нужда от отдих. През последните няколко години не спях много често. — Той почеса брадясалата си буза. — Най-напред ще си поема дъх, а сетне ще пообиколя семействата, за които се грижа през последното хилядолетие. Искам лично да се убедя, че там всичко е наред.

— Прави каквото искаш, татко, но стой по-далеч от мен. Повярвай ми, говоря сериозно.

— Както кажеш, Поул. Предай моите поздрави на Гелан.

После той препусна на юг към Долината, а аз и групата ангараки продължихме към Крепостта. Докато пътувахме се замислих, че често подценявам баща си. Векове наред се грижех само за едно семейство, а той следеше живота на няколко едновременно. Това обясняваше защо през цялото време прилича на скитник.

Гелан вече беше навършил четиринайсет — най-неспокойната и опасна възраст. Той се разкъсваше между детството и юношеството и горчиво негодуваше срещу несправедливостта, че е бил лишен от удоволствието да бъде във Во Мимбре по време на войната.

Коренът на всички проблеми беше във факта, че Гелан знаеше истинския си произход. Когато отведох баща му Гарел в Крепостта, той беше поверен на грижите на Чо-Рам. Кралят така и не разбра защо е толкова необходимо да се държи в тайна потеклото на неговия повереник. Алгарското общество не допуска в себе си чужденци. Затова всичките му членове се приемат един друг като близки роднини и не си дават труда да пазят тайни — просто няма от кого да се крият. Затова Гелан отрасна с пълното съзнание за важността на собствената си особа, а и околните много му помагаха за това. Макар и да не го показваше явно, той беше привикнал да се обръщат към него с „Ваше Величество“. Когато го видях отново, Гелан вече беше придобил кралски маниери и това тутакси предизвика сблъсък между нас.

— Не ща да ходим в Сендария, лельо Поул — отговори той, когато го запознах с моя план за общото ни бъдеще. — Там едва ли ще ми хареса.

— Не е нужно да ти харесва, Гелан — отговорих твърдо.

— А защо не можем да останем? Всичките ми приятели са тук!

— Ще срещнеш нови хора, когато отидем в Сендария.

— Нали и аз имам някакви права, лельо Поул.

— Разбира се, скъпи — благо отвърнах. — Имаш пълното право да ми позволиш да вземам решенията вместо теб.

— Това не е честно!

— Никой не твърди обратното. А сега върви да се сбогуваш с приятелите си и си стягай багажа. Заминаваме утре сутрин.

— Не можеш просто така да ми заповядваш!