вземи се в ръце и продължаваме — изрече командирът меко, усещайки ситуацията, и тръгна напред.
На Артьом не му оставаше нищо друго, освен да се върне на мястото си. Той честно се опита да убеди себе си, че шепотът му се е счул, че всичко това е от напрежение, пробва да се отпусне и да не мисли за нищо, смятайки, че заедно с тревожните мисли, от главата му ще си отиде и този дяволски шум. Успя да спре за известно време мислите си, но звукът прокънтя в опустялата му за миг глава, стана по-силен и ясен. И ставаше все по-мощен с напредването им на юг, а когато се усили толкова, че сякаш изпълни цялото метро, Артьом изведнъж забеляза, че Женя работи само с едната си ръка, а с другата, очевидно без да обръща внимание на това, потрива ушите си.
— Какво ти е? — прошепна му Артьом.
— Не знам… Като запушени са… Сърбят ме някак… — отвърна Женя.
— А нищо ли не чуваш? — попита Артьом с плаха надежда.
— За чуване — не чувам, но усещам някакъв натиск — прошепна Женя в отговор и от предишната ирония в гласа му не беше останала и следа.
Звученето достигна апогея си и изведнъж Артьом осъзна откъде идва. Една от тръбите, проточваща се покрай стената на тунела и предназначена за комуникации и дявол знае какво още, на това място сякаш се бе спукала и именно черното й гърло, завършващо с разкъсани, стърчащи в различни посоки железни краища, издаваше този странен шум. Той идваше от дълбините на тръбата и тъкмо когато Артьом се зачуди защо там, вътре, няма нито проводници, нито нещо друго, а само пълна пустота и тъмнина, командирът внезапно спря и бавно, с усилие изрече:
— Момчета, хайде тук… Да направим почивка, че нещо не ми е добре и главата ми се мае…
Той се приближи с несигурна походка до дрезината, за да седне на края й, но на крачка от нея изведнъж се строполи като чувал на земята. Женя го гледаше объркано и разтриваше уши вече с двете си ръце, без да се помръдва от мястото си. Кирил, кой знае защо, продължаваше да върви сам напред, сякаш нищо не се е случило, и изобщо не реагираше на подвикванията. Последният в групата седна на релсите и неочаквано заплака, по детски безпомощно. Лъчът на фенера му се спря в тавана на тунела и осветената картина отдолу стана още по-зловеща.
Артьом изпадна в паника. Очевидно от целия отряд само той не беше с размътен разсъдък, но звукът бе станал абсолютно непоносим, не му позволяваше да се съсредоточи върху никоя по-сложна мисъл.
Отчаян, запуши ушите си и това му помогна донякъде. Тогава той със замах заби шамар в лицето на Женя, който продължаваше да разтрива ушите си с глупав вид, и му закрещя, стараейки се да надвика шума, забравил, че само той го чува:
— Вдигни командира! Сложи командира върху дрезината! Не бива да оставаме тук в никакъв случай! Трябва да се махаме оттук!
Хвана падналия фенер и хукна след Кирил, който крачеше като сомнамбул и се отдалечаваше все повече и повече, вече на сляпо, защото без фенер тъмнината отпред беше непрогледна.
За негово щастие Кирил вървеше доста бавно. Артьом успя да го настигне с няколко дълги скока и го удари по рамото, но Кирил продължаваше да върви и двамата се отдалечаваха все повече и повече от останалите. Артьом притича напред и, не знаейки какво да прави, насочи фенера право в очите на Кирил. Те бяха затворени, но Кирил изведнъж се намръщи и наруши ритъма на крачките си. Тогава Артьом, удържайки го с едната си ръка, вдигна единия му клепач и насочи фенера право срещу зеницата му. Кирил извика, запримигва, тресейки глава, и след част от секундата сякаш дойде на себе си и отвори очи. Погледна неразбиращо Артьом. Заслепен от фенера, той не виждаше почти нищо и се наложи Артьом да го води за ръка обратно до дрезината.
Върху дрезината лежеше неподвижното тяло на командира, до него седеше Женя, с все същото глупаво изражение. Артьом остави Кирил до дрезината и се хвърли към човека отзад, който продължаваше да плаче, седнал върху релсите. Артьом надникна в очите му и срещна поглед, изпълнен с болка и страдание, и това усещане беше толкова остро, че той отскочи назад, чувствайки, че против волята му очите му се насълзяват.
— Те всички загинаха… всички… Толкова ги болеше! — чу Артьом през риданията.
Той се опита да повдигне човека, но онзи се изтръгна и извика с неочаквано озлобление:
— Животни! Нехора! Никъде няма да ходя с вас, искам да остана тук! На тях им е толкова самотно тук, толкова ги боли, а вие искате да ме вземете оттук? Вие сте виновни за всичко! Никъде няма да ходя! Никъде! Пусни ме, чуваш ли?!
Артьом в първия момент искаше да му забие един шамар, надявайки се, че това ще му помогне да дойде на себе си, но се уплаши, че в такова възбудено състояние онзи може да му се нахвърли. Вместо това коленичи пред човека и с усилие, преодолявайки шума в главата си, заговори меко, без сам да разбира докрай за какво става въпрос:
— Но ти можеш да им помогнеш, нали? Искаш те повече да не страдат?
Онзи погледна Артьом и изрече с плаха усмивка:
— Разбира се… Разбира се, че искам да им помогна.
— Тогава трябва да помогнеш на мен. Те искат да ми помогнеш. Иди на дрезината и хвани ръчката. Трябва да ми помогнеш да се добера до станцията.
— Те ли ти казаха така? — погледна го недоверчиво човекът.
— Да — отговори уверено Артьом.
— А после ще ме пуснеш ли обратно при тях?
— Давам ти думата си, че ако поискаш да се върнеш, ще те пусна обратно — увери го Артьом и преди събеседникът му да е успял да се опомни, го поведе към дрезината.
След като нареди него, машинално подчиняващия се Женя и Кирил на ръчките, и настани лишения от съзнание командир по средата, Артьом застана начело на отряда, насочил автомата към тъмнината, и с бърза крачка тръгна напред. Учуден сам на себе си, той слушаше как дрезината потегли подире му. Артьом си даваше сметка, че извършва недопустимото, оставяйки тила им неприкрит, но осъзнаваше, че сега най- важното е да се махнат колкото се може по-бързо от това страшно място.
Сега на ръчките работеха трима и отрядът се движеше по-бързо, отколкото преди спирането, и Артьом усещаше с облекчение как утихва отвратителният шум и чувството за опасност леко се разсейва. Той постоянно подвикваше на останалите да не намаляват темпото и изведнъж чу отзад напълно трезвия и учуден глас на Женя:
— Какво си се разкомандвал?
Артьом даде знак за спиране, осъзнаваше, че са минали опасната зона, върна се при отряда, безсилно се отпусна на земята и облегна гръб в дрезината. Всички постепенно идваха на себе си. Плачещият престана да хлипа и само потриваше слепоочията си с пръсти, като се оглеждаше с недоумение. Командирът се размърда и се надигна с приглушен стон, оплаквайки се, че го цепи главата.
След половин час вече бяха в състояние да продължат напред. Никой освен Артьом не помнеше нищо.
— Знаеш ли, изведнъж ме налегна някаква тежест, главата ми се замая, някак внезапно — и всичко угасна. Веднъж ми се случи същото от газ в един тунел, далеч оттук. Но ако е газ, би трябвало да действа по друг начин, на всички едновременно, а не да подбира… А ти през цялото време чуваше този твой звук? Да, странно е всичко това, няма спор… — размишляваше на глас командирът. — И това, че Никита е плакал… Василич, кого жалеше? — попита той.
— Дявол знае… Не помня. Тоест преди минута още помнех нещичко, а после някак се изпари… Знаеш ли, това е като при сънищата: когато се събудиш, помниш всичко, и картината е такава ярка пред очите ти. А като минат няколко минути и се посъвземеш — край, няма нищо. Само някакви късчета… И сега е същото. Помня, че ми беше много жал за някого… А за кого и защо — нямам представа.
— А вие искахте да останете там, в тунела. Завинаги. С тях. Съпротивлявахте се. Обещах ви, че ако поискате, ще ви пусна да се върнете обратно — каза Артьом, поглеждайки с крайчеца на окото си Никита. — Та така, пускам ви — добави той и се усмихна.
— Не, благодаря — отговори мрачно Никита и потрепери. — Нещо размислих.
— Добре, мъжаги. Стига сме дрънкали. Няма защо да висим насред тунела. Първо да стигнем до станцията, после ще обсъдим всичко. Че след това трябва и да се върнем по някакъв начин… Макар че, при такова чудо, дано даде Бог поне да попаднем където трябва. Да вървим! — подкани ги командирът. —
