Артьом, който отначало мислеше да каже на Бърбъна да се маха по-надалеч със своето предложение, изведнъж осъзна, че е получил шанс да премине без бой и без никакви проблеми през южните застави на „Рижка“. И по-нататък… Бърбъна, макар и да не говореше надълго и нашироко за по-нататъшните си планове, бе казал, че ще премине през проклетия тунел между „Сухаревска“ и „Тургеневска“. Именно оттам можеше да се опита да премине и Артьом. „Тургеневска“ — „Тръбна“ — „Цветен булевард“ — „Чеховска“… А оттам до „Арбатска“ е една ръка разстояние… Полисът… Полисът…
— Как ще ми заплатиш? — реши да се попазари Артьом, за да не предизвика подозрение.
— Както поискаш. Общо взето, плащам с валута — Бърбъна погледна Артьом със съмнение, опитвайки се да определи дали събеседникът му разбира за какво става въпрос. — Сещаш се, например патрони за калашник. Но ако искаш някаква кльопачка, алкохол или мухоморки — той намигна, — мога да го уредя.
— Не, с патрони става. Два пълнителя. И храна за пътя дотам и обратно. Не се пазаря — назова цената си колкото се можеше по-уверено Артьом, опитвайки се да издържи изпитателния поглед на Бърбъна.
— Делови човек… — отвърна събеседникът му с неопределена интонация. — Добре. Два пълнителя за калашник. И кльопачка. Е, добре — измънка той, очевидно говорейки на себе си, — струва си… Добре, момче, как беше, Артьом? Ходи сега да спиш, ще дойда да те взема скоро, когато тази лудница тук утихне. Събери си партакешите, може и да оставиш бележка, ако умееш да пишеш, за да не ни организират хайка тук… Такова… Да си готов, когато дойда. Чуваш ли?
Глава 5
За патроните
Общо взето, нямаше нужда Артьом да си събира багажа, защото още не го беше разопаковал, пък и нямаше какво толкова да разопакова. Не знаеше само как да изнесе незабележимо автомата, така че да не привлече ничие внимание. Бяха им дали огромни автомати, армейски, калибър 7,62, с дървени приклади. Винаги изпращаха керваните до близките станции с такива големи оръжия.
Артьом лежеше, покрил главата си с одеялото, без да отговаря на изпълнените с недоумение въпроси на Женя: защо дреме тук, когато отвън е толкова весело, да не се е разболял… В палатката беше горещо и задушно, още повече — под одеялото. Сънят все не идваше, колкото и да се опитваше Артьом да заспи, и когато най-накрая се унесе, виденията му бяха много неспокойни и неясни, сякаш през мътно стъкло: той бягаше нанякъде, разговаряше с някого с размито лице, отново бягаше… Разбуди го отново Женя, разтърсвайки го за рамото и съобщавайки му шепнешком:
— Слушай, Артьом, някакъв човек те търси… Да нямаш проблеми?
— Не, всичко е наред, просто трябва да поговорим. Спи, Женя. Аз скоро ще се върна — също толкова тихо му обясни Артьом, докато обуваше панталоните и изчакваше Женя отново да си легне. После предпазливо измъкна раницата си от палатката и понечи да изнесе и автомата си, когато изведнъж Женя, чувайки металическото изтракване, отново попита разтревожено:
— А това за какво ти е? Сигурен ли си, че всичко е наред?
На Артьом му се наложи да го успокоява и да му обяснява, че просто иска да покаже нещо на своя познат, че са спорили за нещо, че всичко е наред и така нататък.
— Лъжеш! — заяви убедено Женя накрая. — Добре, кога да започвам да се тревожа?
— След година — промърмори Артьом, надявайки се, че е прозвучало достатъчно неразбираемо, отмести завесата на палатката и излезе на платформата.
— Туткаш се, момче — процеди недоволно през зъби чакащия го Бърбън. — Мамицата ти! Какво си мислиш, да мъкнеш тази гадост през всичките кордони? — поинтересува се гнусливо той, посочвайки автомата. За свое учудване Артьом видя, че той не носи никакво оръжие.
Светлината на станцията беше помръкнала. На платформата вече нямаше хора, всички си бяха легнали, уморени от пируването. Артьом се стараеше да върви по-бързо, опасявайки се да не се натъкне на някой от своите, но при входа на тунела Бърбъна го задържа и му нареди да забави крачка. Патрулните на релсите ги забелязаха и ги попитаха отдалеч къде са тръгнали в един и половина през нощта, но Бърбъна назова единия от тях по име и му каза, че са тръгнали по работа.
— Обяснявам ти набързо — поучаваше той Артьом, докато палеше фенера си. — Сега на стотния и на двеста и петдесетия метър ще има застави. Ти — това е най-важното — мълчи. Аз сам ще се разбера с тях. Жалко, имаш калашник — връстник на баба ми, няма къде да го скриеш… Откъде изкопа тая гадост?
На стотния метър всичко мина гладко. Там тлееше малък огън, до който седяха двама мъже с камуфлажни униформи. Единият от тях дремеше, а другият се здрависа приятелски с Бърбъна.
— Бизнес? Разбирааам — проточи той с приятелска усмивка.
До двеста и петдесетия метър Бърбъна не каза нито дума, само крачеше напред с навъсена физиономия. Беше някак си зловещ, неприятен и Артьом вече започваше да се разкайва, че се е решил да тръгне с него. Изостана с крачка назад, провери дали всичко е наред с автомата и сложи пръст върху предпазителя.
На последната застава ги забавиха. Там или не познаваха Бърбъна толкова добре, или, напротив, познаваха го прекалено добре, но главният патрулен го отведе встрани, накара го да остави раницата си до огъня и дълго го разпитва за нещо. Артьом, чувствайки се доста глупаво, остана до огъня и отвръщаше лаконично на въпросите на дежурните. Те явно скучаеха и нямаха нищо против да си побъбрят с него. Артьом знаеше от свой опит, че ако дежурните са разговорчиви, това е добър знак, ако скучаят, значи всичко е спокойно. Ако сега при тях ставаше нещо странно, ако нещо идваше от дълбините на тунела, от юг, или някой се опитваше да се промъкне покрай тях, или ако се чуваха подозрителни звуци, те щяха да са се скупчили около огъня и щяха да мълчат напрегнато и да не откъсват погледи от тунела. Значи днес всичко беше тихо и можеха да вървят, без да се опасяват, поне до „Проспект на мира“.
— Ти не си местен. От „Алексеевска“ ли си? — питаха го дежурните и се заглеждаха в лицето му.
Артьом помнеше указанието на Бърбъна да мълчи и да не разговаря с никого и промърмори нещо неразбираемо, което можеше да се тълкува по много начини, предоставяйки на разпитващите пълната свобода на трактовка на мънкането му. Дежурните, отчаяли се в усилията си да получат отговор от него, преминаха към обсъждането на някой си Михай, който тези дни бил търгувал в „Проспект на мира“ и имал проблеми с администрацията на станцията.
Доволен, че най-накрая са го оставили на мира, Артьом седеше и разглеждаше южния тунел през пламъците на огъня. Това сякаш беше същият безкраен широк коридор като простиращия се на север от ВДНХ, където Артьом съвсем неотдавна бе седял точно по същия начин до огъня, на поста на четиристотин и петдесетия метър. На вид тунелът изобщо не се различаваше от другия. Но в него имаше нещо — дали особена миризма, донасяна от тунелните течения, или някакво особено настроение, аура, нещо, присъщо само на този тунел и придаващо му индивидуалност, правещо го различен от всички останали. Артьом си спомни как Сухия му обясняваше, че в метрото няма два еднакви тунела, а и двете посоки на един и същ тунел се различават. Такава свръхчувствителност се развиваше след дълги години походи, и то не при всеки човек. Сухия наричаше това явление „слушане на тунелите“ и той притежаваше такъв „слух“, гордееше се с него и неведнъж бе признавал на Артьом, че е оцелял при поредното премеждие само благодарение на това свое чувство. Мнозина други, въпреки дългите им странствания из метрото, не придобиваха нищо подобно. Някои се сдобиваха с необясним страх, други чуваха гласове и постепенно губеха разсъдъка си, но всичко се свеждаше до едно: дори когато в тунела няма жива душа, той не е пуст. Нещо невидимо и почти недоловимо тече по него бавно и разтегливо и го изпълва със своя живот като тежка студена кръв във вените на вкаменен левиатан.
И сега, без да чува вече разговора на дежурните, безполезно опитвайки се да види нещо в тъмнината, стремително сгъстяваща се на десетина крачки от огъня, Артьом започваше да разбира какво е имал предвид вторият му баща, когато му е разказвал за „чувстването на тунела“. На Артьом не му се бе налагало да ходи по-далеч от това място в съзнателната си възраст и макар да знаеше, че отвъд неясната граница, очертана от пламъка на огъня, където червената светлина се смесва с треперещите сенки, има още хора, в този миг това му изглеждаше напълно невероятно. Струваше му се, че животът свършва на десет крачки от него и напред няма нищо, само мъртва черна пустота, отговаряща на виковете с измамно приглушено ехо.
Но ако човек поседи по този начин дълго време, ако запуши уши, ако се вгледа в дълбината не така, сякаш иска да види нещо особено, а по различен начин, сякаш се опитва да разтвори погледа си в тъмнината, да се слее с тунела, да стане част от този левиатан, клетка от неговия организъм, то през ръцете
