му, спиращи достъпа на звуци от външния свят, заобикаляйки органите на слуха, направо в мозъка му ще започне да се излива тънка мелодия — неземното звучене на недрата, смътно, неразбираемо… Съвсем не този тревожен звънтящ звук, носещ се от разкъсаната тръба в тунела между „Алексеевска“ и „Рижка“, а нещо различно, чисто, дълбоко…
Струваше му се, че за известно време е успял да се потопи в тихата река на тази мелодия, и изведнъж не с разума си, а по-скоро със своята пробудила се интуиция, вероятно събудена от същия онзи шум от разкъсаната тръба, Артьом достигна до същността на това явление, без да разбира природата му. Потоците, изтръгващи се навън от онази тръба, както му се стори, бяха същите, както и ефирът, бавно струящ по тунелите, но в тръбата те бяха гнойни, заразени с нещо, неспокойно клокочещи, и на тези места, където издулите се от напрежение тръби се бяха спукали, тази гной се изливаше на тласъци във външния свят, носейки със себе си тъга, гадене и безумие на всички живи същества…
На Артьом изведнъж му се стори, че е на прага на разбирането на нещо много важно, сякаш през последния половин час блуждаенето му в непрогледната тъма на тунелите и в сумраците на собственото му съзнание са повдигнали завесата пред велика тайна, отделяща всички разумни същества от познанието за истинската природа на този нов свят, издълбан от предишните поколения в недрата на Земята.
Но заедно с това му стана страшно, сякаш току-що е погледнал през ключалката на някаква врата, надявайки се да види какво има зад нея, и е видял само нетърпима светлина, струяща отвътре и изгаряща окото. И ако открехне вратата, тази светлина ще бликне неудържимо и ще изпепели на място смелчагата, дръзнал да я отвори. Но точно тази светлина е Знанието.
Вихърът на всички тези мисли, усещания и преживявания се стовари върху Артьом прекалено внезапно, той бе напълно неподготвен за нещо подобно и затова се отдръпна уплашено. Не, всичко това бяха само фантазии. Не беше чул нищо, нито пък видял, това бе пак игра на въображението. Със смесени чувства на облекчение и разочарование, той, поглеждайки в себе си, виждаше как разкрилата се за миг пред него поразителна, неописуема перспектива стремително помръква, разтапя се и пред мисления му взор отново се появява обичайната мътна мараня. Той се беше изплашил от това знание, бе отстъпил и сега леко повдигнатата завеса тежко се бе спуснала обратно, може би завинаги. Ураганът в главата му утихна толкова внезапно, колкото и бе започнал, като само опустоши и изтощи разума му.
Потресен, Артьом седеше и все се опитваше да разбере къде свършваха фантазиите му и започваше реалността, ако, разбира се, тези усещания изобщо можеха да бъдат реални. Бавно-бавно душата му се изпълваше с горчивината от опасението, че е стоял на крачка от просветлението, от съвсем истинско просветление, но не се бе решил, не се бе осмелил да се отдаде на волята на течението на тунелния ефир и сега му оставаше да броди цял живот само в мрака, защото веднъж се е уплашил от светлината на истинското Знание. „Но какво е това Знание?“ — питаше се той отново и отново, опитвайки да оцени това, от което толкова бързо и страхливо се бе отказал. Потънал в мислите си, той изобщо не забеляза, че поне няколко пъти бе успял да изрече тези думи на глас.
— Знанието, момче, е светлина, а незнанието — мрак! — обясни му охотно единият от дежурните. — Нали? — намигна весело той на приятелите си.
Артьом го зяпна слисано и щеше да продължи да си седи така, но се върна Бърбъна, вдигна го от мястото му, взе си довиждане с останалите и каза, че биха останали още, но бързат.
— Чуй ме! — каза заплашително подире му командирът на заставата. — Пускам те да минеш оттук с оръжие — той махна с ръка към автомата на Артьом, — но като се връщаш, няма да можеш да минеш с него. Имам ясни инструкции по този въпрос.
— Казвах ти аз, тъпако… — прошепна раздразнено Бърбъна на Артьом. — Сега, като се връщаш, минавай както искаш. Ако щеш, пробий си път с бой. Изобщо не ми пука. А знаеше, знаеше, че ще стане така, мамицата ти!
Артьом мълчеше, почти без да чува как Бърбъна го ругае. Вместо това изведнъж си спомни какво му каза Сухия тогава, когато му обясняваше за уникалността и неповторимостта на всеки тунел, че всеки от тях има своя мелодия и човек може да се научи да я слуша. Сухия навярно просто бе искал да се изрази красиво, но спомняйки си усещането си, когато седеше до огъня, Артьом си помисли, че точно това бе успял да направи. Че слушаше, наистина слушаше — и чуваше! — мелодията на тунелите. Но спомените за случилото се избледняваха и след половин час Артьом вече не можеше да гарантира, че всичко това му се е случило, а не му се е сторило под влияние на играта на пламъка.
— Добре… Сигурно не е било с лош умисъл, просто нямаш никой в чутурата — изрече Бърбъна примирително. — Извинявай, ако се държа грубо. Работата е изнервяща. Е, хубаво, май успяхме да се измъкнем, това вече е добре. Сега вървим до Проспекта, по линията, без почивки. Там, такова, ще починем. Ако всичко е спокойно, няма да отнеме много време. А след това започва проблемът.
— А хубаво ли е да вървим така? Имам предвид, че когато потегляме с кервани от ВДНХ, не тръгваме по-малко от трима, задължително имаме човек, който ни пази тила, и изобщо… — каза Артьом, оглеждайки се назад.
— Това, момче, си има своите плюсове, разбира се — че ходите с кервани, с човек в тила и с всички останали неща — започна да обяснява Бърбъна. — Но разбери — има си и конкретен минус. Не го осъзнаваш веднага. Изпитваш го на гърба си. По-рано и мене ме беше страх. Какви ти трима — навремето с момчетата не тръгвахме по-малко от петима, а обикновено бяхме шестима и повече. Мислиш ли, че помага? Друг път помага. Вървяхме веднъж с товар и затова бяхме с охрана: двама отпред, трима в средата и един в тила, както се казва — като по книгите. Вървяхме от „Третяковска“ към онази… навремето се е казвала „Марксистка“. Тунелът беше горе-долу приличен, но аз още от пръв поглед не го харесах. Нещо миришеше на гнило… И имаше мъгла. Също така имаше лоша видимост, на пет метра вече не можеш да различиш нищо, фенерът не помагаше особено много. И решихме да вържем въже за колана на човека в тила, да го прекараме през колана на едно от момчетата, които вървяха по средата, а другия край — при командира, начело на групата. За да не изостане някой в мъглата. И ето, движим се с бавна крачка, всичко е наред, няма за къде да се бърза, засега не срещаме никого, пфу-пфу, и си мислим, че ще пристигнем за по-малко от четирийсет минути… А стана така, че стигнахме много по-бързо… — Той потрепери и мълча известно време, преди да продължи: — Някъде по средата на пътя Толян — той вървеше в центъра — пита нещо човека, който върви най-отзад. А онзи мълчи. Толян почака малко и пак пита. Онзи мълчи. Тогава Толян дърпа въжето и издърпва края му. И се оказва, че въжето е прегризано. Буквално прегризано, даже в самия му край има някаква мокра гадост… А човекът го няма никъде. И не бяхме чули нищо. Абсолютно нищо. А аз вървях до Толян, в центъра. Той ми показва края на въжето, а коленете му треперят. Извикахме още веднъж, както се казва — да сме сигурни, но, естествено, никой не ни отговори. Вече нямаше кой, такова, да отговори. Е, спогледахме се — и хукнахме напред, стигнахме до „Марксистка“ за нула време.
— Може да е решил да се пошегува? — попита с надежда Артьом.
— Да се пошегува? Може и да е така. Но повече никой никога не го видя. Така че разбрах едно нещо: ако ти е писано да пукнеш днес, днес ще си пукнеш и няма да ти помогне никаква охрана, нищо. Само дето като си с охрана, вървиш по-бавно. И навсякъде освен в един тунел — от „Сухаревска“ до „Тургеневска“, там нещата са особени, — оттогава насам се движа само в група по двама, както се казва — с партньор. Ако стане нещо — единият да измъкне другия. Затова пък се пътува по-бързо. Разбра ли?
— Разбрах. А поне на „Проспект на мира“ ще ни пуснат ли? Нали съм с това — Артьом посочи автомата си.
— На радиалната ще ни пуснат. На Околовръстната — със сигурност няма. Тебе и така не биха те пуснали, а с оръжие изобщо не можеш да се надяваш. Но на нас не ни и трябва да ходим там. И изобщо — не бива да се застояваме. Ще направим само кратка почивка — и продължаваме. Ти такова… Бил ли си изобщо някога на Проспекта?
— Само като малък. А след това — не — призна си Артьом.
— Хайде тогава, както се казва, да те въведа в нещата. Накратко — там няма никакви застави, не им и трябват. Там е панаирът, никой не живее за постоянно. Но има преход към Околовръстната, значи — към Ханза… радиалната станция, както се казва, е ничия, но там патрулират войници от Ханза, за да има ред. Затова там не трябва да се набиваш на очи, разбра ли? Че ще те пратят по дяволите и ще ти забранят достъп до станциите им, и прави каквото искаш после. Затова, когато стигнем дотам, излез на перона и си седи кротко, и не размахвай самовара си — той кимна към многострадалния автомат — насам-натам. Аз там такова… Трябва да свърша това-онова, така че ще се наложи да седиш и да ме чакаш. Когато стигнем до
