Проспекта, ще поговорим как да преминем през оня дяволски участък до „Сухаревска“.
Бърбъна отново замълча и Артьом бе оставен сам със себе си. Тунелът тук като че ли не беше лош, само подът бе леко сивкав и покрай релсите, в посоката, по която вървяха, течеше малко черно ручейче. След известно време встрани се чу тихо шумолене и стържещ писък, който прозвуча на Артьом като пирон, драскащ по стъкло, и го накара да потрепери от отвращение. Дребните твари засега още не се виждаха, но присъствието им вече започваше да се усеща.
— Плъхове… — изплю Артьом омразната дума и почувства как го побиват тръпки.
Те все още го навестяваха в кошмарите му, макар и спомените му от онзи страшен ден, когато загина майка му и цялата им станция, удавена от потока плъхове, вече да бяха почти изтрити от паметта му. Изтрити? Не, те просто бяха потънали надълбоко, както може да влезе в тялото игла, която те е убола и която не си извадил навреме. Както пътува из тялото пропуснато от недостатъчно изкусен хирург парче от снаряд. Първо се притаява и застива, без да причинява страдания и да напомня за себе си, но изведнъж, приведено в движение от неизвестна сила, тръгва по своя смъртоносен път през артериите и нервните възли, разпорва жизненоважни органи и обрича носителя си на непоносими страдания. Така и спомените за оня ден, за сляпата ярост и безсмислената жестокост на ненаситните твари, за преживените тогава ужаси, бяха отишли дълбоко в подсъзнанието му като стоманена игла, за да го тревожат нощем и да го удрят като електрически разряд, карайки тялото му да потрепва конвулсивно при вида на тези създания, дори само от миризмата им. За Артьом, както и за втория му баща, а може би и за останалите четирима, спасили се тогава с тях на дрезината, плъховете бяха нещо значително по-плашещо и омразно, отколкото за всички останали обитатели на метрото.
На ВДНХ почти нямаше плъхове: навсякъде бяха заложени капани и отрова и Артьом бе успял да отвикне от вида им. Но останалото метро гъмжеше от тях и точно за този факт той бе успял да забрави или може би избягваше да мисли, когато вземаше решението да тръгне на поход.
— Какво, момче, от плъховете ли се уплаши? — поинтересува се Бърбъна ехидно. — Не ги обичаш? Много си изнежен… Ще трябва да свикваш. Оттук нататък навсякъде има плъхове… Но лошо няма, даже е добре: гладен няма да останеш — добави той и намигна, а Артьом почувства как започва да му се повдига. — Но, шегата настрана — продължи Бърбъна сериозно, — по-добре се бой, когато няма плъхове. Ако някъде няма плъхове, значи има нещо толкова страшно, че дори плъхове не живеят на това място. И ако това страшно нещо не са хора — тогава трябва да се страхуваш. А ако наоколо тичат плъхове — значи мястото е нормално. Обикновено. Разбра ли?
Точно този тип беше последният човек на света, с когото Артьом би споделил страховете си, и затова той само кимна безмълвно. Плъховете тук не бяха много, те избягваха светлината на фенера и бяха почти незабележими, но един от тях все пак успя да се шмугне под краката на Артьом и ботушът му, вместо да срещне твърдата повърхност, се натъкна на нещо меко и хлъзгаво. Пронизващото врещене сряза слуха им. От изненада Артьом загуби равновесие и за малко да падне заедно със снаряжението си.
— Не се бой, хлапе, не се бой — ободри го Бърбъна. — Това е нищо. В тоя бардак има няколко участъка, в които гъмжи от тях, направо трябва да им ходиш по гърбовете. Вървиш си значи, а под краката ти приятно хрущи… — Той се засмя отвратително, доволен от ефекта от думите му.
На Артьом му се заповдига. Отново си премълча, но юмруците му сами се свиха. С какво удоволствие би ударил сега Бърбъна в ухилената физиономия!
От далечината изведнъж се разнесе някаква неразбираема глъчка и Артьом, моментално забравил обидата, сграбчи ръкохватката на автомата и погледна въпросително Бърбъна.
— Не се стряскай, всичко е наред. Вече наближаваме Проспекта — успокои го онзи и покровителствено го потупа по рамото.
Макар и той да беше предупредил предварително спътника си, че на „Проспект на мира“ няма никакви застави, за Артьом това все пак беше необичайно — ей така, изведнъж, да излезе на чужда станция, без преди това да види отдалеч слабата светлина на огъня, обозначаващ границата, и без да срещне никакви препятствия по пътя си. Когато приближиха изхода от тунела, започна да се вижда слаб отблясък.
Най-накрая отляво се показа чугунена стълбичка и мъничък мостик с ограда, прилепен към стената на тунела и позволяващ изкачване от пътя до равнището на платформата. Подкованите ботуши на Бърбъна затропаха по железните стъпала и след няколко крачки тунелът изведнъж зави вляво — бяха излезли на станцията.
Веднага в лицата ги удари бял ярък лъч: невидима откъм тунела, встрани имаше малка масичка, зад която седеше човек с непозната и странна сива униформа и старинна на вид фуражка с козирка.
— Добре дошли — поздрави ги той и отмести фенера. — Да търгувате или транзит?
Докато Бърбъна излагаше целите на посещението, Артьом разглеждаше станцията „Проспект на мира“. На платформата, до релсите, цареше полумрак, но арките се озаряваха отвътре със слаба оранжева светлина, от която сърцето на Артьом се сви. Прииска му се най-накрая да приключат всички формалности и да види какво става на самата станция, там, отвъд арките, откъдето идваше тази до болка позната, уютна светлина… И макар на Артьом да му се струваше, че по-рано не е виждал нищо подобно, видът на тази арка за миг го върна назад, в далечното минало, и пред очите му се появи странна картина: малко помещение, залято с топла, жълта светлина, широк диван, на него, полулегнала, чете книга млада жена, лицето на която не се вижда, насред облепената с тапети стена — тъмносиният квадрат на прозореца… Видението се мярна в съзнанието му и се стопи секунда по-късно, като го озадачи и разтревожи. Какво беше видял току- що? Нима слабата светлина от станцията бе успяла да прожектира на невидим екран загубен някъде в подсъзнанието му стар диапозитив с картина от детството му? Нима младата жена, четяща спокойно книга на просторния удобен диван, е майка му?
След като нетърпеливо подаде паспорта си на митничаря и въпреки протестите на Бърбъна се съгласи да даде автомата си за съхранение по време на пребиваването им в станцията, Артьом, привлечен като пеперуда от тази светлина, забърза към колоните, отвъд които долиташе пазарната глъчка.
„Проспект на мира“ се различаваше и от ВДНХ, и от „Алексеевска“, и от „Рижка“. Процъфтяващата Ханза можеше да си позволи да прокара тук по-добро осветление от аварийните лампи, даващи светлина на станциите, които Артьом бе посещавал в съзнателната си възраст. Не, това не бяха истинските светилници, осветявали метрото едно време, а просто електрически крушки с малка мощност, висящи на всеки двайсетина крачки от кабел, опънат под тавана през цялата станция. Но на Артьом, свикнал с мътночервеното аварийно зарево, с несигурното мъждукане на огньовете и със слабото сияние на дребните лампички на джобните фенерчета, осветяващи палатките отвътре, тези крушки му изглеждаха напълно необикновени. Това беше същата онази светлина, която озаряваше ранното му детство, още там, горе — тя беше омайваща, напомняше му за нещо отдавна отишло си в небитието. След като се озова на станцията, Артьом не се хвърли към редиците със сергии, както правеха всички останали, а облегна гръб на една от колоните и, прикрил лице с ръцете си, стоя и гледа тези лампи, докато не го заболяха очите.
— Ти какво, побърка ли се? — разнесе се гласът на Бърбъна над ухото му. — Какво си ги зяпнал така — да ослепееш ли искаш? После ще си като новородено кутре — какво ще те правя? След като така и така им даде балалайката си, поне разгледай какво става тук… Какво се залепи за лампите!
Артьом изгледа Бърбъна с неприязън, но го послуша.
На станцията нямаше чак толкова много хора, но всички разговаряха на висок глас, търгуваха, пазаряха се, предявяваха претенции, опитваха се да се надвикат един-друг, и ставаше ясно защо тази глъчка се чува толкова отдалеч, още от подходите към станцията. И на двете релси стояха части от композиции — по няколко вагона, приспособени за жилища. По дължината на платформата в две редици се разполагаха търговските сергии, на които — къде подредено, къде на купчини — бяха изложени за продажба разнообразни стоки. От едната страна станцията бе ограничена от метална преграда — там някога е бил изходът за нагоре, а в противоположния край, зад редица преносими заграждания, се виждаха натрупани сиви чували, очевидно — огневи позиции. Под тавана беше изпънато бяло платно с нарисувана на него кафява окръжност, символ на Околовръстната линия. Там, зад тези заграждения, имаше четири къси ескалатора — преходът към Околовръстната линия — и започваше територията на могъщата Ханза, където бе забранено за всякакви чужденци. Зад оградите и из цялата станция се разхождаха граничари от Ханза, облечени с доброкачествени непромокаеми гащеризони с обичайните камуфлажни шарки, но кой знае защо сиви на цвят. Имаха и сиви барети и носеха къси автомати, преметнати през рамо.
— А защо камуфлажните им униформи са сиви? — попита Артьом Бърбъна.
