— Защото им е широко около врата, затова — отговори презрително онзи. — Ти такова… Разходи се тук, а аз ще напазарувам това-онова.
Артьом не забеляза нищо интересно на сергиите: имаше чай, пръчки салам, акумулатори за фенери, якета и шлифери от свинска кожа, някакви раздърпани книжки, повечето от които откровена порнография, половинлитрови бутилки с някаква подозрителна на вид субстанция с гордия надпис „Домашна ракия“ на криво залепени етикети. Наистина нямаше нито една сергия с мухоморки, а по-рано те можеха да се намерят без никакъв проблем. Даже мършавият селянин с посинял нос и сълзящи очи, който продаваше съмнителната домашна ракия, изруга с пресипнал глас, когато Артьом го попита има ли поне мъничко от „онова нещо“. Имаше я и задължителната сергия с дърва: възлестите цепеници и клони, които сталкерите донасяха от повърхността, горяха удивително дълго и почти не димяха. За всичко тук се плащаше с мътно проблясващи, остри патрони за автомат „Калашников“, някога най-популярното и разпространено в света оръжие. Сто грама чай — пет патрона, пръчка салам — петнайсет патрона, бутилка домашна ракия — двайсет. Тук ги наричаха гальовно „патронки“: „Слушай, човече, виж какво хубаво яке, евтино е, триста патронки — и е твое. Добре де, двеста и петдесет — и си стискаме ръцете?“
Гледайки грижливо подредените редици от „патронки“ върху сергиите, Артьом си спомни думите на втория си баща: „Чел съм навремето, че Калашников се е гордеел с изобретението си, с това, че автоматът му е най-популярният в света. Казвал е, че е щастлив, че благодарение именно на неговото творение границите на Родината са в безопасност. Не знам, ако аз бях измислил този механизъм, сигурно щях да полудея. Помисли си само — точно с помощта на твоето изобретение да се извършват голяма част от убийствата по Земята! Това е дори по-страшно от изобретяването на гилотината!“
Един патрон — една смърт. Нечий отнет живот. Сто грама чай — пет човешки живота. Пръчка салам? Моля, съвсем евтино, само петнайсет живота. Качествено кожено яке, днес има намаление, вместо триста — само двеста и петдесет, спестявате петдесет чужди живота. Всекидневният оборот на този пазар се равняваше може би на цялото население на метрото в момента.
— Е, хареса ли си нещо? — попита го приближилият се Бърбън.
— Тук няма нищо интересно — махна с ръка Артьом.
— Аха, пълна измама. Ех, хлапе, в тоя бардак има няколко местенца, където можеш да си намериш всичко, каквото поискаш. Отиваш и се надпреварват да ти предлагат: „Оръжие, наркотици, момичета, подправени документи“ — въздъхна замечтано Бърбъна. — А тези гниди — той кимна към знамето на Ханза — направиха от това тук детски ясли: това не бива, онова не бива… Добре, да отидем да вземем мотиката ти, че трябва да продължаваме нататък. През оня участък.
След като Артьом взе автомата си, двамата седнаха на каменната пейка пред входа на южния тунел. Тук беше сумрачно и Бърбъна специално бе избрал мястото, за да успеят да привикнат очите им.
— Накратко, работата е такава: не гарантирам за себе си. По-рано такова нещо не ми се е случвало, така че не знам какво ще направя, ако се натъкнем на тази гадост. Пу-пу, разбира се, да чукна на дърво и така нататък, но ако все пак се натъкнем… Е, ако ми потекат сополите или оглушея, това още си е нещо нормално. Но, както разбирам, там на всеки му се разхлопват дъските по различен начин. Нашите момчета така и не се върнаха, или поне на Проспекта. Мисля, че изобщо никъде не са отишли, и ще се натъкнем на тях днес. Така че ти такова… Бъди готов, че си един такъв нежен… Ако започна да ти се мръщя, да крещя, ако реша да те убия… Ето къде е проблемът, разбра ли? Добре! — реши най-накрая Бърбъна, очевидно след дълги колебания. — Ти като че ли си добро момче, няма да тръгнеш да ми стреляш в гърба. Ще ти дам пушкалото си, докато минаваме през този участък. Виж какво — предупреди го той, вторачвайки се в очите му, — не си прави шеги с мен. Зле съм с чувството за хумор.
Той извади някакви парцали от раницата си и внимателно измъкна оттам увит в найлонов пакет автомат. Това също беше „Калашников“, но по-къс, като тези на граничарите от Ханза, със сгъваем приклад и къса цев, вместо дългото дуло с мушка накрая, както при оръжието на Артьом. Бърбъна измъкна пълнителя му и го прибра обратно в раницата, покривайки го с бельото.
— Дръж! — подаде той оръжието си на Артьом. — Прибери го така, че да ти е подръка. Може и да потрябва. Макар че участъкът е тих… — без да довърши, той скочи на релсите. — Добре, да вървим. Колкото по-бързо тръгнем, толкова по-бързо ще пристигнем.
Това беше страшно. Когато вървяха от ВДНХ към „Рижка“, Артьом знаеше, че може да се случи всичко, но все пак през тези тунели всеки ден минаваха хора в едната или другата посока, а освен това пред тях се намираше обитаема станция, на която ги чакаха. Там просто бе неприятно, както винаги е неприятно да напускаш осветено спокойно място. Дори когато тръгваха към „Проспект на мира“ от „Рижка“, въпреки всичките съмнения, Артьом можеше да се утешава с мисълта, че пред тях е една от станциите на Ханза, има къде да отидат и могат да си починат, без да се притесняват от нищо.
Но тук просто беше страшно. Тунелът, лежащ пред тях, си оставаше абсолютно черен, тук цареше някакъв необичаен, пълен, абсолютен мрак, гъст и почти осезаем. Шуплест като гумена гъба, той жадно попиваше лъчите на фенерите им, които осветяваха земята едва на крачка пред тях. Напрягайки слуха си до възможния предел, Артьом се опитваше да различи зародиша на онзи странен болезнен шум, но напразно: навярно звуците проникваха през тази мъгла също толкова трудно и бавно, както и светлината. Даже бодро тракащите през целия път подковани ботуши на Бърбъна тук звучаха вяло и приглушено.
От дясната страна изведнъж зейна бездна — лъчът на фенера потъна в черното петно и на Артьом му трябваше известно време, за да осъзнае, че това е просто разклонение, отиващо встрани от основния тунел. Той погледна въпросително Бърбъна.
— Не се бой. Тука имаше коловоз за разминаване — поясни онзи, — за да се излиза направо на Околовръстната, без преходи — за мотрисите. Само че Ханза го затрупа: там също не са глупаци, да оставят отворен тунел дотук…
След това те доста дълго вървяха безмълвно, но тишината потискаше Артьом все повече и повече и накрая той не издържа:
— Слушай, Бърбън — заговори, опитвайки се да разсее напрежението, — а вярно ли е, че тук наскоро някакви бандити са нападнали керван?
Онзи не отговори веднага, Артьом даже помисли, че не е чул въпроса, и понечи да го повтори, но тогава Бърбъна се обади:
— Чух нещо такова. Но не съм бил тук тогава, така че не мога да кажа точно.
Думите му звучаха неясно и Артьом с усилие улови смисъла на чутото, стараейки се да отдели значението на думите от своите тежко въртящи се мисли за това, защо всичко тук се чува толкова лошо.
— И никой не ги е видял, така ли? Тук нали от едната страна има станция, от другата — също. Къде са отишли? — продължаваше той и не защото толкова се интересуваше от отговора, а просто за да слуша гласа си.
Минаха още няколко минути, преди Бърбъна да отговори, но този път Артьом вече нямаше желание да му дава зор, в главата му отекваха думите, казани от самия него преди малко, и той беше твърде зает да се вслушва в това ехо.
— Разправят, че някъде тук има… такова… Както се казва — люк. Замаскиран. Не се вижда току-така. Нима можеш да видиш изобщо нещо в тая тъмнина? — добави Бърбъна с някакво неестествено раздразнение.
Мина известно време, преди Артьом да успее да си спомни за какво говореха, мъчително да схване смисъла и да зададе следващия въпрос, отново само защото искаше да продължи разговора — макар и толкова тромав и труден, той ги спасяваше от тишината.
— А тук винаги ли е толкова… тъмно? — попита Артьом, усещайки изплашено, че думите му вече звучат съвсем тихо, сякаш са му запушени ушите.
— Тъмно? Тук — винаги. Навсякъде е тъмно. Идва… велик мрак и… обгръща целия свят… и ще… властва вечно — отговори Бърбъна, като правеше странни паузи.
— Какво е това, някаква книга ли? — поинтересува се Артьом, забелязвайки, че трябва да полага все по-големи усилия, за да чуе собствените си думи, и между другото обърна внимание на това, че езикът на Бърбъна плашещо се е преобразил. Обаче Артьом нямаше достатъчно сили, за да се учуди на това.
— Книга… Страхувай се… от истината, скрита в древните… томове, където… думите са изобразени със злато и хартията… отровночерна… не гори… — изрече тежко Бърбъна и Артьом се ужаси от мисълта, че
