унила гледка. Около огньовете пъплеха групи хора, някои спяха право на пода, наоколо бродеха странни полуприведени фигури, облечени с дрипи.
Огънят, при който непознатият отведе Артьом, беше забележимо по-ярък от останалите и се намираше далеч от центъра на платформата.
— Някой ден тази станция ще изгори цялата — каза на глас мислите си Артьом, докато вяло оглеждаше залата.
— След четиристотин и двайсет дни — съобщи спокойно спътникът му. — Така че дотогава ще е по- добре да я напуснеш. Аз, във всеки случай, точно това възнамерявам да направя.
— Откъде знаете? — попита изумено Артьом и веднага си спомни всички чути от него разкази за магове и екстрасенси. Вгледа се в лицето на събеседника си и се опита да различи в него отпечатъка на неземно познание.
— Майчиното пророческо сърце е неспокойно — отговори човекът, усмихвайки се. — Това е, сега трябва да поспиш, а после ще се запознаем и ще поговорим.
При последните му думи изведнъж Артьом го налегна чудовищната умора, натрупана в тунела преди „Рижка“, в нощните кошмари и в последното изпитание на волята му. Без сили да се съпротивлява повече, той се отпусна върху парчето брезент, разпънато край огъня, сложи раницата под главата си и потъна в продължителен, тежък и безпаметен сън.
Глава 6
Правото на по-силния
Таванът беше толкова окаден, че от някога покриващата го белота не бе останала и следа. Артьом го гледаше тъпо, без да разбира къде се намира.
— Събуди ли се? — чу той познат глас, който накара разпръсналата се мозайка от мисли и събития да се подреди в картината на вчерашния (вчерашния ли?) ден. Всичко това сега му се струваше толкова нереално. Плътната като мъгла стена на съня разделяше действителността от спомените.
Достатъчно му беше да заспи и да се събуди, за да помръкне стремително яркостта на преживяното, и когато се опитваше да си спомни, вече трудно различаваше фантазиите от истинските преживявания, които бяха избледнели като сънища, като мислите за бъдещето или възможното минало.
— Добър вечер — поздрави го човекът, който го бе намерил. Той седеше от другата страна на огъня, Артьом го виждаше през пламъците и от това лицето му придобиваше загадъчен и дори мистичен вид. — Сега вече сигурно можем да се представим един на друг. Аз имам обикновено име, подобно на онези, които те заобикалят в живота. То е прекалено дълго и не би ти подсказало нищо за мен. Но аз съм последното въплъщение на Чингиз хан, така че можеш да ме наричаш Хан. По-кратко е.
— Чингиз хан? — Артьом погледна недоверчиво събеседника си, учуден най-вече от факта, че той се бе определил като последно въплъщение, макар изобщо да не вярваше в прераждането.
— Приятелю мой! — възрази обидено Хан. — Не бива да изучаваш с такова явно подозрение колко са дръпнати очите ми и какъв е маниерът ми на поведение. Оттогава досега съм имал и редица различни, по- прилични въплъщения. Но все пак Чингиз хан си остава най-значителния етап в моя път, макар и да не си спомням абсолютно нищо точно от този живот за мое най-дълбоко съжаление.
— А защо Хан, а не Чингиз? — не се предаваше Артьом. — Та Хан дори не е фамилия, а вид занимание, доколкото си спомням.
— Предизвиква ненужни асоциации, да не говорим пък за Айтматов15 — обясни неясно и с неохота човекът. — И, между другото, не се чувствам длъжен да давам отчет за произхода на името си на когото и да било. Как се казваш?
— Аз съм Артьом и не знам кой съм бил в предишния си живот. Може би преди името ми е било по- звучно.
— Много ми е приятно — каза Хан, очевидно напълно доволен и от това. — Надявам се, че ще споделиш с мен скромната ми трапеза — добави той, стана и окачи над огъня очукан железен чайник, подобен на онзи, който имаше северният патрул на ВДНХ.
Артьом се надигна, мушна ръка в раницата си и извади оттам пръчката салам, взета за из път още от ВДНХ. Отряза няколко колелца с джобното си ножче и ги нареди върху чист парцал, също изваден от раницата му.
— Ето — побутна той салама към новия си познат. — Към чая.
Чаят на Хан беше родният му чай, от ВДНХ, Артьом веднага го разпозна. Отпивайки от напитката от металната емайлирана чаша, той мълчаливо си спомняше за събитията от изминалия ден. Домакинът му очевидно също си мислеше за нещо свое и засега не го притесняваше.
Безумието, изливащо се в света от пукнатите тръби, оказваше различно въздействие на всеки. И ако Артьом го възприемаше просто като шум, който го заглушаваше, не му даваше да се съсредоточи и убиваше мислите му, но щадеше самия му разум, то Бърбъна не беше издържал такава мощна атака и бе загинал. Артьом не очакваше, че този шум може и да убива, иначе не би се съгласил да направи и крачка в черния тунел между „Проспект на мира“ и „Сухаревска“.
Този път шумът се бе прокраднал незабелязано, отначало бе притъпил сетивата му — Артьом сега беше сигурен, че всички останали звуци бяха заглушени от шума, макар че самият той не можеше да се чуе до някое време, — после бе замразил потока на мислите му така, че те се сгъстиха, спряха и се покриха със слана от безсилие, и най-накрая бе нанесъл последния съкрушителен удар.
И как не успя да забележи веднага, че Бърбъна изведнъж започна да използва език, който не би могъл да възпроизведе, дори и да изчете всички апокалиптични пророчества? Двамата с Бърбъна се движеха все по-надълбоко в тунела като омагьосани и настъпи едно такова чудно опиянение, без да има чувство за опасност, и самият Артьом си мислеше за някакви глупости, за това, че не трябва да млъква, че трябва да говори, но изобщо не му хрумваше да се опита да разбере какво става с него, нещо му пречеше да направи такъв опит…
Искаше да изхвърли случилото се от съзнанието си, да го забрави, то беше невъзможно за разбиране — та нали през всичките тези години, преживени на ВДНХ, само бе слушал за подобни неща и му беше по- лесно да вярва, че такова чудо изобщо не може да се случи на този свят. Артьом тръсна глава и отново се огледа.
Наоколо бе все същият задушен сумрак. Артьом си помисли, че тук никога не става светло, би могло само да стане още по-тъмно, ако свърши запасът от гориво за огньовете, донесен тук от разни кервани. Часовниците над входовете на тунелите отдавна бяха изгаснали, тук нямаше ръководство, нямаше кой да се грижи за тях и Артьом се зачуди защо Хан му каза „добър вечер“, макар че по неговите изчисления трябваше да е сутрин или пладне.
— Нима сега е вечер? — попита той с недоумение Хан.
— За мен е вечер — отвърна замислено онзи.
— Какво имате предвид? — не разбра Артьом.
— Разбираш ли, Артьом, ти явно си родом от станция, където часовниците са изправни и всички ги гледат с благоговение и сверяват ръчните си часовници с червените цифри над входовете на тунелите. При вас времето е едно и също за всички, както и осветлението. Тук всичко е обратното: никой няма нищо общо с другите. На никого не му трябва да осигурява светлина на всички, които са се озовали тук. Приближи се към хората и им предложи това — и идеята ти ще им се строи абсурдна. Всеки, който се нуждае от осветление, трябва да го донесе тук със себе си. Същото е и с времето: всеки, който се нуждае от време и се бои от хаоса, донася със себе си своето време. За всеки тук то е негово собствено и при всеки е различно в зависимост от това, кога е объркал броенето, но всички са еднакво прави и всеки вярва в своето време, подчинява живота си на ритъма му. Сега за мен е вечер, а за теб — сутрин, и какво от това? Такива като теб в своите странствания пазят часовниците си толкова грижливо, колкото древните хора са пазели тлеещото въгленче в обгорения череп, надявайки се да възкресят огъня с него. Но има и други — те са загубили, а може би дори са захвърлили въгленчето си. Знаеш, че в метрото всъщност винаги е нощ, така че времето тук няма смисъл, освен ако не го следиш грижливо. Разбий часовника си и ще видиш в какво се е превърнало времето, това е нещо много любопитно. То ще се промени и вече няма да го познаеш. Ще престане да бъде раздробено, разбито на отрязъци, часове, минути, секунди. Времето е като живак — разбиеш ли го, то пак ще се срасне, отново ще придобие цялост и неопределеност. Хората са го опитомили,
