четири пълнителя за автомата на Бърбъна в допълнение на онези двата, които бе свалил, преди да даде оръжието си на Артьом. Странно беше, че един пътуващ търговец, за какъвто Артьом бе взел Бърбъна, има такъв внушителен арсенал. Младежът уви грижливо с дрехи пет от намерените пълнители и ги прибра в раницата, а шестия сложи в скъсения калашник. Оръжието беше в отлично състояние: прецизно смазано, явно за него бяха полагани грижи. Отлято бе от оксидирана стомана и Артьом беше очарован от него. Затворът се движеше плавно и накрая издаваше приглушено щракане, предпазителят се превключваше между различните режими на стрелба леко натегнато — всичко подсказваше, че автоматът е на практика нов. Ръкохватката беше удобна, цевта бе добре полирана. Това оръжие придаваше усещане за сигурност, то успокояваше и правеше човек уверен в себе си. Артьом веднага реши, че ако остави за себе си нещо от имуществото на Бърбъна, това ще бъде именно автоматът.
Той така и не намери обещаните пълнители с патрони с калибър 7,62 за неговата стара „мотика“. Не беше ясно как Бърбъна е смятал да се разплати с него. Размишлявайки за това, Артьом стигна до извода, че онзи може и да не е възнамерявал да му дава нищо, а след преминаването на опасния участък вероятно е щял да го застреля в тила, да хвърли тялото му в някоя шахта и повече никога да не си спомни за него. И ако някой някога го попита къде се е дянал Артьом, биха се намерили множество оправдания: какво ли не може да се случи в метрото, а хлапакът сам се съгласи.
Освен разните парцали, карта на метрото, изпъстрена с разбираеми само за бившия им собственик записки, и сто грама мухоморки, на дъното на раницата се намериха и няколко парчета пушено месо, завити в найлонови пликове, и бележник. Артьом не прегледа бележника, а останалото съдържание на раницата го разочарова. В дъното на душата си се надяваше да намери нещо тайнствено, може би скъпоценно, заради което Бърбъна толкова много искаше да премине през тунела за „Сухаревска“. За себе си беше решил, че Бърбъна е куриер, може би контрабандист или нещо подобно. Това най-малкото би обяснило решителността му да се промъкне през дяволския тунел на всяка цена и готовността му да плати. Но след като от раницата беше измъкнат последният чифт бельо, и колкото и да светеше Артьом с фенерчето, не видя на дъното нищо друго освен стари корави трохи, стана ясно, че причината за настойчивостта му е била друга. Артьом дълго си блъска главата какво точно може да му е трябвало на Бърбъна отвъд „Сухаревска“, но така и не успя да измисли нищо правдоподобно.
Догадките скоро бяха изместени от мисълта за това, че той така и бе изоставил клетника насред тунела, беше го оставил на плъховете, макар и да възнамеряваше да се върне, за да направи нещо с тялото. Наистина Артьом си представяше доста смътно как именно да отдаде на търговеца последни почести и как да постъпи с тялото. Да го изгори? Не, за това са необходими доста здрави нерви, а задушливият дим и смрадта от изгорените месо и коси със сигурност ще достигне до станцията и тогава няма как да избегне неприятностите. Да мъкне тялото до станцията е трудно и страшно, защото едно е да влачиш за китките някого, надявайки се, че е жив, и плашейки се от натрапчивите мисли за това, че не диша и пулсът му не се усеща, и съвсем друго е да хванеш за ръката явен мъртвец. А после какво? Така, както Бърбъна е излъгал за заплащането, по същия начин може да лъже и за приятелите си на станцията, чакащи го тук. Тогава Артьом би се оказал в още по-лошо положение, след като донесе тялото.
— А вие как постъпвате тук с тези, които умират? — попита той Хан след дълъг размисъл.
— Какво имаш предвид, приятелю мой? — отговори онзи с въпрос. — За душите на покойниците ли питаш, или за тленните им останки?
— За труповете — промърмори Артьом, на когото тази галиматия със задгробния живот вече започваше да му омръзва.
— От „Проспект на мира“ до „Сухаревска“ водят два тунела — каза Хан и Артьом съобрази, че мотрисите са се движели в две посоки и винаги трябва да има по два тунела… Но тогава защо Бърбъна, знаейки за втория тунел, е решил да върви към съдбата си? Нима по другия път се криеше още по-голяма опасност? — Но може да се минава само по единия — продължаваше събеседникът му, — защото във втория тунел, близо до нашата станция, земята е пропаднала и сега там има нещо като дълбока яма, в която според местното предание е пропаднал цял влак. Ако стоиш на единия край на тази яма, без значение на кой от двата, другият край не се вижда и дори светлината на силен фенер не стига до дъното. Затова бърборковците разправят, че ние тук имаме бездънна пропаст. Тази яма е нашето гробище. Там хвърляме труповете, както ги наричаш.
На Артьом му стана зле, когато си представи, че ще му се наложи да се върне там, където го бе намерил Хан, ще мъкне назад полуоглозганото от плъховете тяло на Бърбъна, ще го пренесе през станцията и после ще го влачи до ямата във втория тунел. Опита се да убеди себе си, че да хвърли мъртвеца в ямата е абсолютно същото, като да го остави в тунела, защото това изобщо не може да се нарече погребение. Но в мига, когато вече почти си беше повярвал, че да го остави така, както си е, би бил най-добрият изход от положението, видя пред очите си с поразяваща яснота лицето на Бърбъна в момента, в който казва: „Аз умрях“. Артьом целият плувна в пот. Изправи се с усилие, преметна през рамо новия си автомат и заяви:
— Тогава тръгвам. Обещах му. Договорихме се с него. Трябва да го направя — и закрачи с несигурна походка през залата към чугунената стълбичка, спускаща се от платформата към релсите и към входа на тунела.
Наложи се да запали фенера още преди да слезе. Стъпалата прокънтяха под стъпките му и Артьом се спря за миг, не можейки да се реши да прекрачи нататък. В лицето го лъхна тежък, пропит с миризма на гнило въздух. Когато се опита да направи следващата крачка, за миг мускулите му отказаха да му се подчиняват. И след като успя да преодолее страха и отвращението и най-накрая тръгна, върху рамото му легна тежка длан. Той извика от изненада и се обърна рязко, почувства как вътре в него нещо се свива и разбра, че вече няма да успее да свали автомата от рамото си, че нищо няма да успее да направи…
Но това беше Хан.
— Не се бой — каза той успокояващо. — Изпитвах те. Няма нужда да ходиш там. Тялото на приятеля ти вече не е там.
Артьом го погледна неразбиращо.
— Докато ти спеше, извърших погребалния обред. Няма защо да ходиш там. Тунелът е празен. — Хан обърна гръб на Артьом и тръгна обратно към арката.
С чувство на огромно облекчение младежът се забърза подире му. Настигна го след десет крачки и попита развълнувано:
— Но защо сте направили това и после не ми казахте нищо? Нали твърдяхте, че няма значение дали ще остане в тунела, или ще бъде пренесен на станцията?
— За мен наистина няма никакво значение — сви рамене Хан. — Но пък за теб това беше важно. Знам, че твоят поход има цел и че пътят ти е далечен и трънлив. Не разбирам каква е мисията ти, но за теб ще бъде прекалено тежко да носиш сам това бреме. Така че реших да ти помогна поне с нещичко — той погледна Артьом с усмивка.
Когато се върнаха при огъня и се отпуснаха върху мекия брезент, Артьом не издържа:
— Какво имахте предвид, когато споменахте мисията ми? Говорил ли съм насън?
— Не, приятелю, докато спеше, мълчеше. Но имах видение, в което ме помоли за помощ човек, половината от името на когото нося. Бях предупреден за твоето идване и именно затова отидох да те посрещна и те взех със себе си, когато мъкнеше трупа на приятеля си.
— Нима заради това? — погледна го недоверчиво Артьом. — А аз мислех, че сте чули изстрелите…
— Чух изстрелите, тук има силно ехо. Но нима наистина мислиш, че излизам в тунелите всеки път когато стрелят? Бих завършил жизнения си път много по-рано и съвсем безславно, ако постъпвах така. Този случай обаче беше изключителен.
— А що за човек е този, половината от името на когото носите?
— Не мога да ти кажа кой е, никога по-рано не съм го виждал, никога не съм говорил с него, но ти го познаваш. Трябва да разбереш това сам. След като го видях само веднъж, макар и не наяве, аз веднага почувствах колосалната му сила. Той ми каза да помогна на юноша, който ще се появи от северните тунели, и образът ти застана пред мен. Всичко това беше само сън, но усещането за реалност бе толкова силно, че когато се събудих, не схванах разликата между виденията и действителността. Той е могъщ човек с обръсната глава, облечен целият в бяло… Познаваш ли го?
В този момент Артьом го полазиха тръпки, всичко пред очите му се разлюля и той си представи ясно
