вързали са го на верижките на джобните си часовници и хронометрите си и за тези, които го държат на верижките си, то тече еднакво. Но опитай да го освободиш и ще видиш — за различните хора тече по различен начин, за някого бавно и мъчително, измервано с изпушените цигари, вдишванията и издишванията, а за други препуска и може да се измери само с изживените животи. Ти си мислиш, че сега е сутрин? Има определена вероятност да си прав — около една четвърт. Въпреки това тази сутрин няма никакъв смисъл, защото тя е там, на повърхността, където вече няма живот. Или поне там вече не са останали хора. Има ли значение какво става на повърхността за онези, които никога не ходят там? Не. Затова ти казвам „добър вечер“, а ти, ако искаш, можеш да ми отговориш, „добро утро“. Що се отнася до самата станция, на нея изобщо няма никакво време, освен, може би, едно-единствено, и то е много странно: сега е четиристотин и деветнайсетият ден и отчитането върви в обратна посока.
Той замълча и отпи от горещия чай, а на Артьом му стана смешно, когато си спомни, че на ВДНХ стационарните часовници се почитаха като светини и при всяка неизправност отговорните за това си навличаха обвинения в диверсия и саботаж. Как би се учудило началството, когато разбере, че няма никакво време, че е пропаднал самият смисъл на съществуването му! Разказаното от Хан му напомни едно смешно нещо, на което неведнъж се беше чудил, когато поотрасна.
— Говори се — каза той, — че някога, когато още са се движели мотриси, във вагоните са обявявали: „Внимание, вратите се затварят, следващата станция е еди-коя си, платформата е от лявата или от дясната страна.“ Вярно ли е?
— Странно ли ти се струва това? — вдигна вежди събеседникът му.
— Но как може да се определи от коя страна е платформата? Ако отивам от юг на север, платформата е отдясно, а ако отивам от север на юг — отляво. А седалките в мотрисите са били наредени с гръб към стените, ако правилно съм разбрал. Така че за пътниците това е платформата отпред или платформата отзад, при това точно за половината е едното, а за другата половина — другото.
— Прав си — отговори Хан с уважение. — Фактически машинистите са говорели само от свое име, те са се движели в кабината отпред и тяхното дясно е било абсолютно дясно, а тяхното ляво — абсолютно ляво. Но те и бездруго са знаели това и са говорели всъщност на самите себе си. Затова, по принцип, е можело и да си мълчат. Но аз съм чувал тези думи още от детството си и така съм свикнал с тях, че те никога не са ме карали да се замислям.
След известно време той напомни на Артьом:
— Обеща да ми разкажеш какво се е случило с приятеля ти.
Артьом се поколеба малко, чудейки се дали може да разкаже на този човек за загадъчните обстоятелства около гибелта на Бърбъна, за шума, чут на два пъти от него през последното денонощие, за пагубното влияние на този шум върху човешкия разсъдък, за своите преживявания и мисли, когато му се удаде да чуе мелодията на тунелите, но накрая реши, че ако изобщо си струва да сподели с някого тези неща, то ще е най-добре да ги разкаже на човека, който искрено се мисли за последното въплъщение на Чингиз хан и смята, че времето вече не съществува. Така че започна да излага своите премеждия — сбито, развълнувано, без да съблюдава последователността на събитията, стараейки се да предаде повече оттенъците на своите усещания, отколкото фактите.
— Това са гласовете на мъртвите — промълви тихо Хан, след като изслуша повествованието му.
— Какво? — попита Артьом потресено.
— Ти си чул гласовете на мъртвите. Казваш, че отначало е приличало на шепот или на шумолене? Да, това са те.
— Какви мъртви? — никак не можеше да съобрази Артьом.
— Всички онези хора, които са загинали в метрото от самото начало. Това всъщност обяснява и защо аз съм последното въплъщение на Чингиз хан. Няма да има повече въплъщения. Дойде краят на всичко, приятелю мой. Не знам точно как се получи така, но този път човечеството се престара. Вече няма нито рай, нито ад. Няма чистилище. След като душата веднъж отлети от тялото — надявам се, че поне вярваш в безсмъртието на душата? — тя вече не намира убежище. Колко мегатона, гигатона са необходими, за да се разсее ноосферата? А тя беше толкова реална, колкото е и този чайник. Каквото и да е станало, не сме пестили оръжия. Унищожили сме и рая, и ада. Наложи ни се да живеем в много странен свят, в който след смъртта на душата й предстои да си остане на същото място. Разбираш ли ме? Ще умреш, но измъчената ти душа повече няма да се превъплъти, а тъй като вече няма рай, за нея няма да настъпи отдих и спокойствие. Тя е обречена да остане на същото място, където си изживял целия си живот — в метрото. Може и да не мога да ти дам точно теософско обяснение защо се получава така, но знам със сигурност: в нашия свят след смъртта душата остава в метрото… Тя ще се мята под сводовете на тези подземия, в тунелите, до края на времето, тъй като вече няма накъде да се стреми. Метрото обединява в себе си и материалния живот, и двата вида задгробен. Сега и Едем, и Преизподнята се намират тук. Ние живеем сред душите на умрелите, те ще ни обкръжат в плътен обръч — всички онези, които са били сгазени от мотрисите, застреляни, задушени, изядени от чудовищата, изгорени и загинали от такива странни видове смърт, за които никой не знае нищо и никога няма да може дори да си ги представи. От доста време вече си биех главата над това, къде отиват, защо присъствието им не се усеща всеки ден, защо не се чувства постоянно нечий лек студен поглед откъм тъмнината… Нали си запознат със страха от тунела? По-рано си мислех, че мъртвите вървят сляпо по петите ни и се разтварят в тъмнината, когато се обърнем… Очите са безполезни, те не могат да различат умрелите, но тръпките, пробягващи по гърба, настръхващите коси и тресенето на телата ни свидетелстват за невидимо преследване. Така си мислех по-рано. Но след твоя разказ много неща ми се проясниха. По неведоми пътища те попадат в тръбите, в комуникациите… Някога, отдавна, преди да се родят баща ми и дори дядо ми, през мъртвия град, който лежи отгоре, е течала рекичка. Хората, живеещи тогава в този град, успели да я оковат и да я насочат по тръби под земята, където навярно си тече и до днес. Изглежда, че този път някой е заточил в тръбите самата Лета, реката на смъртта… Твоят приятел не е говорил със свои думи и това изобщо не е бил той. Това са били гласовете на мъртвите, той ги е чувал в главата си и ги е повтарял, а после те са го увлекли след себе си.
Артьом се вторачи в събеседника си и не можа да откъсне поглед от него по време на целия разказ. По лицето на Хан пробягваха неясни сенки, очите му сякаш избухваха с адски огън… Към края на историята му Артьом беше почти уверен, че Хан е безумен, че гласовете в тръбите сигурно бяха нашепнали нещо и на него. И макар Хан да го бе спасил от смъртта и да го беше приел толкова гостоприемно, оставането за по- дълго време с него му се струваше неуютно и неприятно. Трябваше да мисли как да се придвижи по-нататък през най-зловещия от всички тунели на метрото, за който му се беше налагало да слуша до момента — тунела от „Сухаревска“ до „Тургеневска“ и по-нататък.
— Така че ще ти се наложи да ме извиниш за малката ми заблуда — добави Хан след кратка пауза. — Душата на приятеля ти не се е възнесла при Създателя, не се е превъплътила и не е приела друга форма. Тя се е присъединила към онези клетници в тръбите.
Тези думи напомниха на Артьом, че възнамеряваше да се върне за тялото на Бърбъна и да го донесе на станцията. Бърбъна казваше, че тук има негови приятели, които би трябвало да върнат обратно Артьом, в случай че походът им излезе успешен. Това му напомни за раницата, която така и не беше отворил и в която можеше да има и още нещо полезно освен пълнителя за автомата на Бърбъна. Но някак се боеше да се разпорежда с раницата, в главата му се въртяха всякакви суеверия, и Артьом реши само да я отвори и да погледне в нея, като се старае да не пипа нищо и да не рови вътре.
— Може и да не се боиш от него — сякаш чувствайки колебанието му, неочаквано го успокои Хан. — Сега тази вещ е твоя.
— Според мен това, което направихте, се нарича мародерство — каза тихо Артьом.
— Може да не се боиш от мъст, той повече няма да се превъплъти — обясни Хан, отговаряйки не на това, което беше изрекъл Артьом на глас, а на онова, което се въртеше в главата му. — Мисля, че след като попаднат в тези тръби, умрелите губят себе си, волята им се разтваря във волята на останалите, а разумът им пресъхва. Той вече не е личност. А ако се боиш не от мъртвите, а от живите… Какво пък, отнеси тази раница насред станцията и изсипи съдържанието й на земята. Тогава никой няма да те обвини, че крадеш, съвестта ти ще бъде чиста. Но ти се опита да спасиш този човек и той щеше да ти е благодарен за това. Смятай, че раницата му е неговата отплата за онова, което си направил.
Той говореше толкова авторитетно и убедено, че Артьом се осмели да мушне ръка в раницата и се зае да измъква и да реди съдържанието й върху брезента, под светлината на огъня. Там се намериха още
