спътникът му вече не се обръща към него, за разлика от преди.
— Красиво! — почти изкрещя Артьом. — Откъде е това?
— И красотата… ще бъде низвергната и стъпкана, и… ще се задъхат пророците, мъчейки се да изрекат пророчествата… свои, защото… ще дойде ден… по-черен и от най-зловещите им… страхове, и съзряното от тях… ще отрови разума им… — продължаваше да говори приглушено Бърбъна.
Внезапно той се спря, обърна глава наляво — толкова рязко, че Артьом чу как изпукват прешлените му — и погледна младежа в очите.
Артьом отскочи и отстъпи назад, напипвайки за всеки случай предпазителя на автомата. Бърбъна го гледаше с широко отворени очи, но зениците му бяха странно свити, превърнали се бяха в две миниатюрни точки, макар че в тъмнината на тунела трябваше да е точно обратното — да се разширят възможно най- много в опит да поемат колкото може повече светлина. Лицето му изглеждаше неестествено спокойно, нито един мускул не беше напрегнат и дори от устните му бе изчезнала постоянната презрителна усмивка.
— Аз умрях — изрече Бърбъна. — Няма ме вече.
И рухна напред като греда, без да се превива.
И в този момент в ушите на Артьом нахлу същият онзи ужасен звук, но сега не се беше усилвал постепенно, както предишния път, а прогърмя с цялата си мощ, зашеметявайки го и поваляйки го на земята. На това място звукът се оказа значително по-мощен, отколкото предишния път, и Артьом, проснат на земята, смазан, дълго време не можеше да събере волята си, за да се изправи. Притисна ушите си с ръце, както тогава, изкрещя на предела на възможностите на гласните си струни, напрегна се и се надигна от пода. После вдигна изпуснатия от Бърбъна фенер и трескаво започна да шари с лъча по стените, опитвайки се да намери източника на шума — спуканата тръба. Но тръбите тук бяха абсолютно цели, звукът идваше някъде отгоре.
Бърбъна лежеше неподвижно, в същата поза, в която бе паднал, и когато Артьом го обърна по гръб, очите му все още бяха отворени. Артьом, спомняйки си с усилие какво се прави в такива случаи, сложи ръка на китката му, за да напипа пулса, пък макар и съвсем слаб, макар и неравномерен, но да го усети… Напразно. Тогава той хвана Бърбъна за ръцете и, облян в пот, помъкна тежкото му туловище напред, далеч от това място. Беше дяволски трудно и дори бе забравил да свали раницата от спътника си.
След няколко десетки крачки Артьом изведнъж се препъна в нещо меко и в носа го удари сладникава миризма, от която му се заповдига. Веднага си спомни думите: „Ще се натъкнем на тях днес“, и като се стараеше да не гледа под краката си и полагаше двойни усилия, премина през проснатите върху релсите тела.
Не спираше да влачи тялото на Бърбъна след себе си. Главата на спътника му бе увиснала безжизнено, изстиващите му ръце се измъкваха от изпотилите се от напрежение длани на Артьом, но той не обръщаше внимание на това, длъжен беше да измъкне Бърбъна оттам, нали му бе обещал, нали се бяха договорили!
Шумът започна леко да стихва и изведнъж изчезна съвсем. Отново настъпи мъртва тишина и, почувствал огромно облекчение, Артьом си позволи най-накрая да седне на релсите и да успокои дишането си. Бърбъна лежеше неподвижно до него, а Артьом, дишайки тежко, гледаше с отчаяние бледото му лице. След пет минути той с усилие се изправи на крака, хвана Бърбъна под мишница и продължи да се движи на заден ход. В главата му беше абсолютно пусто, кънтеше само жестоката решимост каквото и да се случи, да довлече този човек до следващата станция. После краката му се подкосиха и той се строполи върху траверсите, но лежа само няколко минути и отново запълзя напред, уловил Бърбъна за яката. „Ще се добера, ще се добера, ще се добера, щеседоберащеседобера“, повтаряше си Артьом, макар вече и сам почти да не вярваше в това. Останал съвсем без сили, той смъкна автомата от рамото си, премести с треперещи пръсти предпазителя на единична стрелба, насочи дулото на юг, стреля и извика: „Хора!“, но последният звук, който чу, не беше човешки глас, а шумоленето на лапите на плъхове, предвкусващи угощението.
Не знаеше колко време бе лежал така, вкопчил се в яката на Бърбъна и стиснал ръкохватката на автомата, когато лъч от фенер сряза очите му. Над него стоеше непознат възрастен мъж с фенер в едната ръка и чудновата пушка в другата.
— Мой млади приятелю — каза човекът с приятен, звучен глас, — можеш да изоставиш другаря си. Той е мъртъв като Рамзес Втори. Искаш ли да останеш тук, за да се присъединиш към него на небесата колкото се може по-бързо, или засега ще те почака?
— Помогнете ми да го отмъкна до станцията — помоли тихо Артьом, предпазвайки се с ръка от светлината.
— Страхувам се, че ще се наложи да отхвърлим с негодувание тази идея — съобщи мъжът с огорчение. — Решително съм против станцията на метрото „Сухаревска“ да се превръща в гробница, тя и без това не е кой знае колко уютна. Освен това, дори и да домъкнем бездиханното тяло на спътника ти там, едва ли ще се намери някой, който да го изпрати в последния му път по подобаващ начин. Има ли значение дали това тяло ще се разложи тук, или на станцията, след като безсмъртната му душа вече се е възнесла при Създателя? Или се е превъплътила — в зависимост от вероизповеданието. Макар че всичките религии се заблуждават в еднаква степен.
— Аз му обещах… — въздъхна Артьом. — Имахме договорка…
— Приятелю мой! — каза непознатият и се намръщи. — Започвам да губя търпение. Не е в принципите ми да помагам на мъртъвци, тъй като на света има достатъчно живи, нуждаещи се от помощ. Връщам се на „Сухаревска“ — от дългото пребиваване в тунела започва да ми се обажда ревматизмът. Ако искаш да се видиш с приятеля си колкото се може по-бързо — съветвам те да останеш тук. Плъховете и останалите мили създания ще ти помогнат за това. И още, ако те безпокои юридическата страна на въпроса, при смъртта на една от страните договорът се смята за разтрогнат, освен ако някоя от точките му не твърди друго.
— Но нали не мога просто да го оставя! — опита се тихо да убеди спасителя си Артьом. — Та това е бил жив човек! Да го оставя на плъховете?!
— По всичко личи, че наистина е бил жив човек — отговори събеседникът му, като огледа скептично тялото. — Но сега несъмнено е мъртъв човек, което не е едно и също. Добре, ако искаш, после ще се върнеш, за да запалиш погребална клада или да направиш каквото там е прието при вас. Ставай! — нареди той и Артьом против волята си се изправи на крака.
Въпреки протестите му непознатият решително взе раницата на Бърбъна, метна я на рамото си и, поддържайки младежа, бързо закрачи напред. Отначало на Артьом му беше трудно да върви, но с всяка следваща крачка непознатият сякаш му предаваше част от кипящата си енергия. Болката в краката му премина и разсъдъкът му донякъде се проясни. Той се вгледа внимателно в лицето на спасителя си. На вид човекът бе прехвърлил петдесетака, но изглеждаше удивително свеж и бодър. Ръката му, поддържаща Артьом, беше твърда и нито веднъж по време на целия път не трепна от умора. Прошарените, късо подстригани коси и малката, грижливо поддържана брада накараха Артьом да настръхне: човекът беше някак прекалено спретнат за метрото и особено за затънтеното място, което изглежда обитаваше.
— Какво се е случило с приятеля ти? — попита непознатият Артьом. — Не изглежда като нападение, освен ако не са го отровили с нещо… И много ми се иска да се надявам, че не е това, което си мисля — добави той, без да уточнява от какво точно се опасява.
— Не… Той умря сам — отвърна Артьом, без да има сили да обяснява обстоятелствата на гибелта на Бърбъна, за които той самият едва започваше да се досеща. — Това е дълга история. После ще ви я разкажа.
Тунелът изведнъж се разшири и те се озоваха на станцията. Нещо тук изглеждаше на Артьом странно, непривично, и изминаха няколко секунди, преди най-накрая да разбере каква е работата.
— Тук какво, тъмно ли е? — попита той спътника си обезкуражено.
— Тук няма власт — отговори онзи. — И няма кой да даде светлина на живеещите тук. Затова всеки, който се нуждае от светлина, трябва да си я намира сам. Някои могат да го правят, други — не. Но не се бой, за щастие, аз се отнасям към първата група. — Той пъргаво се качи на перона и подаде ръка на Артьом.
Свърнаха при първата арка и влязоха в залата. Само един дълъг проход, колонади и арки от двете му страни, обичайните железни стени, отсичащи станцията от ескалаторите — едва осветена от няколко тлеещи огньове, в по-голямата си част потънала в мрак, „Сухаревска“ представляваше потискаща и крайно
