взимай, размяната и без това е неравностойна — аз съм твой длъжник, а не обратното.
Според Артьом размяната излезе особено изгодна. За какво му е карта с мистични свойства, щом е глух за гласа й? Та той сигурно щеше да я изхвърли, след като я повърти малко в ръцете си и безуспешно се опита да разгадае надрасканите на нея завъртулки.
— Та маршрутът, който си набелязал, няма да те отведе никъде другаде освен в бездната — продължи прекъснатия разговор Хан, като грижливо държеше картата в ръце. — Почакай малко, вземи моята стара карта и следи по нея — той подаде на Артьом съвсем малка схема, отпечатана на обратната страна на старо джобно календарче. — Говореше нещо за преход от „Тургеневска“ до „Сретенски булевард“? Нима не знаеш нищо за лошата слава на тази станция и на дългия тунел оттук до „Китай-град“?
— Е, казвали са ми, че през него не бива да минава сам човек и че е безопасно да се минава само с кервани, и аз си мислех така: до „Тургеневска“ с керван, а там да избягам от тях в прехода — нима ще тръгнат да ме гонят? — отговори Артьом, чувствайки как в главата му се заражда някаква неясна мисъл, че нещо не му дава мира, тревожи го. Но какво точно?
— Там няма проход. Арките са зазидани. Не знаеше ли?
Как можеше да забрави? Разбира се, бяха му говорили за това по-рано, но му бе излетяло от главата… Червените се бяха изплашили от дяволските истории в този тунел и бяха зазидали единствения проход от „Тургеневска“.
— Но нима няма друг изход? — попита той предпазливо.
— Няма и картите мълчат по този въпрос. Преходът към недостроената линия не започва от „Тургеневска“. Но дори и там да имаше незазидан преход, не мисля, че би имал смелостта да изостанеш от групата и да влезеш там. Особено ако чуеш последните слухове за това мило местенце, докато чакаш да се събере керван.
— Но какво да направя тогава? — попита вяло Артьом, изучавайки календарчето.
— Можеш да отидеш до „Китай-град“. О, това е много интересна станция и нравите на нея са много забавни, но поне няма да изчезнеш безследно, така че дори най-близките ти приятели след известно време да започнат да се съмняват дали изобщо някога си съществувал. А точно на „Тургеневска“ това е много вероятно да се случи. От „Китай-град“, погледни…
Артьом прекара пръст по картата.
— … Има само две станции до „Пушкинска“, а там — преход до „Чеховска“, още един участък — и си в Полиса. Това може би ще е още по-кратко, отколкото пътят, който ти предлагаше.
Артьом замърда устни, броейки количеството станции и прехвърляния между линиите при всеки от двата маршрута. Както и да го мислеше, пътят, показан му от Хан, беше много по-кратък и безопасен и не беше ясно защо Артьом не се бе сетил сам за него. А и сега не му оставаше избор.
— Прав сте — каза той накрая. — И често ли има кервани дотам?
— Страхувам се, че не много често. И има една малка, но досадна подробност: ако човек реши да мине през нашето селище и да се отправи към „Китай-град“, първо трябва да се добере до нас от противоположната страна. А сега си помисли дали е лесно да се попадне тук от север. — Хан посочи проклетия тунел, от който Артьом едва бе успял да се спаси. — Впрочем последният керван на юг тръгна доста отдавна, така че има някаква надежда досега да се е събрала нова група. Поговори с хората, поразпитай, само че не дрънкай прекалено много, защото тук се въртят няколко главорези, на които не може да се има никакво доверие… Добре, ще дойда с теб, за да не направиш някоя глупост — добави той след кратък размисъл.
Артьом посегна към раницата си, но Хан го спря с жест.
— Не се притеснявай за багажа си. Тук така ги е страх от мен, че никоя измет няма да се осмели да се приближи до леговището ми. А докато си тук, ти си под моя защита.
Артьом остави раницата си до огъня, но все пак взе автомата със себе си, не желаейки да се разделя с новото си съкровище, и се забърза след Хан, който беше тръгнал с широка крачка към огньовете, запалени в другия край на залата. Докато разглеждаше смаяно отскачащите от тях изгладнели скитници, облечени с вонящи парцали, Артьом си мислеше, чу тук наистина се боят от Хан. Интересно, защо ли?
Отминаха първия от огньовете, но Хан не забави крачка. Беше съвсем малък огън, едва гореше, и до него седяха, плътно притиснати една към друга, две фигури — мъжка и женска. Тихи думи на непознат език шумоляха, разпадаха се и не достигаха до слуха. На Артьом му стана толкова интересно, че едва не си изви врата, неспособен да откъсне поглед от тази двойка.
Отпред имаше още един огън — по-голям, ярък — и около него се бе събрал цял лагер. Насядалите — високи, доста свирепо изглеждащи мъже — грееха ръцете си на огъня. Гърмеше звънък смях и се чуваха такива здрави ругатни, че Артьом малко се стресна и забави крачка. Но Хан се приближи спокойно и уверено до седящите, поздрави ги и се настани при огъня, така че на Артьом не му оставаше нищо друго, освен да последва примера му и да седне до него.
— … Оглежда си тялото и вижда, че има някакъв обрив по ръцете, а и под мишниците нещо набъбва, нещо твърдо и страшно боли. Представи си какъв ужас, мамка му… Различните хора реагират различно. Някои се застрелват веднага, други полудяват, започват да се нахвърлят на останалите, опитват се да ги прегърнат, за да не умрат сами. Някои бягат в тунелите отвъд „Околовръстната“, в затънтените места, за да не заразят никого… Хората са различни. Ето той, като видял всичко това, отива при нашия доктор и го пита: има ли шанс за излекуване? Докторът му казва директно: никакъв. След появата на този обрив ти остават още две седмици. А командирът на батальона, виждам, вече тихичко си вади макаровия от кобура, та ако онзи започне да буйства… — разказваше със секващ на моменти от неподправено вълнение глас мършав брадат мъж с ватенка и оглеждаше насъбралите се с бледосивите си очи.
И макар Артьом още да не разбираше за какво става въпрос, духът, с който беше пропит разказът, и нарастващата тишина в кикотещата се преди малко компания го накараха да потрепне и да попита Хан тихичко, за да не привлича вниманието на останалите:
— За какво говори той?
— Чума — отговори с мъка в гласа Хан. — Започна се.
От думите му лъхаше на зловонието от разлагащи се тела и гъстия дим на погребални клади, те навяваха мисли за тревожен камбанен звън и виене на ръчна сирена.
На ВДНХ и в околностите им никога не бе имало епидемии — носителите на заразата, плъховете, биваха изтребвани, освен това на станцията имаше няколко добри лекари. Артьом познаваше смъртоносните заразни болести само от книгите. Някои от тях му попаднаха прекалено рано, оставиха дълбоки следи в паметта му и завладяха за дълго време света на неговите детски кошмари и страхове. Затова, когато чу думата „чума“, той усети как по гърба му избива студена пот и му се завива свят. Не пита за нищо повече Хан, а се заслуша с болезнено любопитство в разказа на мършавия мъж с ватенката.
— Но Рижия не беше такъв човек, не беше психар. Постоя безмълвно около минута и каза: „Дайте ми патрони и ще си тръгна. Не бива да оставам с вас.“ Командирът направо въздъхна от облекчение, чух го. Ясна работа: не е приятно да стреляш в някой от своите, дори и ако е болен. Дадоха на Рижия два пълнителя — момчетата се бръкнаха. И той тръгна на североизток, отвъд „Авиомоторна“. Повече не го видяхме. А после командирът пита доктора ни: след колко време се проявява болестта? Онзи отговаря: инкубационният й период е една седмица. Ако седмица след контакта няма нищо — значи не си заразен. Тогава командирът реши: ще излезем на станцията и ще стоим седмица, после ще се проверим. Не бива да ходим на „Околовръстната“: ако заразата проникне там — цялото метро ще измре. И така, престояхме там една седмица. Не се приближавахме един към друг — откъде да знаем кой е заразен? А с нас имаше още едно момче, всички му викаха Чашата, защото обичаше да си пийва. Та всички гледаха да стоят по-надалеч от него, защото беше близък с Рижия. Приближава се Чашата към някого, а онзи бяга в другия край на станцията. А някои насочваха оръжията си към него, за да го прогонят. Когато на Чашата му свърши водата, момчетата поделиха с него своята вода, но по този начин: оставяха водата си на пода и се отдръпваха, ала никой не го пускаше до себе си. След седмица той изчезна някъде. После разправяха какво ли не, някои дори говореха врели-некипели — че го е отвлякло чудовище, обаче там тунелите са спокойни, чисти. Аз лично мисля, че е забелязал обриви по себе си или е усетил набъбването под мишницата и се е махнал. Никой друг в отряда ни не се зарази — почакахме още известно време, накрая командирът провери всички лично. Всички бяха здрави.
Артьом забеляза, че въпреки това уверение покрай разказвача поопустя, макар че около огъня нямаше
