интервали. Фенерите на кервана нямаха достатъчно мощност, за да разсеят мъглата в залата и да осветят противоположната стена, затова се създаваше впечатление, че зад тези арки няма абсолютно нищо, само черна пустота, все едно стоиш на края на вселената, до ръба, отвъд който свършва мирозданието.
Прекосиха станцията доста бързо и, въпреки опасенията на Хан, никой не изяви желание да спре за почивка. Хората изглеждаха обезпокоени и говореха все повече за това, че трябва да се движат колкото се може по-бързо нататък, към обитаемите места.
— Усещаш ли, настроението се променя… — отбеляза тихо Хан и вдигна пръст нагоре, сякаш се опитваше да определи посоката на вятъра. — Наистина трябва да вървим по-бързо, те усещат с кожата си това не по-зле, отколкото аз със своята мистика. Но нещо ми пречи да продължа по нашия път. Почакай тук мъничко…
Той извади внимателно от вътрешния си джоб картата, която бе нарекъл Пътеводителя, и нареждайки на останалите да не помръдват от мястото си, кой знае защо, изгаси фенера си, направи няколко дълги тихи крачки и потъна в тъмнината.
Когато Хан се отдалечи, от групата застанали пред него хора се отдели един и бавно, сякаш с усилие, се приближи към Артьом. Каза му толкова плахо, че в първия момент младежът дори не успя да разпознае наглия брадат здравеняк, който ги беше заплашил на „Сухаревска“:
— Чуй, момче, не е хубаво това, че стоим тук. Кажи му, че ни е страх. Разбира се, ние сме много, но какво ли не се случва… Този тунел е проклет и станцията е проклета. Кажи му, че трябва да тръгваме. Чуваш ли? Кажи му… Моля те.
Човекът отмести поглед и се върна обратно в групата.
Това последно „моля те“ стресна Артьом, учуди го неприятно. Той направи няколко крачки напред, за да е по-близо до групата и да чува общите разговори, и изведнъж осъзна, че от радостното му настроение не е останала и следа.
В главата му, където до преди малко малък оркестър беше свирил бодри маршове, сега бе потискащо пусто и тихо, чуваха се само отзвуците от вятъра, вяло виещ в лежащите пред тях тунели. Артьом застина. Цялото му същество замря в тягостно очакване нещо да се случи, предчувствайки някакви необратими промени. И не напразно. След част от секундата сякаш незрима сянка се понесе стремително над тях, и от това на Артьом му стана много студено и неуютно, напусна го онова усещане за спокойствие и увереност, което бе властвало над него още от момента на влизането им в тунела. В този момент той си спомни думите на Хан, че това не е негово настроение, не е негова радост, и промяната на състоянието не зависи от него. Той зашари нервно с лъча около себе си: налегна го потискащото усещане за нечие присъствие.
Прашният бял мрамор проблясваше мътно и въпреки паническото мятане на лъча плътната черна завеса зад арките не отстъпваше, което усилваше илюзията, че зад тези арки светът свършва. Артьом не издържа и се придвижи към останалите почти на бегом.
— Ела при нас, ела, момче — каза му някой, чието лице не се виждаше. Те очевидно също се стараеха да икономисват батериите. — Не се бой. Ти си човек, ние също сме хора. Когато става такова нещо, хората трябва да бъдат заедно. И ти ли го усещаш?
Артьом призна охотно, че нещо витае във въздуха, и, станал необичайно бъбрив заради страха, с удоволствие се зае да обсъжда с другите от кервана преживяванията си, но при това мислите му постоянно се връщаха към въпроса, къде ли се е дянал Хан и защо вече десет минути няма никаква следа от него. Та нали той самият знаеше прекрасно това, което бе казал и на Артьом: че човек не бива да минава сам през тези тунели, а единствено в групи, в това е спасението. Защо се бе отделил от тях, как се бе осмелил да отправи предизвикателство към негласния закон на това място? Нима просто беше забравил за него или, може би, разчиташе на вълчия си усет? Артьом не вярваше в първото предположение — та нали Хан му бе казал, че е посветил три години на наблюдаването и изучаването на този странен тунел. А дори и едно преминаване е достатъчно, за да запомни човек единственото правило: да не се отделя от групата, да се бои до смърт от това да влезе сам в тунела.
Но Артьом още не бе успял да се запита какво може да се е случило с покровителя му там, напред, когато Хан се появи безшумно до тях и хората се оживиха.
— Те не искат да стоят повече тук. Страх ги е. Да тръгваме по-скоро нататък — помоли Артьом. — Аз също чувствам, че тук има нещо…
— Още не ги е страх — увери го Хан и се огледа назад, а на Артьом му се стори, че твърдият пресипнал глас на събеседника му потрепери, когато той продължи да говори: — И теб още не те е страх, така че недей да трепериш напразно. Виж, мен ме е страх, защото се потопих в мрака отвъд станцията. Пътеводителят не ми позволи да направя следващата крачка, иначе неминуемо бих загинал. Не можем да продължим напред. Там се крие нещо… Но е тъмно, погледът ми не прониква навътре и не знам какво точно ни дебне там. Виж! — Той с бързо движение поднесе картата към очите на младежа. — Виждаш ли? Светни тук де. Виж участъка оттук до „Китай-град“! Нима нищо не забелязваш?
Артьом се вглеждаше в малкия участък от картата толкова напрегнато, че го заболяха очите. Не можа да види нищо необичайно, но не намери смелост да си признае на Хан.
— Слепец! Нима нищо не виждаш? Целият тунел е черен. Това е смърт! — прошепна Хан и отдръпна картата.
Артьом го погледна с опасение. Хан отново му бе заприличал на безумец. Спомни си разказа на Женя за човека, който се осмелил да отиде сам в тунела и как все пак оцелял, но полудял от страх. Не може ли същото да се е случило и с Хан?
— Но вече не можем и да се върнем! — шепнеше Хан. — Удаде ни се да преминем в момент на добро настроение. Но сега там се вие мрак и се надига буря. Единственото, което можем да направим вече, е да тръгнем напред, но не по този тунел, а по паралелния. Може би той е свободен в момента. Ей! — извика той, обръщайки се към останалите. — Вие сте прави! Трябва да продължим нататък. Но не можем да продължим по този турел. Там, отпред, ни чака гибел.
— Как тогава ще продължим? — попита с недоумение някой от хората.
— Ще прекосим станцията и ще тръгнем по паралелния тунел — ето какво трябва да направим. И то колкото се може по-бързо!
— А, не! — възпротиви се неочаквано един от групата. — Всички знаят, че да минаваш по обратния тунел, когато твоят не е затрупан, е лоша поличба, води до гибел! Няма да тръгнем по левия!
Разнесоха се няколко гласа в негова подкрепа. Групата тъпчеше на място.
— За какво говори той? — попита учудено Артьом.
— Явно туземен фолклор — намръщи се недоволно Хан. — По дяволите! Няма никакво време да ги разубеждавам, пък и вече не ми стигат силите… Чуйте! — Обърна се той към хората. — Аз тръгвам по паралелния. Тези, които ми вярват, могат да дойдат с мен. С останалите се сбогувам. Завинаги! Да вървим — подхвърли той на Артьом, качи първо раницата си, после тежко се набра с ръце и се покатери върху платформата.
Артьом застина нерешително. От една страна, нещата, които Хан знаеше за тези тунели и за метрото изобщо, излизаха от рамките на човешките разбирания и, изглежда, на него можеше да се разчита. От друга страна, не беше ли неоспорим законът на проклетите тунели — да се движат в колкото се може по- големи групи, защото само така могат да се надяват на успех?
— Е, какво? Тежи ли ти? Дай ръка! — Хан се спусна на едното си коляно и му протегна дланта си.
Артьом не искаше да среща погледа му в този момент — опасяваше се, че ще забележи в него предишните искри на безумие, които се мяркаха от време на време и толкова го плашеха всеки път. Разбираше ли Хан какво прави — че отправя предизвикателство не само към всички хора в групата, но и към природата на тунелите? Достатъчно ли разбираше и усещаше тази природа? Показаният от него отрязък върху схемата на линиите, върху Пътеводителя, не беше черен. Артьом бе готов да се закълне, че беше бледооранжев, като останалата част от линията. Но въпросът беше: кой е слепият всъщност?
— Какво? Какво се мотаеш? Не разбираш ли, че забавянето ни убива? Ръката ти! Да те вземат дяволите, дай си ръката! — вече крещеше Хан, но Артьом бавно, със ситни стъпки се отдалечаваше от платформата, все така гледайки в пода, все по-далеч от Хан, все по-близо до роптаещата група.
— Хайде, момче, ела с нас, недей да отиваш с този безумец, с нас ще оцелееш! — чу се откъм тях.
— Глупак! Ще загинеш заедно с всичките! Ако не ти пука за собствения ти живот, помисли си поне за мисията ти! — продължаваха да долитат до него и думите на Хан.
