Глава 7
Ханството на мрака
Той наистина беше абсолютно пуст и черен, този тунел. Сух под, приятен ветрец, духащ в лицето, нито един плъх, никакви подозрителни разклонения и зеещи черни пропасти, само няколко затворени странични врати на служебни помещения — в този тунел вероятно би могло да се живее не по-зле, отколкото в която и да е от станциите. Нещо повече — тези съвсем неестествени спокойствие и чистота не караха човек да застане нащрек, а моментално разпръскваха всички опасения, с които хората попадаха тук. Легендите за изчезналите на това място започваха да изглеждат глупави измишльотини и Артьом вече се съмняваше дали наистина се е случила дивашката сцена с клетника, когото бяха взели за чумав, или само му се е присънила, докато е дремел върху брезента край огъня на скитника философ.
Двамата с Хан се движеха последни в шествието, защото спътникът му имаше опасения, че хората ще започнат да изостават един по един, и тогава, според неговите думи, никой няма да се добере до „Китай- град“. Сега той крачеше леко до Артьом, спокоен, сякаш нищо не се е случило, и дълбоките бръчки, прорязващи лицето му по време на сблъсъка на „Сухаревска“, се бяха изгладили. Бурята бе утихнала и до Артьом отново беше мъдрият и сдържан Хан, а не освирепелият вълк-единак. Но обратната трансформация не би отнела дори и минута, Артьом чувстваше това.
Разбирайки, че следващият удобен случай да повдигне завесата над някои от тайните на метрото нямаше да дойде скоро, ако изобщо някога дойде, младежът просто не можа да се сдържи и попита:
— А вие имате ли представа какво се случва в този тунел?
— Това никой не го знае, включително и аз — отговори Хан неохотно. — Да, има неща, за които дори аз не знам абсолютно нищо. Единственото, което мога да ти кажа, е, че това е бездна. Когато разговарям със себе си, наричам това нещо „черна дупка“… Ти никога не си виждал звездите, нали? Веднъж си ги виждал, казваш? И знаеш ли нещо за космоса? Та така, една загиваща звезда може да се превърне в такава дупка, ако, когато изгасне, под въздействието на собственото си неимоверно голямо привличане започне да изяжда сама себе си, притегляйки веществото от повърхността навътре, към центъра си, като по този начин става все по-малка, но все по-плътна и тежка. И колкото по-плътна става, толкова повече нараства силата й на привличане. Този процес е необратим и прилича на снежна лавина: с увеличаването на притеглянето цялото нарастващо количество вещество бива привличано все по-стремително от сърцето на това чудовище. На определен етап мощта му достига такива размери, че започва да привлича към себе си своите съседи, цялата материя, намираща се в границите на влиянието му, и най-накрая — дори светлинните вълни. Гигантската сила ще му позволи да яде лъчите на други слънца и пространството около него ще стане мъртво и черно — нищо, попаднало в негово владение, няма да може да се измъкне оттам. Това е звезда от мрак, черно слънце, разпространяващо около себе си само студ и тъмнина.
Хан млъкна и се заслуша в разговорите на крачещите пред тях.
— Но как всичко това е свързано с тунела? — не издържа Артьом след петминутно мълчание.
— Знаеш, че притежавам пророческа дарба. Понякога ми се удава да погледна в бъдещето, в миналото или да се преместя мислено на други места. Случва се нещо да е неясно, скрито от мен — например не мога да науча как ще завърши твоят поход, и изобщо — бъдещето ти е загадка за мен. Усещането е сякаш гледаш през мътна вода и не можеш да различиш нищо. Но когато се опитвам да проникна с поглед в случващото се тук или да разбера природата на това място — пред мен има само чернота, лъчът на моята мисъл не се връща от абсолютния мрак на този тунел. Ето защо го наричам черна дупка, когато разговарям със себе си. И това е всичко, което мога да ти разкажа за него. — Той млъкна, но след няколко секунди добави неясно: — И заради него съм тук.
— Значи не ви е известно защо от време на време тунелът е напълно безопасен, а понякога поглъща минувачите? И защо само самотните пътници?
— Знам по този въпрос не повече от теб, макар вече трета година да се опитвам да разгадая тази загадка. Всичко е напразно.
Ехото отнасяше надалеч шума от стъпките им. Въздухът тук беше някакъв прозрачен, дишаше се с удивителна лекота, тъмнината не изглеждаше плашеща. И дори думите на Хан не го караха да се разтревожи и да застане нащрек, така че на Артьом му се стори, че спътникът му е толкова мрачен не заради тайните и опасностите на този тунел, а заради безплодността на своите проучвания. Загрижеността му изглеждаше на Артьом неестествена и дори смешна. Та ето го участъка, не представлява никаква заплаха, прав, пуст… В главата му зазвуча някаква бодра мелодия и очевидно той си я затананика на глас, незабележимо за самия себе си, защото изведнъж Хан го погледна с насмешка и попита:
— Е, какво, весело ли ти е? Хубаво е тук, нали? Толкова тихо и чисто?
— Аха! — съгласи се радостно Артьом.
И му стана толкова леко и спокойно на душата от факта, че Хан може да разбере неговото настроение и дори да се повлияе от него… Че и той сега върви усмихнат, а не се мръщи на своите мрачни мисли, че и той сега вярва в този тунел…
— Я сега затвори очи и дай да те хвана за ръка, за да не се спънеш… Виждаш ли нещо? — поинтересува се Хан, стискайки леко китката на Артьом.
— Не, нищо не виждам, само лека светлина от фенерите през клепачите си — каза замижалият простодушно Артьом с леко разочарование и изведнъж извика тихо.
— Ето, проникна! — отбеляза Хан със задоволство. — Красиво е, нали?
— Разтърсващо е… Това е като тогава… Няма таван и всичко е някакво синьо… Боже мой, каква красота! И колко леко се диша!
— Това е небето, приятелче. Интересно, нали? Мнозина го виждат тук, ако се отпуснат заради доброто настроение и затворят очи. Странно е, разбира се… Дори и тези, които не са били никога на повърхността, го виждат. И усещането е такова, сякаш си попаднал на повърхността… И то не сега, а преди.
— А вие? Вие виждате ли го? — попита блажено Артьом, не му се искаше да отваря очите си.
— Не — отговори мрачно Хан. — Почти всички го виждат, но аз — не. Само някаква такава гъста, ярка чернота около тунела, ако разбираш какво искам да кажа. Чернота отгоре, отдолу, от двете страни, и само една нишка светлина се проточва по дължината на тунела, и ние се придържаме към нея, когато вървим по лабиринта. Може и да съм сляп.
А може и всички останали да са слепи. Добре, отваряй очи, не съм куче водач и не възнамерявам да те водя за ръка до „Китай-град“.
Той пусна китката на Артьом.
Артьом се опита да продължи да върви със затворени очи, но се спъна в една от траверсите и едва не се строполи на земята с целия си багаж. След това отвори очи и дълго време крачи мълчаливо, усмихвайки се глупаво.
— Какво беше това? — попита най-накрая.
— Фантазии. Блянове. Настроение. Всичко заедно — отговори Хан. — Но е толкова непостоянно. Това не е твоето настроение и не са твоите блянове. Тук сме много хора и засега нищо няма да се случи, но настроението може да бъде съвсем различно и ти тепърва ще го почувстваш. Виж, вече излизаме при „Тургеневска“! Бързо се добрахме дотук! Но не бива да оставаме на нея в никакъв случай, дори за кратка почивка. Хората със сигурност ще искат да отдъхнат, но не всички чувстват тунела. Повечето от тях не усещат дори това, което е достъпно на теб. Трябва да продължим да вървим, макар че сега ще става все по-тежко.
Излязоха от тунела до платформата на станцията. Светлият мрамор, с който бяха облицовани стените, почти не се различаваше от онзи, който покриваше „Проспект на мира“ и „Сухаревска“, но там стените и таванът бяха толкова силно опушени и покрити със сажди, че камъкът почти не се виждаше. А тук се представяше в цялата си красота и беше трудно човек да не му се полюбува. Хората си бяха отишли оттук толкова отдавна, че не бяха останали никакви следи от пребиваването им. Станцията беше в удивително добро състояние, сякаш никога не бе наводнявана и не познаваше пожарите, и ако не беше тъмно като в рог и нямаше слой прах върху пода, пейките и стените, човек би могъл да си помисли, че всеки момент на нея ще се излее поток пътници или, известявайки чакащите с мелодичен сигнал, ще пристигне мотриса. За всичките тези години почти нищо на нея не се бе променило. Вторият му баща му беше разказвал за това с недоумение и благоговение.
На „Тургеневска“ нямаше колони. Ниските арки бяха издълбани в дебелите мраморни стени през големи
