Хората слушаха думите му с предпазливо любопитство. Хан използваше могъщата си, почти хипнотична дарба да убеждава. Още след първите му думи чувството за опасност, надвиснало над всеки, който би се осмелил да остане на станцията, се стовари върху Артьом.
— Той е заразил целия въздух тук! Ако го подишаме още малко — свършено е с нас. Този бацил е навсякъде и непременно ще хванем тази гадост, ако останем дори още за малко тук. Ще пукнем като плъхове и ще гнием направо насред залата, на пода. Никой няма да се добере дотук да ни помогне, няма на какво да се надяваме! Можем да разчитаме само на себе си. Трябва по-скоро да се махаме от тая дяволска станция, където навсякъде е пълно с микроби. Ако тръгнем сега, всички заедно, няма да е никак трудно да минем през тунела. Но трябва да го направим веднага!
Хората зашумяха в знак на съгласие. Повечето от тях, подобно на Артьом, не можеха да се противопоставят на колосалната сила на убеждаване на Хан. След като чу думите му, Артьом послушно преживя всички онези състояния и чувства, които бяха заложени в тях: усещането за заплаха, страх, паника, безизходица, после — слаба надежда, която нарастваше, докато Хан продължаваше да говори за изхода от положението, който предлагаше.
— Колко сте?
Веднага няколко души се заеха да изброяват събралите се. Освен Хан и Артьом около огъня имаше осем души.
— Значи няма какво да чакаме. Вече сме десет, можем да преминем! — заяви Хан и без да позволява на хората да дойдат на себе си, продължи: — Събирайте багажа си, най-късно след час трябва да тръгнем!
Хан помъкна Артьом към техния лагер, шепнейки му:
— По-бързо, да се върнем при огъня, ти също трябва да си вземеш нещата. Най-важното е да не им дадем да се опомнят. Ако се забавим, ще започнат да се питат дали си струва да отиват оттук в „Чисти езера“. Някои от тях са тръгнали в различна посока, други просто живеят в това селище и няма къде да отидат. Очевидно ще се наложи да те отведа в „Китай-град“, в противен случай те ще загубят своята целеустременост в тунела или изобщо ще забравят накъде са тръгнали и защо.
Докато Хан свиваше брезента си и гасеше огъня, Артьом бързо прибираше онези неща от багажа на Бърбъна, които му се струваха полезни, и наблюдаваше с крайчеца на окото си случващото се в другия край на залата. Хората, които отначало оживено сновяха насам-натам, събирайки парцалите си, се движеха все по-вяло и несъгласувано. Ето че един приседна до огъня, друг, кой знае защо, тръгна към центъра на платформата, а двама се събраха заедно и си заговориха за нещо.
— Тези си говорят там — предупреди той Хан.
— Уви, общуването със себеподобните е неотделима черта от природата на човешките същества — отговори Хан. — И дори ако волята им е потисната, а самите те всъщност са хипнотизирани, общуването пак ги влече. Човекът е социално животно и нищо не може да се направи по въпроса. Във всички други случаи бих приел покорно всякакво човешко поведение като Божий промисъл или като неизбежен резултат от еволюционното развитие, в зависимост от това, с кого разговарям. Но в дадения случай такъв ход на мислите е вреден. Трябва да се намесим, мой млади приятелю, и да насочим мислите им в необходимото русло — обобщи той и метна на гърба си огромния походен денк.
Огънят угасна и от всички посоки ги обгърна плътен, почти осезаем мрак. Артьом извади от джоба си подареното му фенерче и натисна ръкохватката му. Вътре нещо забръмча и лампичката светна — от нея бликна неравномерна, примигваща светлина.
— Хайде, давай, натискай още, не се бой — ободри го Хан. — Може да работи и по-добре.
Когато се приближиха към останалите, застоялият въздух от тунелните течения вече бе успял да издуха от главите на всички увереността им в правотата на Хан. Най-отпред пристъпи същият онзи здравеняк с брадата, който по-рано се беше занимавал със санитарно-епидемиологичен контрол.
— Чуй ме, братче — обърна се небрежно той към спътника на Артьом.
Дори без да го поглежда, Артьом почувства с кожата си как се наелектризира атмосферата около Хан. По всичко личеше, че фамилиарниченето го довеждаше до бяс. От всички хора, с които Артьом се познаваше до момента, той най-малко би искал да види вбесен именно Хан. Наистина оставаше и Ловеца, но той се бе сторил на Артьом толкова хладнокръвен и уравновесен, че на младежа просто му беше невъзможно да си го представи разгневен. Той навярно дори убиваше със същото изражение на лицето, с което останалите чистят гъби или си варят чай.
— Ние тук се посъветвахме и си мислим — продължаваше здравенякът, — че говориш глупости. Аз например нямам никаква работа в „Китай-град“. Ето, и приятелите ми са против. Нали, Семьонич? — обърна се той към тълпата за подкрепа. Някой се съгласи с думите му, но засега доста плахо. — Ние изобщо отивахме към Проспекта, към Ханза, когато започна тази гадост в тунелите. Ще вземем да изчакаме и ще продължим нататък. И тук няма да ни стане нищо. Изгорихме вещите му, а за въздуха не ни баламосвай, това не е белодробна чума. Ако сме се заразили, вече сме се заразили, нищо не може да се направи. Затова пък не бива да пренасяме заразата в голямото метро. Само че най-вероятно няма никаква зараза, така че да не ти казвам какво да правиш с предложенията си, братче! — все по-безцеремонно разсъждаваше брадатият.
Артьом малко се стресна от този напор. Но когато погледна крадешком спътника си, той разбра, че положението на брадатия не е за завиждане. В очите на Хан отново пламтеше оранжевият адски пламък, той излъчваше такава животинска злоба и такава сила, че Артьом го побиха тръпки и косите му започнаха да се изправят, искаше му се да се озъби и да закрещи.
— А защо го погуби, ако не е имало никаква зараза? — попита коварно, с преднамерено мек глас Хан.
— За профилактика! — отговори здравенякът с нагъл поглед и играещи по лицето му мускули.
— Не, приятелче. Това не е медицина. Това е криминално престъпление. По кое право постъпи така с него?
— Ти не ми викай приятелче, аз не съм ти някакво куче, разбра ли? — озъби се брадатият. — По кое право постъпих така ли? По правото на по-силния! Чувал ли си за него? И ти, особено тук, не си такъв… А сега ще ви видим сметката — и на теб, и на твоето сукалче! Профилактично! Разбра ли?! — и с вече познатото на Артьом движение брадатият разкопча жилетката и сложи ръка върху кобура си.
Този път Хан вече не успя да спре Артьом и в следващия момент брадатият зяпна дулото на автомата му, преди да е успял да разкопчае кобура. Артьом дишаше тежко и слушаше как тупти сърцето му, кръвта пулсираше в слепоочията му и не му идваха наум никакви разумни мисли. Знаеше само едно: ако брадатият каже още нещо или ръката му продължи пътя си към дръжката на пистолета, той незабавно ще натисне спусъка. Артьом не искаше да загине като онзи човек. Нямаше да позволи стадото да го разкъса.
Брадатият застина на място и не помръдваше, само тъмните му очи проблясваха злобно. И в този момент се случи нещо непонятно. Хан, до този момент стоял безучастно встрани, с едно движение се озова срещу противника си, погледна го в очите и каза тихо:
— Спри. Ще ми се подчиниш. Или ще умреш.
Страшният поглед на брадатия помръкна, ръцете му увиснаха безсилно край тялото му като лиани, толкова неестествено, че Артьом не се съмняваше — ако нещо бе подействало на човека, това не беше автоматът, а думите на Хан.
— Никога не разсъждавай за правото на по-силния. Прекалено си слаб за това — посъветва го Хан и се върна при Артьом, като за най-голямо учудване на младежа дори не направи опит да разоръжи врага.
Здравенякът стоеше неподвижно на мястото си и се оглеждаше объркано. Глъчката бе утихнала и хората чакаха думите на Хан. Контролът над ситуацията беше възстановен.
— Ще смятаме, че дискусията е приключила и сме стигнали до консенсус. Тръгваме след петнайсет минути — изрече Хан и се обърна към Артьом: — Хора, казваш? Не, приятелю мой, това са зверове. Това е стадо от измети. Те искаха да ни убият. И биха ни убили. Но не са предвидили едно нещо. Те са чакали, но аз съм вълк. И има станции, където ме знаят само под това име.
Артьом мълчеше, поразен от видяното, най-накрая разбирайки за кого му напомня Хан толкова много.
— Но и ти си вълче — добави онзи след минута, без да се обръща, и Артьом усети в гласа му неочаквани топли нотки.
