чак толкова много място и всички седяха плътно един до друг.
— Дълго ли пътува насам, братче? — попита го тихо, но ясно, нисък и набит брадат мъж с кожена жилетка.
— Вече има трийсет дни, откакто тръгнах от „Авиомоторна“ — отговори мършавият и погледна събеседника си неспокойно.
— Значи имам новини за теб. На „Авиомоторна“ има чума. Чума, разбра ли? Ханза е затворила и „Таганска“, и „Курска“. Казва се карантина. Имам познати там, граждани на Ханза. И на „Таганска“, и на „Курска“ са разположени огнепръскачки на линията и който се приближи в обхвата им, го изгарят. Казва се дезинфекция. Очевидно инкубационният период при някои е седмица, при други — повече, след като сте пренесли заразата там — заключи човекът с тих тон, който не предвещаваше нищо добро.
— Вие какво, момчета? Аз съм здрав! Ако искате, вижте сами! — мършавият скочи от мястото си и се зае трескаво да съблича ватенката си и оказалата се под нея неимоверно мръсна раирана фланелка, страхувайки се, че няма да успее да ги убеди.
Напрежението нарастваше. Около мършавия вече не беше останал никой, всички се бяха струпали от другата страна на огъня и Артьом дочу тихото щракане на предпазители. Той погледна въпросително Хан и премести новия си автомат от рамото в бойна позиция, с цевта напред. Хан запази мълчание, но го спря с жест. После се изправи бързо и безшумно се отдалечи от огъня, дърпайки със себе си и Артьом. Спря се на десетина крачи разстояние и продължи да наблюдава случващото се.
Трескавите, суетливи действия на събличащия се приличаха в светлината на огъня на някакъв безумен първобитен танц. Говорът в тълпата утихна и действието продължи в зловеща тишина. Най-накрая човекът успя да се отърве от бельото и възкликна тържествуващо:
— Ето, вижте! Чист съм! Здрав съм! Няма нищо! Здрав съм!
Брадатият с жилетката измъкна от огъня горяща от единия край дъска и се приближи предпазливо към мършавия, оглеждайки го гнусливо. Кожата на излишно приказливия човек беше потъмняла от мръсотия и лъщеше мазно, но брадатият явно не откри никакви следи от обриви, защото след внимателния оглед нареди:
— Вдигни си ръцете!
Клетникът побърза да си вдигне ръцете нагоре и откри на струпалите се от другата страна на огъня хора изглед към обраслите си с тънки косми подмишници. Брадатият демонстративно притисна носа си със свободната си ръка и се приближи още повече, наблюдавайки внимателно в търсене на бубони, но и там не успя да открие никакви симптоми на чума.
— Здрав съм! Здрав! Какво, убедихте ли се сега? — извика почти истерично мъжът с писклив глас.
В тълпата зашепнаха с неприязън. Доловил общото настроение и без желание да се предава, здравенякът изведнъж обяви:
— Е, да допуснем, че самият ти си здрав. Това още нищо не значи!
— Как така нищо не значи? — изуми се мършавият, обърка се и някак веднага посърна.
— Да, така. Самият ти може и да не си се разболял. Може да имаш имунитет. Но е напълно възможно да си пренесъл заразата. Нали си общувал с този Рижия? Били сте в един и същи отряд? Здрависвали сте се? Здрависвали сте се, братче, не лъжи.
— И какво като сме се здрависвали? Нали не съм се разболял… — отговори объркано мъжът. Той застина безпомощно, гледайки уплашено тълпата.
— Ето какво. Не е изключено да си заразен, братче. Така че, извинявай, но не можем да рискуваме. Профилактика, братче, разбираш ли? — брадатият разкопча жилетката си и отдолу се показа тъмнокафяв кобур. Сред застаналите от другата страна на огъня се разнесоха одобрителни възгласи и отново защракаха предпазители.
— Момчета! Но аз съм здрав! Не съм се разболял! Ето, вижте! — мършавият отново вдигна ръце нагоре, но сега всички само се мръщеха пренебрежително и с явно отвращение.
Здравенякът извади от кобура пистолета си и го насочи към мъжа, който, изглежда, изобщо не можеше да разбере какво се случва с него и само мърмореше, че е здрав, притиснал към гърдите си свитата на топка ватенка — беше прохладно и той вече започваше да зъзне.
В този момент Артьом не издържа. Премести предпазителя и пристъпи към тълпата, без изобщо да съзнава какво смята да направи. Нещо го свиваше мъчително под лъжичката, в гърлото му сякаш имаше буца, така че не би могъл да каже нищо в момента. Но нещо в мършавия човек, в отчаяния му поглед, в безсмисленото му, машинално бърборене, подтикна Артьом да пристъпи напред. Не се знаеше какво щеше да направи после, но върху рамото му легна ръка и, Боже, колко тежка беше тя този път!
— Спри се! — каза спокойно Хан и Артьом застина като вкаменен, чувствайки, че крехката му решимост се разбива от гранита на чуждата воля. — С нищо не можеш да му помогнеш. Можеш или да загинеш, или да си навлечеш гнева им. Мисията ти ще остане неизпълнена и в двата случая, не бива да забравяш това.
В този момент мъжът изведнъж отскочи рязко, извика, притисна още по-здраво към себе си ватенката, с едно движение скочи на линията и се понесе към черната бездна на южния тунел с нечовешка бързина, врещейки диво и някак животински. Брадатият понечи да хукне след него, опита се да се прицели в гърба му, но после махна с ръка. Това вече бе излишно и всички, които стояха на платформата, го знаеха. Не беше ясно само дали изплашеният човек знаеше накъде бяга, надяваше ли се на чудо, или просто всичко бе излетяло от главата му от страх.
След няколко минути и воплите му, разкъсващи глухата тягостна тишина на проклетия тунел, и отзвуците от стъпките му секнаха. Не утихнаха постепенно, а замлъкнаха за един миг, сякаш някой бе изключил звука, дори ехото затихна веднага и отново се възцари тишина. Това беше толкова странно, толкова непривично за човешкия слух и разум, че въображението се опитваше да запълни тази празнота и на хората им се струваше, че все още чуват виковете някъде в далечината. Но всички разбираха, че само им се счува.
— Стадото от измети усеща безпогрешно болния, приятелче — промълви Хан и Артьом едва не отскочи, забелязвайки в очите му блуждаещи хищнически огънчета. — Болният е бреме за стадото и заплаха за здравето му. Затова стадото изяжда болния. Разкъсва го на парчета. На пар-че-та — повтори той, сякаш се наслаждаваше на казаното.
— Но нали това не са чакали! — най-накрая намери в себе си смелост да възрази Артьом, изведнъж започнал да вярва, че наистина си има работа с преродения Чингиз хан. — Хора са!
— А ти какво искаш? — парира атаката Хан. — Деградация. Медицината ни е на равнището на чакалите. Хуманността — също. Така изглежда…
Артьом знаеше какво да възрази на този довод, но би било съвсем неуместно да спори с единствения си покровител на тази станция. След като изчака възражението му, Хан реши, че Артьом се е предал и смени темата на разговора.
— А сега, докато сред приятелите ни цари такова оживление по повод на разпространяването на инфекциозни болести и начините за борба с тях, трябва да ковем желязото. Иначе може да не се решат да тръгнат на поход още дълги седмици. А сега, кой знае — може и да се навият.
Хората край огъня обсъждаха възбудено случилото се. Всички бяха напрегнати и объркани, призрачната сянка на страшната опасност бе надвиснала над тях, и сега те се опитваха да решат какво да правят по- нататък, но мислите им, подобно на опитни мишки в лаборатория, безпомощно стигаха до задънени пътища и се лутаха безсилно насам-натам, неспособни да намерят изход.
— Приятелите ни са доста близо до паниката — изкоментира доволно Хан, усмихна се с крайчеца на устните си и погледна весело Артьом. — Освен това подозират, че току-що са линчували невинен, а такава постъпка не стимулира рационалното мислене. Сега си имаме работа не с колектив, а със стадо. Отлично умствено състояние за манипулиране на психиката! Обстоятелствата се нареждат възможно най-добре.
Артьом отново се почувства зле от тържествуващия му вид. Опита се да се усмихне в отговор — в края на краищата Хан се опитваше да му помогне, — но се получи жалко и неубедително.
— Най-важното сега е авторитетът. Силата. Силата уважава силата, а не логическите аргументи — добави Хан, кимайки. — Стой и гледай. Не по-късно от утре ще можеш да продължиш пътя си. — При тези думи той направи няколко широки крачки и се вряза в тълпата.
— Не бива да се остава тук! — прогърмя гласът му и говорът в тълпата утихна.
