образа, който му описваше Хан. Човекът, половината от чието име носеше спасителят му, беше… Хънтър16! Подобно видение имаше и Артьом: когато не можеше да реши дали да тръгне на пътешествие, той видя Ловеца, но не с дългото му черно кожено яке, с което се бе появил във ВДНХ в онзи паметен ден, а с безформени снежнобели дрехи…
— Да. Познавам този човек — каза Артьом, вече гледайки по съвсем различен начин Хан.
— Той нахлу в сънищата ми… Обикновено не прощавам това на никого. Но с него беше различно — изрече замислено Хан. — Той, като и ти, се нуждаеше от моята помощ и той не заповядваше, не искаше да се подчиня на волята му, а по-скоро молеше много настойчиво. Той не умее да използва внушение и да странства из чуждите мисли, просто му беше трудно, много трудно, мислеше отчаяно за теб и търсеше приятелска ръка, рамо, на което да се облегне. Протегнах му ръка и му предложих рамото си. И излязох да те посрещна.
Артьом потъна в мислите си, те бушуваха, изплуваха в съзнанието му една след друга, разтваряха се, така и непреведени в думи, и отново потъваха. Езикът му сякаш се бе вкочанил и младежът дълго време не можеше да каже нито дума. Нима този човек бе знаел предварително за идването му? Нима Хънтър е успял да го предупреди по някакъв начин? Беше ли жив Хънтър, или това е било безплътната му сянка? Но тогава ще се наложи да повярва и в кошмарните картини на задгробния живот, нарисувани от Хан, а бе толкова по-лесно и приятно да убеждава себе си, че спасителят му е просто безумен. И най-важното — събеседникът му знаеше нещичко за задачата, която Артьом трябваше да изпълни; беше я нарекъл мисия, макар и да се затрудняваше да определи смисъла й; разбираше нейната трудност и важност, съчувстваше на Артьом и искаше да облекчи участта му…
— Къде отиваш? — попита тихо Хан, като гледаше Артьом в очите и сякаш четеше мислите му. — Кажи ми накъде води пътят ти и аз ще ти помогна да направиш следващата крачка, ако е по силите ми. Той ме помоли за това.
— Полиса — въздъхна Артьом. — Трябва да отида в Полиса.
— И как възнамеряваш да се добереш до Града от тази забравена от Бога станция? — поинтересува се Хан. — Приятелю мой, трябвало е да минеш по Околовръстната — от „Проспект на мира“ до „Курска“ или до „Киевска“.
— Там е Ханза, а аз нямам никакви познати в нея, не бих успял да премина. Както и да е, сега не мога да се върна на „Проспект на мира“, страхувам се, че няма да издържа второ пътешествие през този тунел. Мислех да отида на „Тургеневска“ — в една стара карта видях, че там има преход към „Сретенски булевард“, оттам минава недостроена линия, през която мога да стигна до „Тръбна“. — Артьом извади от джоба си обгорялата листовка с картата от обратната й страна. — Наименованието не ми харесва, особено сега, но няма какво да се направи. От „Тръбна“ има преход до „Цветен булевард“, видях го на картата, и оттам, ако всичко е наред, мога да попадна в Полиса право по линията.
— Не — изрече тъжно Хан, клатейки глава. — Не можеш да попаднеш в Полиса по този път. Тези карти лъжат. Печатали са ги отдавна, преди да се случи всичко това. Те показват линии, които никога не са били достроени, станции, които са се разрушили, погребвайки под сводовете си стотици невинни, премълчават страшни опасности, стаени край коловозите и правещи множество маршрути невъзможни. Твоята карта е глупава и наивна като тригодишно дете. Дай ми я — той протегна ръка.
Артьом послушно сложи листовката в дланта му. Хан моментално я смачка и я хвърли в огъня. Докато Артьом си мислеше, че това може би е било излишно, но не се решаваше да спори, Хан му каза:
— А сега ми дай онази карта, която намери в раницата на спътника си.
След като се порови из вещите, Артьом намери и нея, но не бързаше да я предава на Хан, спомняйки си за печалната съдба на своята собствена карта. Не му се искаше да остава без никакъв план на линиите. Забелязал колебанието му, Хан побърза да го успокои:
— Не се бой, нищо няма да й направя. И повярвай ми — не върша нищо напразно. Може да ти се стори, че някои от действията ми са лишени от смисъл и дори безумни. Но има смисъл, просто той ти е недостъпен, защото твоите възприятия и разбирания за света са ограничени. Ти все още си едва в началото на пътя си. Прекалено млад си, за да разбираш правилно някои неща.
Не намирайки в себе си сили да възрази, Артьом подаде на Хан намерената в Бърбъна карта — квадратен картон с размерите на пощенска картичка, като онази, пожълтялата стара картичка с красиви блестящи кълба, скреж и надпис: „Честита Нова 2007 година!“, която някога бе успял да размени с Виталик срещу откъсната от пагон жълта звездичка, намерена в джоба на втория му баща.
— Колко е тежка! — изрече пресипнало Хан и Артьом забеляза, че дланта на Хан с лежащото върху нея парче картон изведнъж пропадна надолу, сякаш картата наистина тежеше повече от килограм. Преди секунда, когато държеше картата, Артьом не забеляза нищо странно. Хартийка като хартийка.
— Тази карта е много по-мъдра от твоята — каза Хан. — Тук се крият такива знания, че чак не ми се вярва, че е била на човека, който пътуваше с теб. Работата дори не е в тези надписи и знаци, с които е надраскана, макар че и те могат да разкажат много… Не, тя носи нещо в себе си…
Той внезапно млъкна.
Артьом вдигна глава и го изгледа внимателно. Челото на Хан беше прорязано от дълбоки бръчки и неотдавнашният мрачен огън отново гореше в очите му. Лицето му така се промени, че Артьом го обзе страх и отново му се прииска да се махне от тази станция колкото се може по-бързо, дори ако трябва да се върне в смъртоносния тунел, от който с толкова усилия бе успял да се измъкне жив.
— Дай ми я! — не помоли, а по-скоро нареди Хан. — Ще ти подаря друга, няма да усетиш разликата. И ще добавя каквато си пожелаеш вещ — продължи той веднага.
— Вземете я, тя е ваша — поддаде се лесно Артьом, като с удоволствие изплю думите на съгласие, изпълващи устата му и изтласкали езика назад. Те чакаха там още от секундата, в която Хан изрече: „Дай ми я!“, и когато Артьом най-накрая се избави от тях, изведнъж му хрумна, че това не са били негови думи, а чужди, продиктувани от някого.
Хан изведнъж се отдръпна от огъня и лицето му се изгуби в мрака. Артьом се досети, че той се опитва да се овладее и не иска младежът да стане свидетел на вътрешната му борба.
— Разбираш ли, приятелче — разнесе се от тъмнината гласът му, някакъв слаб, нерешителен, не съхранил нищо от онези мощ и воля, които бяха изплашили Артьом преди миг, — това не е карта. По- точно — не е само карта. Това е Пътеводител на метрополитена. Да, няма съмнение, че е това. Един умел човек може да премине с Пътеводителя цялото метро за два дни, защото тази карта е… одушевена ли, как да го кажа… Тя сама ти казва къде и как да отидеш, предупреждава те за опасностите… Тоест — води те по твоя път. Затова и се казва Пътеводител — Хан отново се приближи до огъня, — с главна буква — това е името й. Слушал съм за нея. Те са само няколко в цялото метро, а може и да е останала само тази. Наследство от един от най-могъщите магове на отишлата си епоха.
— Този, който живее в най-дълбоката точка на метрото? — реши да блесне с познанията си Артьом и веднага се сепна: лицето на Хан потъмня.
— Никога повече не говори толкова лекомислено за неща, за които нямаш никаква представа! Ти не знаеш какво става в най-дълбоката точка на метрото, и аз самият не знам много и, да не дава Бог, някога да узнаем нещо за това! Но мога да те уверя, че случващото се там рязко се отличава от онова, което са ти разказвали приятелите ти. И не повтаряй на глас чужди свободни съчинения на тая тема, защото някой ден ще се наложи да си платиш! И това изобщо не е свързано с Пътеводителя.
— Все едно — побърза да го увери Артьом, не пропускайки възможността да смени темата на разговора с по-безопасна, — можете да запазите този Пътеводител за себе си. Та аз и без това не мога да го използвам пълноценно. Пък и съм ви толкова благодарен, че ме спасихте… Дори и да приемете картата, тя няма да изкупи моя дълг към вас.
— Вярно е — бръчките върху лицето на Хан се изгладиха, гласът му отново се смекчи. — Няма да можеш да я използваш още кой знае колко дълго време. Какво пък, ако ми я подариш, сме квит. Имам обикновена схема на линиите, ако искаш, ще препиша всички знаци от Пътеводителя и ще ти я дам в замяна. Освен това… — зае се да рови из джобовете си — … мога да ти предложа ето това нещо — и извади малък фенер със странна форма. — Той не се нуждае от батерии, тук има едно устройство, подобно на ръчен еспандер: виждаш ли двете ръчки? Трябва да се стиска с пръсти и той сам изработва ток, лампичката светва. Слабо, естествено, но има ситуации, в които тази слаба светлина изглежда по-ярка от живачните лампи в Полиса… Спасявал ми е неведнъж живота, надявам се, че и на теб ще ти свърши работа. Вземи го, твой е. Взимай,
