— Не сме търговци, странници сме, не носим никаква стока с нас — поясни Хан.
— Странници — задници! — изримува горилата и се засмя гръмогласно. — Чуваш ли, Колян? Странници — задници! — повтори той, обръщайки се към играчите.
Оттам го подкрепиха. Хан търпеливо се усмихна. Горилата с лениво движение се облегна с ръка на стената и препречи окончателно прохода.
— Ние тука имаме такова… митница, разбираш ли? — обясни той миролюбиво. — Тука минаващите ни кихат кинти. Искаш да минеш — плащаш. Не искаш да минеш — пътуваш…
— От къде на къде?! — извика Артьом възмутено.
И сгреши.
Горилата навярно дори не разбра думите му, но интонацията не му хареса. Отмести Хан встрани, пристъпи тежко напред и се озова лице в лице с Артьом. Наведе глава и огледа мрачно младежа. Очите му бяха абсолютно пусти и изглеждаха почти прозрачни, в тях не се забелязваха никакви признаци на разум. Излъчваха единствено тъпота и злоба и Артьом, издържайки с усилие този поглед, чувстваше как в него растат страхът и омразата към съществото, криещо се зад тези мътни стъкълца и гледащо света през тях.
— Ти к’во, мамка му? — поинтересува се заплашително пазачът. Той беше една глава по-висок от Артьом и три пъти по-широк.
Артьом си припомни разказаната му от някого легенда за Давид и Голиат — жалко само, че не беше запомнил кой кой е от двамата, но историята завършваше добре за малките и слабите и това внушаваше известен оптимизъм.
— А, нищо! — неочаквано за самия себе си събра кураж той.
Този отговор, кой знае защо, разстрои събеседника му, който разпери късите си дебели пръсти и с уверено движение сложи дланта си върху челото на Артьом. Кожата на дланта му беше жълта, загрубяла и вонеше на тютюн и машинно масло, но Артьом не успя да усети пълната гама от аромати, защото горилата го бутна назад.
Вероятно не вложи големи усили, но Артьом прелетя метър и половина, удари се в застаналия отзад Туз и двамата се свлякоха върху мостика, а горилата бавно се обърна, за да се върне на мястото си. Но там го чакаше изненада: Хан, смъкнал багажа си на земята, стоеше, разтворил крака и стиснал здраво в ръце автомата на Артьом. Той демонстративно изщрака с предпазителя и с тих глас, дотолкова непредвещаващ нищо добро, че дори на Артьом му се изправиха косите, каза:
— Е, защо трябва да ставаме груби?
И въпреки че не добави нищо повече, на опитващия се да се изправи от земята, пламнал от обида и срам Артьом, тези думи му се сториха като предупредително ръмжене, след което може да последва стремителна атака. Той най-накрая стана, свали от рамото си стария автомат, насочи го срещу мъчителя си, свали предпазителя и дръпна затвора.
Сега вече беше готов да натисне спусъка във всеки един момент. Сърцето му биеше учестено, омразата окончателно бе надделяла над страха, и той попита Хан:
— Може ли аз? — и сам се учуди на готовността да убие без никакво колебание човека за това, че го е бутнал. Изпотената обръсната глава се виждаше ясно в мушката на мерника и изкушението да натисне спусъка беше огромно. А после каквото ще да става, сега важното бе да повали гадината, да го удави в собствената му кръв.
— Шухер! — закрещя опомнилият се бабаит.
Хан с мълниеносно движение измъкна от колана си пистолет, плъзна се встрани и взе на мушката скачащите от местата си „митничари“.
— Не стреляй! — успя да изкрещи той на Артьом и оживялата за момент картина отново замръзна: застиналият с вдигнати ръце бабаит на мостика и неподвижният Хан, целещ се в трите горили, не успели да вземат автоматите от разположената наблизо пирамида.
— Няма нужда да се пролива кръв — изрече Хан спокойно и авторитетно, без да моли, а по-скоро нареждайки. — Артьом, тук си има правила — продължи той, без да изпуска от поглед тримата картоиграчи, застинали в нелепи пози.
Главорезите познаваха добре достойнствата на автомат „Калашников“ и си даваха сметка каква е поразяващата му мощ от такова близко разстояние, така че не искаха да предизвикват съмнения в своята благонадеждност у човека, държащ ги под прицел.
— Техните правила ни задължават да платим мито, за да влезем. По колко взимате? — попита Хан.
— Три патронки на човек — отговори онзи, който стоеше на мостика.
— Ще се попазарим ли? — предложи ехидно Артьом и насочи цевта на автомата към кръста на горилата.
— Две — прояви гъвкавост онзи, изгледа злобно Артьом, но не се реши да предприеме нещо.
— Дай му ги! — нареди Хан на Туза. — Същевременно ще се разплатиш и с мен.
Туза с готовност мушна ръка на дъното на раницата си, приближи се към пазача и остави в разтворената му длан шест блестящи патрона с остри върхове. Онзи бързо стисна дланта си и изсипа патроните в издутия джоб на якето си, а после отново вдигна ръце и погледна с очакване към Хан.
— Платено ли е митото? — повдигна въпросително вежди Хан.
Бабаитът кимна мрачно, без да изпуска от поглед оръжието му.
— Инцидентът изчерпан ли е? — уточни Хан.
Горилата мълчеше. Хан извади още пет патрона от резервния пълнител, залепен за основния с изолирбанд, и ги пусна в джоба на пазача. Те пропаднаха с леко дрънчене и заедно с този звук напрегнатата гримаса върху лицето на бабаита се разсея, той отново придоби обичайното си лениво- презрително изражение.
— Компенсацията е за моралните щети — обясни Хан, но тези думи не направиха никакво впечатление.
По-скоро горилата не ги разбра, както не бе разбрал и предишния въпрос. Той се досещаше за съдържанието на заплетените изказвания на Хан по готовността му да използва пари и сила — говореше прекрасно този език и вероятно това беше единственият език, който разбираше.
— Можеш да свалиш ръцете си — каза Хан и повдигна предпазливо дулото нагоре, освобождавайки картоиграчите от прицела си.
Артьом постъпи по същия начин, но ръцете му потрепваха нервно и беше готов във всеки един момент да хване бръснатата горила отново на мушката. Не се доверяваше на тези хора. Но вълненията му се оказаха напразни: бабаитът отпусна успокоено ръце, измърмори на останалите, че всичко е наред, облегна се с гръб на стената, придаде си равнодушен вид и пропусна странниците да минат покрай него и да влязат в станцията. Когато се изравни с него, Артьом все пак събра в себе си достатъчно наглост, за да го погледне в очите, обаче горилата не прие предизвикателството — гледаше някъде встрани.
Но когато отмина, Артьом чу иззад гърба си гнусливо произнесеното: „Сополанко!“, съпроводено с плюене по пода. Той понечи да се обърне, ала вървящият на крачка пред него Хан го хвана за ръката и го помъкна след себе си, така че Артьом, от една страна, потискаше желанието си да се изскубне и да се върне при този вече изглеждащ му жалък тип, но, от друга страна, другата му половина, която страхливо искаше да се измъкне колкото се може по-скоро оттук, получаваше отлично оправдание.
Когато всички стъпиха върху тъмния гранитен под на станцията, отзад се разнесе проточен писък:
— Ъъъ… Вър-ни па-тла-ка!
Хан се спря, изкара от пълнителите на отнетия ТТ продълговатите патрони със заоблени върхове, постави затвора обратно и подхвърли пистолета на бабаита. Онзи улови ловко пистолета и го мушна в анцуга си, наблюдавайки недоволно как Хан пуска извадените патрони на пода.
— Извинявай — разпери ръце Хан. — Профилактика. Нали така се казва? — намигна той на Туза.
„Китай-град“ се различаваше от другите станции, които Артьом бе посещавал до момента: не беше с три свода, като ВДНХ, а представляваше една огромна зала с широка платформа, по краищата на която минаваха коловозите, и това създаваше леко тревожното впечатление за необичаен простор. Помещението беше осветено безпорядъчно от разположените тук-там слаби крушки и не горяха никакви огньове — очевидно те бяха забранени тук. В центъра на залата сияеше живачна лампа, щедро разпръскваща светлина около себе си — истинско чудо за Артьом. Но безпорядъкът, който цареше около нея, така
