Артьом най-накрая се осмели да вдигне глава и да погледне разширените зеници на Хан, но в тях нямаше и частица лудост, само отчаяние и смъртна умора.
Младежът се спря, изпълнен с колебание, и в този момент нечия ръка легна на рамото му и леко го подръпна.
— Да вървим! Нека да умира сам, защо иска и теб да отведе в гроба? — чу Артьом. Смисълът на думите достигаше бавно до него, той съобразяваше трудно и след като се възпротиви за миг, позволи да бъде увлечен след останалите.
Групата потегли напред, към чернотата на южния тунел. Вървяха удивително бавно, сякаш преодоляваха съпротивлението на някаква плътна среда, сякаш се движеха във вода.
И тогава Хан, неочаквано лесно откъсвайки се от земята, със стремителен скок се озова върху коловоза, преодоля с два скока разстоянието, на което те бяха успели да се отдалечат, с един рязък удар повали човека, държащ Артьом, хвана самия него през тялото и го дръпна назад. На Артьом всичко случващо му се струваше странно забавено.
Той наблюдаваше скока на Хан през рамото си, онемял от смайване, и му се стори, че полетът продължава дълги секунди. Със същото тъпо недоумение видя как мустакатият мъж с брезентова куртка, леко държащ го за рамото и водещ го към групата, се строполи тежко на земята.
Но от момента, в който Хан го хвана, времето отново се забърза и реакцията на останалите на случилото се, когато се обърнаха при звука от удара, също му се стори почти мълниеносна. Те вече правеха първите си крачки към Хан и вдигаха дулата на оръжията си, а той отстъпваше бавно назад. С едната си ръка придържаше все още намиращия се в състояние на апатия Артьом, като го прикриваше с тялото си, а в другата, протегната напред, се поклащаше едва забележимо новият автомат на Артьом, проблясващ мътно.
— Тръгвайте — изрече дрезгаво Хан. — Не виждам смисъл да ви убивам, така или иначе ще умрете след по-малко от час. Оставете ни. Тръгвайте — говореше той и крачка по крачка вървеше назад към средната част на станцията, докато фигурите на застиналите в нерешителност хора не се превърнаха в смътни силуети и не започнаха да се сливат с тъмнината.
Чу се някакво суетене, вероятно вдигаха от земята мустакатия, нокаутиран от Хан, и групата потегли към входа на южния тунел — бяха решили да не се занимават повече с двамата. Едва тогава Хан отпусна автомата, нареди рязко на Артьом да се качи на платформата и добави с неприкрито раздразнение:
— Още малко и ще ми писне да те спасявам, мой млади приятелю. Артьом покорно се качи горе, Хан го последва. След като метна раницата си, той се запъти към черния отвор, помъквайки Артьом след себе си.
Залата на „Тургеневска“ беше съвсем къса. Отляво — гола мраморна стена, а отдясно, доколкото можеше да се види в светлината на фенерите, станцията бе изолирана чрез преграда от гофрирано желязо. Леко пожълтелият от времето мрамор покриваше цялата станция, само трите високи арки, водещи към стълбищата на прехода към „Чисти езера“, бяха зазидани с груби сиви бетонни блокове. Станцията беше напълно пуста, на пода не лежеше нито един предмет, нямаше следи от хора, не се виждаха нито плъхове, нито хлебарки. Докато Артьом се оглеждаше, си спомни за разговора с Бърбъна, когато онзи твърдеше, че няма защо да се бои от плъховете, но виж, ако няма плъхове, тогава работата е лоша.
Хан го хвана за рамото и с бързи крачки го поведе към края на залата, като Артьом усещаше дори през якето си, че ръката на Хан потрепва, сякаш го втрисаше. Когато оставиха багажа си на края на платформата и се готвеха да скочат на пътя, изведнъж в гърбовете ги удари слаб лъч светлина и Артьом отново се смая от скоростта, с която спътникът му реагира на опасността. Само след миг Хан лежеше на пода, държащ под прицел източника на светлината. Фенерът не беше силен, но светеше право в очите им и бе трудно да се определи кой е тръгнал да ги преследва. С малко закъснение Артьом също се хвърли на земята, допълзя до раниците и се зае да вади от едната от тях старото си оръжие. Нищо, че беше грамадно и неудобно, но затова пък безупречно пробиваше дупки с калибър 7.62 и малцина продължаваха да функционират с такива отвори в организма си.
— Какво има? — прогърмя гласът на Хан, а Артьом успя да си помисли, че ако са искали да ги убият, вече отдавна да са го направили.
Той си представи доста ясно как изглеждат отстрани: безпомощно свили се на пода, в светлината на фенерите и в мушката на мерника, мърдащи безсмислено, като охлюви под спускащ се отгоре им ботуш. Да, ако са искали да го убият, вече щеше да лежи в локва кръв, така и не успял да измъкне автомата си.
— Не стреляйте! — разнесе се глас. — Не е нужно…
— Махни светлината! — нареди Хан, използвайки забавянето, за да се премести зад колоната и да извади собственото си фенерче.
Артьом най-сетне успя да измъкне автомата си. Здраво хванал цевта, той се превъртя настрани, за да излезе от зоната на обстрел, и се скри зад една от арките. Сега беше готов да изскочи встрани от непознатия и да го повали с откос, ако онзи стреля пръв.
Но гостът очевидно се беше подчинил, защото веднага последва ново нареждане на Хан:
— Добре, а сега оръжието на земята, бързо!
Оръжието иззвъня при удара си в гранитния под и Артьом, насочил цевта напред, пропълзя встрани и се озова в залата. Сметките му се оказаха верни — на петнайсет крачки от него, осветен от идващия иззад арката лъч (Хан беше взел инициативата), стоеше, вдигнал ръце, онзи същият брадат мъж, с когото бе станал сблъсъкът на „Сухаревска“.
— Няма нужда да стреляте — помоли той още веднъж с треперещ глас. — Не съм имал намерение да ви нападам. Позволете ми да дойда с вас. Нали казахте, че желаещите могат да се присъединят? Аз… аз ти вярвам — каза той на Хан. — Освен това усещам, че там, в десния участък, има нещо. Те всички заминаха. А аз останах, за да опитам с вас.
— Хубав усет — одобри Хан, докато оглеждаше изучаващо мъжа. — Но ти не ми вдъхваш доверие, приятелю мой. Кой знае защо — добави той подигравателно. — Впрочем ще разгледаме предложението ти. При положение че веднага ми предадеш целия си арсенал. Ще вървиш пред нас в тунела. Ако се опиташ да си правиш глупави шеги, това няма да приключи добре за теб.
Брадатият подритна хвърления вече пистолет към Хан и внимателно сложи на земята до себе си няколко резервни пълнители. Артьом стана от пода и тръгна към него, без да го изпуска от прицел.
— На мушката ми е! — извика той.
— Без да сваляш ръцете, напред! — прогърмя гласът на Хан. — По-бързо, скачай на линията. Стой там, с гръб към нас!
Две минути след като бяха навлезли в тунела и вече се движеха в устойчив триъгълник — брадатият, назовал се Туза, на пет крачки пред тях, а Хан и Артьом след него — и се движеха добре, с хубава скорост, внезапно отдясно се чу приглушен вопъл, пробил дебелата много метри скала. Той се прекъсна толкова внезапно, колкото бе и започнал.
Туза ги погледна изплашено, забравяйки дори да отклони лъча встрани. Фенерът подскачаше в ръцете му и неговото осветено отдолу лице, сковано от гримаса на ужас, порази Артьом дори още повече, отколкото чутият вик.
— Да — кимна Хан в отговор на неизказания въпрос. — Останалите сгрешиха. Наистина още не може да се каже дали ние бяхме прави.
Забързаха се нататък по тунела. Артьом поглеждаше от време на време покровителя си и забелязваше все по-големи признаци на умора. Леко треперещите ръце, неравномерната крачка, потта, събираща се на големи капки върху лицето. А бяха тръгнали на път толкова скоро… Това пътуване явно беше много по- изморително за Хан, отколкото за Артьом. Чудейки се за сметка на какво спътникът му губи толкова бързо силите си, младежът не можеше да не се върне на мисълта, че Хан се бе оказал прав в тази ситуация, че беше спасил живота му. Ако спътникът му бе позволил на кервана да отведе Артьом със себе си, той неминуемо щеше да загине в десния тунел, щеше да загине от загадъчна смърт, щеше да изчезне безследно.
А там имаше толкова много хора — шест души или горе-долу толкова. Желязното правило не беше сработило? А Хан знаеше, знаеше!
Или бе усетил, или наистина магическият Пътеводител му го беше казал. Чак беше смешно — парче хартия с разни надраскани неща по него… Нима такава дреболия би могла да му помогне? Но нали този
