отвличаше вниманието му, че не можеше да задържи погледа си повече от секунда-две дори върху тази чудесия.
— Каква голяма станция! — пое си дъх той смаяно.
— Всъщност виждаш само половината — съобщи Хан. — „Китай-град“ е двойно по-голям. О, това е едно от най-странните места в метрото. Сигурно си чул, че тук се пресичат най-различни линии. Ето тези релси, които са вдясно от нас, са вече Таганско-Краснопресненската линия. Трудно е да се опишат безумието и безпорядъка, които царят по нея, а при „Китай-град“ тя се среща с твоята, Калужко-Рижка, по която се случват такива неща, че хората от останалите станции изобщо отказват да повярват в тях. Освен това тази станция не принадлежи на нито една от федерациите и нейните обитатели са оставени да се оправят съвсем сами. Много, много интересно място. Аз го наричам Вавилон. Харесва ми — добави той, докато оглеждаше платформата и хората, сновящи наоколо.
На станцията кипеше живот. Отдалеч напомняше за „Проспект на мира“, но там всичко беше много по- скромно и организирано. Артьом веднага си спомни думите на Бърбъна, че има и по-хубави места от онзи оскъден пазар, по който обикаляха на Проспекта.
Покрай релсите се проточваха безкрайни редици от сергии, цялата платформа бе запълнена с по-малки и по-големи палатки. Някои от тях бяха преправени на търговски дюкянчета, в други живееха хора, на няколко беше изписано „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“ — там нощуваха пътниците. Докато с усилие си пробиваше път през тълпата и се озърташе наоколо, Артьом забеляза на десния коловоз огромна сиво-синя мотриса. Но композицията не беше пълна, имаше само три вагона.
На станцията цареше неописуема врява. Изглеждаше, че нито един от обитателите й не млъква нито за секунда и през цялото време говори нещо, крещи, пее, спори отчаяно, смее се или плаче. От няколко места едновременно се разнасяше музика, заглушавайки глъчката на тълпата, и това създаваше необичайно за живота в подземията празнично настроение.
На ВДНХ също имаше любители на пеенето, но там всичко беше различно. Може би на цялата станция имаше само две китари и понякога се събираха компании в нечия палатка — да отдъхнат след работа. Да, случваше се и на заставата на тристотния метър, където не беше необходимо да се вслушваш до болка в ушите в шумовете, долитащи от северния тунел. Около огъня тихо пееха под съпровода на струните, но за неща, които не бяха много приятни на Артьом: за войни, в които той не бе вземал участие и които са се водили по други, странни правила; за живота там, горе, какъвто е бил преди.
Особено му се бяха набили в главата песните за някакъв Афган, които толкова много обичаше Андрей, морският пехотинец, макар че от тези песни не можеше да се разбере почти нищо освен тъгата по загиналите другари и омразата към враговете. Но Андрей умееше да пее така, че всеки слушател се разтреперваше и го побиваха тръпки.
Андрей беше пояснил на младите, че Афган — това е една страна; разказваше за планините, проходите, бучащите ручеи, селищата и върховете. Артьом разбираше доста добре какво е това „страна“ — ненапразно Сухия се бе занимавал с него навремето. Но ако все пак знаеше нещо за държавите и тяхната история, то планините, реките и долините така и си останаха за него някакви абстрактни понятия и думите, които ги обозначаваха, викаха във въображението му само спомените за цветните картинки от учебника по география, който вторият му баща му бе донесъл при един от своите походи.
А и самият Андрей не беше ходил в никакъв Афган, прекалено млад бе за това, просто се беше наслушал на песни от по-старите си армейски другари.
Но нима във ВДНХ свиреха така, както в тази странна станция? Не, там пееха отнесени, печални песни и когато си спомни за тъжните балади на Андрей и ги сравни с веселите и игриви мелодии, носещи се от различни части на залата, Артьом отново се удиви на това, колко различна и разнообразна може да бъде музиката и колко силно е способна да влияе на настроението.
Когато достигна до най-близките музиканти, Артьом неволно се спря и се присъедини към малката тълпа от хора, вслушващи се не толкова в развлекателната история за нечии похождения по тунелите под влиянието на мухоморки, колкото в самата музика, и с любопитство заразглежда изпълнителите. Те бяха двама: единият — с дълги сламени коси, прихванати на челото с кожен ремък, облечен с някакви невероятни разноцветни дрипи, свиреше на китара, и другият — възрастен вече мъж, със солидна пукнатина във виделите какво ли не, лепени на няколко места с изолирбанд очила, и със старо изтъркано сако, магьосничестваше с някакъв духов инструмент, който Хан нарече саксофон.
Самият Артьом не беше виждал нищо подобно по-рано, от духовите инструменти знаеше само пищялката — при тях имаше майстори, които правеха пищялки от прерязани изолационни тръби с различни диаметри, но само за продажба, във ВДНХ не обичаха пищялките. А и още — подобният на саксофона корнет, с който понякога свиреха тревога, ако сирената, която обикновено използваха за тази цел, не работеше както трябва.
На пода пред музикантите лежеше отворен калъф от китара, в който вече се бяха натрупали десетина патрона, и когато разпелият се с цяло гърло дългокос изпееше нещо особено смешно, правейки съответните забавни гримаси, тълпата отговаряше с радостен кикот, разнасяха се аплодисменти и в калъфа политаше още някой патрон.
Песента за броденето на клетника завърши, дългокосият се облегна на стената да си почине, а саксофонистът със сакото се зае да свири някакъв непознат на Артьом, но очевидно много популярен тук мотив, защото хората заръкопляскаха и още няколко „патронки“ проблеснаха във въздуха и се удариха в протритото червено кадифе на калъфа.
Хан и Туза разговаряха за нещо, застанали до близката сергия, и засега не караха Артьом да тръгват, и той сигурно би могъл да постои тук още час, слушайки тези непретенциозни песнички, ако всичко това не се бе прекратило внезапно. Към музикантите се приближиха с отпуснати походки двама мъже с могъщи телосложения, много напомнящи за горилите, с които си бяха имали работа при входа на станцията, и облечени по сходен начин. Единият от приближилите се клекна и се зае безцеремонно да изтребва лежащите в калъфа патрони и да ги изсипва в джоба на коженото си яке. Дългокосият китарист се хвърли към него в опит да му попречи, но онзи бързо го отблъсна със силен тласък в рамото, изтръгна китарата от ръцете му и я вдигна, канейки се да я строши в ъгъла на колонадата. Вторият бандит без особени усилия притисна към стената възрастния саксофонист, докато онзи се стараеше да се измъкне, за да помогне на приятеля си.
Нито един от застаналите наоколо хора не се застъпи за музикантите. Тълпата забележимо оредя, а останалите на мястото си се извърнаха и започнаха да се правят, че разглеждат съседните сергии. Артьом го хвана срам и за тях, и за себе си, но не се решаваше да се намеси.
— Нали вече идвахте днес! — изрече с плачевен тон дългокосият, хванал се за рамото.
— Слушай, бе! Ако вие имате хубав ден днес, значи и ние трябва да имаме хубав ден, разбра ли, мамка му? И изобщо, не ми търси сметка, разбра ли? К’во, във вагона ли искаш, дългокос петел? — развика му се бандитът, отпускайки китарата. Ясно беше, че е замахнал с нея повече за сплашване, отколкото с намерението наистина да я счупи.
Щом чу думата „вагон“, дългокосият веднага млъкна и бързо заклати глава в знак на отрицание, без да каже нито дума повече.
— Виж го ти… Петел! — изрече натъртено горилата и се изхрачи в краката на музиканта. Онзи изтърпя безмълвно и това. Убедили се, че бунтът е потушен, двамата бабаити бавно се отдалечиха, оглеждайки се за следващата си жертва.
Артьом се озърна объркано и видя до себе си Туза, който, както се оказа, също бе наблюдавал внимателно сцената.
— Какви са тези? — попита Артьом с недоумение.
— А на теб на какви ти приличат? — поинтересува се Туза. — Най-обикновени бандюги. В „Китай-град“ няма никаква власт, всичко се контролира от две групировки. Едната половина — от братя славяни. Цялата измет от Калужко-Рижката линия се събира тук, всички главорези. Наричат ги предимно калужки, някои от тях — рижки, но естествено те нямат нищо общо нито с „Калужка“, нито с „Рижка“. А ето там, виждаш ли, където е мостикът — той посочи на Артьом стълбище, отиващо надясно и нагоре в центъра на платформата, — там има още една зала, абсолютно същата като тази. И там е такъв бардак като тук, само че управляват кавказци-мюсюлмани — предимно азербайджанци и чеченци. Навремето тук ставаше касапница, всеки се стремеше да завземе повече територия. Накрая си разделиха станцията на две.
