виждаше пред себе си само безкрайна редица от ботуши и обувки, мръсни, често — съдрани. Някои от тях се спъваха в черното дърво на траверсите и тогава отгоре се разнасяше гръмогласна ругатня. Никой не обръщаше внимание на тях тримата. Момчето седеше на релсата и виеше приглушено. Артьом забеляза безучастно и дори с леко злорадство, че някой от минаващите го закачи с ботуша си и то започна да вие още по-силно, размазвайки сълзите си с юмручета и клатейки се настрани.
През това време старецът отвори очи, въздъхна тежко и промърмори:
— Благодаря ви много… Вече ми е по-добре… Ще ми помогнете ли да се изправя?
Артьом го поддържаше с ръка, докато онзи се изправи, и взе чантата му, поради което се наложи да премести автомата си на рамото. Старецът заситни напред, приближи се до момчето и започна да го уговаря да се изправи. Малкият мълчеше обидено, а когато видя приближаващия се Артьом, засъска злобно и слюнката отново закапа от издадената му напред устна.
— Разбирате ли, току-що купих лекарство — процеди дошлия на себе си старец, — специално за него дойдох тук; при нас, толкова далеч — не може да се намери, знаете, никой не го доставя и няма кого да помоля, а на мен тъкмо ми свършваше, последната таблетка я взех по пътя, когато на „Пушкинска“ не искаха да ни пускат, знаете, нали сега там са фашисти, просто безобразие, помислете си само: на „Пушкинска“ — фашисти! Чух даже, че искат да я преименуват — не помня дали в „Хитлеровска“ или „Шилеровска“… Макар че естествено те не са чували нищо за Шилер, това са наши интелигентски догадки. И представяте ли си, там не искаха да ни пускат, онези младоци със свастики започнаха да се подиграват на Ваня, но какво може да им отговори той, горкото момче, при своето заболяване? Много се изнервих, стана ми зле на сърцето и едва тогава ни пуснаха. Какво исках да кажа? А, да! И, разбирате ли, специално го скрих по-надълбоко, за да не го намерят, ако някой ме обискира — ще задават въпроси, знаете, могат да не ме разберат правилно, не всички знаят що за лекарство е това… И изведнъж тази стрелба! Побягнах, колкото можех по-бързо, трябваше да мъкна и Ваня освен това, той видя захарни петлета и не му се тръгваше… И отначало, знаете, бодна ме лекичко, мислех си, че може да ме отпусне, да мина без лекарство, нали то сега струва колкото златото, но после разбрах, че няма да се получи. И тъкмо мислех да извадя хапчето, когато ме стегна. А Ваня, той нали нищо не разбира — отдавна се опитвам да го науча да ми дава хапче, ако ми стане лошо, но той изобщо не може да разбере, налапва хапчето, а когато му омръзне, ми го дава. Аз му казвам благодаря, усмихвам се, и той ми се усмихва, знаете, радостно, издава весели звуци, но досега никога не е успявал да ми даде лекарството навреме. Не дай боже, да се случи нещо с мен — няма да има кой да се грижи за него, не мога да си представя какво го чака!
Старецът все говореше и говореше, поглеждаше угоднически Артьом в очите, от което младежът се чувстваше много неловко. Макар че възрастният човек бързаше с всички сили, на Артьом му се струваше, че се придвижват прекалено бавно и отзад ги застигаха все по-малко хора. Изглежда, скоро щяха да се окажат последни. Ваня пристъпваше тромаво вдясно от стареца, вкопчил се в ръката му; на лицето му се беше върнало предишното безметежно изражение. От време на време той протягаше дясната си ръка напред и започваше да гугука възбудено, показваше някакъв предмет, захвърлен или изпуснат в бързината от бягащите от станцията, или просто сочеше към тъмнината, която сега се сгъстяваше отпред.
— А вие, извинявайте, как се казвате, млади човече? Че, знаете — говорим си, а още не сме се представили един на друг… Артьом? Много ми е приятно, аз съм Михаил Порфириевич. Порфириевич, точно така. Баща ми се казваше Порфир, разбирате, необичайно име, и в съветските времена някои организации дори имаха разни съмнения към него, тогава бяха модерни други имена: Владилен или Сталин… А вие откъде сте? От ВДНХ? А ние с Ваня сме от „Барикадна“, аз някога живеех там — усмихна се смутено старецът, — знаете, там имаше една такава висока сграда, точно до метрото… Макар че вие навярно вече не помните никакви сгради… На колко години сте, извинявайте? Е, всичко това няма значение, разбира се. Там имах двустаен апартамент, доста високо, и се откриваше такава хубава гледка към центъра… Апартаментът не беше голям, но, знаете, много уютен — подът естествено бе от дъбов паркет, както и на всички апартаменти там, кухнята беше с газова печка. Боже, сега си мисля какво удобство е газовата печка, а тогава все се ядосвах, исках електрическа, само че все не можех да спестя за нея. Веднага щом влезеш, отдясно на стената имаше репродукция на Тинторето, в хубава позлатена рамка, такава красота! Леглото беше истинско, с възглавници, с чаршафи, всичко винаги беше чисто, голямо бюро, с една такава лампа на подставка, с пружини, толкова ярко светеше. И най-важното, рафтовете с книги — до самия таван. Баща ми ми остави голяма библиотека, а и аз събирах книги — и по работа, и от интерес. Ах, защо ли ви разправям всичко това, сигурно ви е скучно, старчески глупости… А аз и досега си спомням, много ми липсва всичко това, разбирате ли, особено бюрото и книгите, а в последно време, кой знае защо — и леглото. Тук няма как да се поглези човек, при нас леглата са някакви дървени, знаете, самоделни, а понякога се налага да се спи право на пода, върху разни парцали… Но и това не е проблем, най-важното е ето тук — той посочи сърцето си, — най-важното е това, което става вътре, а не отвън. Най-важното е да си останеш същият в сърцето, да не се отпускаш, а условията — да ги вземат дяволите условията! Макар че леглото, кой знае защо, особено ми липсва…
Той не млъкваше нито за минута и Артьом слушаше с голям интерес, макар че изобщо не можеше да си представи какво е да живееш във висока сграда или какъв е изгледът, или какво е да се изкачиш горе за няколко секунди, защото там са се возели дори не с ескалатори, а с асансьори.
Когато Михаил Порфириевич млъкна за малко, за да успокои дишането си, Артьом се възползва от паузата, за да насочи разговора към най-важната за него тема. Нали все пак му предстоеше да премине през „Пушкинска“ (или вече „Хитлеровска“?), да се прехвърли на „Чеховска“ и оттам да се добере до заветния Полис.
— Нима на „Пушкинска“ има истински фашисти? — подметна той.
— Какво казвате? Фашисти? А, да… — старецът въздъхна сконфузено. — Да, да, знаете, такива едни с бръснати глави, с превръзки на ръкавите, просто ужасно. На входа на станцията и навсякъде из нея висят знаци, знаете, от онези, с които по-рано обозначаваха, че не бива да се преминава: черна фигурка в червен кръг, пресечен с линия. Мислех, че са объркали нещо — прекалено много бяха тези знаци, и имах непредпазливостта да попитам. Оказа се, че това е новият им символ. Означава, че входът е забранен за черни или самите черни са забранени, глупост някаква, общо взето.
На Артьом му прилоша при думата „черни“. Той погледна изплашено Михаил Порфириевич и попита предпазливо:
— Нима и там има черни? Нима са се добрали дотам? — А в главата му трескаво се въртеше паническа въртележка от мисли: та как така, той беше на път по-малко от седмица, нима ВДНХ вече е паднала и черните атакуват „Пушкинска“, и мисията му е провалена? И той не е успял, не се е справил? Всичко е било напразно? Не, не е възможно, непременно щеше да има слухове, макар и изкривени, но непременно щеше да има някакви слухове… Нима? Но това би бил краят на всичко…
Михаил Порфириевич го погледна с опасение и попита предпазливо, отстъпвайки незабележимо крачка встрани:
— А вие, извинявайте, вие самият каква идеология изповядвате?
— Аз ли? — обърка се Артьом. — Общо взето — никаква. Защо?
— А как се отнасяте към другите националности, например към кавказците?
— А какво общо имат тук кавказците? — учуди се Артьом. — Изобщо, аз не се ориентирам много добре в националностите. Е, по-рано е имало французи, немци, американци. Но навярно не са оцелели… А кавказците, честно казано, изобщо не ги знам… — призна си той неловко.
— Точно кавказците ги наричат „черни“ — обясни Михаил Порфириевич, опитвайки се да разбере, дали Артьом не го лъже, като се прави на глупак.
— Но нали кавказците, ако съм разбрал правилно, са си съвсем обикновени хора? — попита Артьом. — Точно днес видях няколко…
— Напълно обикновени! — потвърди Михаил Порфириевич успокоено. — Съвсем нормални хора, но тези главорези са решили, че по нещо се различават от тях и сега ги преследват. Това е просто нечовешко! Представяте ли си, те там, под тавана, точно над релсите, са вградили куки в стената и на една от тях висеше човек, истински човек! Ваня така се възбуди, започна да го сочи с пръст, да мучи нещо и онези по този начин му обърнаха внимание.
Когато чу името си, момчето се обърна и хвърли на стареца продължителен мътен поглед. На Артьом му се стори, че то ги слуша и дори отчасти разбира за какво става въпрос, но името му не се спомена повече и
