Артьом не се зае да уточнява какво означава „кавказци“, решавайки, че това наименование, както и непонятните, трудно произносими „чеченци“ и „азербайджанци“, са производни от неизвестни за него станции, откъдето са дошли тези бандити.
— Сега двете банди са в мирни отношения — продължи Туза. — Обират онези, които са решили да се заселят в „Китай-град“, за да заработват, и взимат мито от минаващите през станцията. И в двете зали таксата е една и съща — три патрона, — така че няма значение откъде идваш на станцията. Естествено тук няма никакъв закон, не им и трябва, само е забранено да се пали огън. Искаш да купиш мухоморки — няма проблем, пие ти се алкохол — колкото щеш. Можеш и да си накупуваш оръжия, с които после да разрушиш половината метро. Проституцията процъфтява. Но не те съветвам — веднага добави той и промърмори сконфузено нещо за личния си опит.
— А какъв е този вагон?
— Вагонът ли? Това им е нещо като щаб. И ако някой се провини пред тях, отказва да плаща или им дължи пари, го мъкнат там. Вътре има и затвор, и килия за мъчения — някаква яма за длъжници. По-добре да не попада човек там. Гладен ли си? — смени темата Туза.
Артьом кимна. Дявол знае колко време бе минало, откакто двамата с Хан пиха чай и разговаряха на „Сухаревска“. Без часовник той напълно бе изгубил способността си да се ориентира във времето. Походите му през тунелите, изпълнени със странни преживявания, можеше да са продължили дълги часове или пък броени минути. Освен това в тунелите ходът на времето се различаваше доста от обичайния.
Така или иначе се чувстваше гладен. Огледа се.
— Шишче! Топло шишче! — развика се застаналият недалеч мургав търговец с гъсти мустаци под гърбавия си нос.
Изговаряше думите доста странно: твърдото „л“ не му се удаваше и вместо „о“ все се получаваше „а“. Артьом и по-рано беше срещал говорещи с необичайно произношение, но никога не бе обръщал особено внимание на това.
Думата беше позната на Артьом, във ВДНХ правеха шишчета и ги обичаха. Свински естествено. Но това, което размахваше този продавач, имаше само далечна прилика с шишче. Артьом се вглежда дълго и напрегнато в късчетата, нанизани на почернелите от сажди шишове, и най-накрая разпозна овъглени трупчета на плъхове със свити лапички. Прилоша му.
— Не ядеш плъхове? — попита го със съчувствие Туза. — А пък те — той кимна към мургавия — не ядат свинско. Коранът им го забранява. А на плъховете какво им е? — каза той и погледна с копнеж към димящата скара. — Навремето и мен ме беше гнус, но после свикнах. Жилавички са естествено, имат и много костици, а и намирисват на нещо. Но тези кавказци — той отново стрелна с поглед търговеца — умеят да готвят плъховете, не може да им се отрече. Мариноват ги в нещо и те стават крехки като твоите прасенца. И подправки слагат! А колко евтини са само! — продължаваше да хвали той деликатеса.
Артьом притисна устата си с ръка, пое си дълбоко дъх и се постара да мисли за нещо друго, но постоянно си представяше почернелите трупчета на плъховете, нанизани на шишовете: железните пръчки пробиваха задната част на гризачите и излизаха през устата им.
— Е, ти както искаш, но аз ще се угостя. Ако решиш — присъединявай се. Само три патронки на парче! — приведе Туза последния аргумент и тръгна към скарата.
Наложи се Артьом да предупреди Хан и да пообиколи близките сергии в търсене на нещо по-подходящо. Изследва цялата станция, учтиво отказвайки на нахалните търговци, предлагащи му домашна ракия, налята във всевъзможни стъкленици; вглеждаше се с копнеж, но и с опасение в полуголите девойки, застанали до открехнатите завеси на палатките и хвърлящи на минувачите предизвикателни погледи — макар и вулгарни, те бяха толкова разкрепостени и свободни, за разлика от затворените, смазани от суровия живот жени във ВДНХ; постоя при сергиите с книги, но не видя нищо интересно. Все повече евтини, разпадащи се книжки с джобни размери; за голямата и чиста любов — за жените, за убийства и пари — за мъжете.
Платформата беше дълга двеста крачки — малко повече от обичайното. Стените и колоните със забавна форма, наподобяваща ветрило, бяха облицовани със сиво-жълт мрамор, на места — розов. А покрай релсите станцията беше украсена с тежки шлифовани ламарини от потъмнял от времето жълт метал с гравирани на тях едва различаващи се символи на отминалата епоха.
Но се бе запазило много малко от цялата тази лаконична красота, след нея беше останала само печална въздишка, намек за някогашното великолепие: таванът бе почернял от нагар, стените бяха изпъстрени с множество надписи, направени с боя и сажди, и примитивни, често вулгарни рисунки. На места бяха откъртени парчета мрамор, а металните ламарини бяха прегънати и надраскани.
Насред залата, от дясната страна, след късо стълбище и мостик се виждаше втората зала на станцията. Артьом искаше да се разходи и там, но се спря пред желязната барикада, направена от двуметрови метални прегради като на „Проспект на мира“.
Покрай тесния проход стояха, облегнати на оградата, няколко души. Откъм Артьом — познатите му вече мутри с анцузи. От противоположната страна — мургави мустакати кавказци, не с такива впечатляващи размери, но също с непредразполагащ към шеги вид. Единият от тях бе стиснал между краката си автомат, а от джоба на другия стърчеше дръжката на пистолет. Бандитите разговаряха миролюбиво помежду си и изобщо не беше за вярване, че някога е имало вражда между тях. Те разясниха на Артьом сравнително учтиво, че преминаването на съседната станция ще му струва два патрона и ще му се наложи да даде още толкова, когато се върне след това. Научен от горчивия си опит, Артьом дори не понечи да оспорва това безобразие, а просто си тръгна оттам.
Направи пълен кръг, внимателно изучавайки сергиите и дюкянчетата, и се върна към онзи край на платформата, откъдето бяха дошли. Установи, че залата не завършва тук — нагоре водеха още едни стълби и след като се качи по тях, той се озова в неголяма зала, разделена на две от същите такива прегради с кордони. Тук очевидно минаваше още една граница между двете владения. А вдясно Артьом за свое учудване забеляза истински паметник — като онези, които бе виждал по изображенията от градовете, само че този паметник не беше на човек в цял ръст, като по снимките, а само на главата му.
Но колко голяма бе тази глава! Не по-ниска от два метра… Макар и изцапана с нещо отгоре, а и с глупаво блестящ, полиран от чести хващания нос, тя все пак внушаваше уважение и дори беше малко плашеща. Хрумнаха му разни фантазии за гиганти, един от които се е лишил по време на битка от главата си и сега тя, залята с бронз, украсяваше мраморната зала на този малък Содом, издълбан дълбоко под земната повърхност, за да се скрие от всевиждащите очи на Господ и да избегне възмездието. Лицето на отсечената глава беше тъжно и Артьом първоначално заподозря, че то е на Йоан Кръстител от Новия завет, който някога бе имал възможността да прелисти. Но после реши, че ако се съди по мащабите, става въпрос по-скоро за един от героите на неотдавна припомнената му история за Давид и Голиат — онзи герой, който бил по-големият и по-силният, буквално великан, и в края на краищата бил обезглавен. Никой от сновящите наоколо обитатели така и не можа да му обясни на кого именно принадлежи отсечената глава и това малко го разочарова.
Затова пък близо до паметника се натъкна на чудесно място — истински ресторант, разположен в просторна чиста зала с приятния роден тъмнозелен цвят, какъвто имаше и на неговата станция. Вътре видя пластмасови макети на цветя с листенца от плат — не бе ясно защо са тук, но беше красиво — и няколко прецизно наредени маси със сложени върху тях маслени кандила, които заливаха залата с мека, уютна светлина. И ядене… Храната на боговете: възможно най-крехкото свинско печено с гъби, направо се разтапяше в устата. Във ВДНХ готвеха такива неща само по празниците, но никога не се беше получавало толкова вкусно и изискано.
Наоколо седяха солидни, внушаващи уважение хора, облечени добре и с вкус, очевидно — търговци на едро. Разрязваха прецизно изпечените до хрупкава коричка пържоли, потопени в ароматен сос, бавно вдигаха мъничките късчета месо към устата си и тихичко, културно разговаряха помежду си, обсъждайки делата си, като от време на време хвърляха към Артьом учтиво-любопитни погледи.
Скъпо беше — разбира се, — наложи се да извади от резервния пълнител цели петнайсет патрона и да ги сложи върху широката длан на дебелия кръчмар, и после се разкайваше, че се е поддал на изкушението, но в стомаха му бе толкова приятно, спокойно и топло, че гласът на здравия разум млъкна примирено.
Изпи и чаша бира, лека, приятно замайваща главата, но не силна като мътната, съмнителна домашна ракия, сипвана в мръсни бутилки и буркани, чиято миризма беше достатъчна, за да му се разтреперят на човек коленете. Е, отидоха още три патрона, но какво са три жалки патрона, щом ги даваш за чаша искрящ
