момчето бързо изгуби интереса си към Михаил Порфириевич, съсредоточавайки вниманието си върху траверсите.
— И след като заговорихме за различните народи, те там, по всичко личи, се прекланят пред немците. Та нали немците са изобретили идеологията им! Вие, естествено, знаете това, какво съм тръгнал да ви обяснявам… — добави бързо Михаил Порфириевич и Артьом кимна неопределено, макар че всъщност нищо не знаеше, просто не искаше да изглежда невеж. — Сещате се, навсякъде висят немски орли, свастики и естествено — някакви фрази на немски, цитати на Хитлер: за доблестта, за гордостта и така нататък. Имат си разни паради, маршове. Докато стояхме там и аз се опитвах да ги уговоря да не тормозят Ваня, всички маршируваха на платформата и пееха песни. Нещо за величието на духа и презрението към смъртта. Изобщо, знаете ли, много сполучливо са избрали немския език. Немският просто е създаден за такива неща. Разбирате ли, аз малко го говоря… Ето, вижте, тук някъде съм си записал… — Забавяйки крачките си, той бръкна във вътрешния джоб на куртката си и измъкна оттам зацапан тефтер. — Почакайте за секунда, бъдете така добър да ми светнете… Къде беше? А, ето го!
В жълтото кръгче светлина Артьом видя трепкащи латински букви, грижливо написани на листа и дори оградени с рамка:
Du stirbst. Besitz stribt.
Die Sippen streben.
Der einzig lebt — wir wissen es
Der toten Tatenruhm.
Артьом можеше да чете и латинските букви — беше се научил от някакъв допотопен учебник, открит в библиотеката на станцията. Огледа се неспокойно назад и светна върху листа още веднъж. Естествено не можа да разбере нищо.
— Какво е това? — попита той и увлече отново след себе си Михаил Порфириевич, който бързо прибираше тефтера в джоба си и се опитваше да накара Ваня да тръгне — момчето, кой знае защо, се запъна и започна да ръмжи недоволно.
— Това е стихотворение — отговори старецът малко обидено, както се стори на Артьом. — В памет на загиналите воини. Аз, разбира се, не се наемам да го преведа точно, но приблизително звучи така: „Ти ще умреш. И всичките ти близки ще умрат. Владенията ще загинат. Само бойната слава на загиналите ще остане.“ Но колко слабо звучи в превод, а? А на немски — направо гърми! Дер тотен татенрум! Просто те побиват тръпки! Да… — той изведнъж млъкна, явно засрамил се от своето възхищение.
Известно време крачиха мълчаливо. На Артьом му изглеждаше глупаво и дразнещо, че след като вероятно вече се движеха последни и не бе ясно какво става зад тях, се беше наложило да спрат насред участъка заради някакво стихотворение. Въпреки това стихчетата се набиха в главата му и той все ги повтаряше, спомняйки си за приятеля си Виталий, с когото бяха отишли някога в „Ботаническата градина“. Виталий Драката, който бе застрелян от нападатели, опитали се да проникнат в станцията през южния тунел. Този тунел винаги е бил смятан за безопасен, затова и бяха сложили там Виталий — тогава той беше на осемнайсет, а Артьом току-що бе навършил шестнайсет. А същата вечер се бяха разбрали да отидат при Женя — на него тъкмо някакъв познат търговец му беше донесъл нови мухоморки, някакви особени… Уцелиха го право в главата и насред челото имаше само една малка дупчица, черна, но отзад половината му теме беше отнесено. И край. „Ти ще умреш…“ Кой знае защо изведнъж му изплува ярък спомен за разговора на Хънтър със Сухия, когато вторият му баща каза: „А ако изведнъж се окаже, че отвъд няма нищо?“ Ще умреш и няма никакво продължение. Край. Нищо няма да остане. Някой после естествено ще те помни, но за кратко. „И всичките ти близки ще умрат“, или как там беше? Артьом наистина го побиха тръпки. Когато най- накрая Михаил Порфириевич наруши мълчанието, той даже се зарадва.
— А вие случайно не сте ли в една посока с нас? Само до „Пушкинска“? Нима смятате да влезете там? Имам предвид — да се отклоните от линията? Изобщо не ви препоръчвам да правите това, Артьом. Не можете да си представите какво става там. Може би ще дойдете с нас до „Барикадна“? С такова удоволствие бих поговорил с вас!
На Артьом му се наложи отново да кима неопределено и да мънка нещо неразбираемо: не можеше да говори с първия срещнат, пък макар и да е такъв безобиден старец, за целта на своя поход. След като не чу нищо утвърдително, Михаил Порфириевич отново млъкна.
Доста дълго време крачиха безмълвно и отзад като че ли всичко беше спокойно, така че Артьом най- накрая се отпусна. Скоро в далечината блеснаха светлинки, отначало слабо, но после — все по-ярко. Наближаваха „Кузнецки мост“.
Артьом не знаеше нищо за местните порядки, така че реши за всеки случай да скрие оръжието си. Уви го с една фланелка и го мушна по-надълбоко в раницата си.
„Кузнецки мост“ беше обитаема станция и на петдесет метра от входа на платформата, насред линията, имаше съвсем нормален пропускателен пост, наистина само един, но с прожектор, в момента загасен, защото нямаше нужда от него, и с оборудвана картечна позиция. Картечницата бе покрита, но до нея седеше дебел мъж с протрита зелена униформа и ядеше някаква каша от очукано войнишко канче. Още двама души, облечени по сходен начин, с неугледни армейски автомати на раменете, проверяваха придирчиво документите на идващите от тунела. Пред тях се беше наредила малка опашка: всичките онези бегълци от „Китай-град“, изпреварили Артьом, докато той се мъкнеше с Михаил Порфириевич и Ваня.
Пускаха чакащите бавно и с неохота, а на някакъв младеж даже изобщо му бяха отказали и сега той стоеше объркано отстрани, не знаеше какво да прави и от време на време опитваше да се приближи към проверяващия, който всеки път го отблъскваше назад и викаше следващия от опашката. Обискираха грижливо всеки от преминаващите и право пред очите на всички изкараха от опашката един човек, който се бе опитал да пренесе необявен пистолет „Макаров“, а след като онзи започна да спори, го сграбчиха и го отведоха някъде.
Артьом се извърна неспокойно, предусещайки неприятности. Михаил Порфириевич го погледна учудено, Артьом му прошепна, че и той е с оръжие, но старецът му кимна успокояващо и му обеща, че всичко ще бъде наред. Артьом не му повярва, но му стана много интересно как събеседникът му смята да уреди нещата. Старецът само се усмихна загадъчно.
През това време постепенно идваше и техният ред, а граничарите изтърбушиха пластмасовото куфарче на някаква клета петдесетгодишна жена, която незабавно се разплака и взе да ги нарича изроди, и да се чуди как земята още не ги е погълнала. Вътре в себе си Артьом се съгласи с нея, но реши да не изказва солидарността си на глас. След като се порови както трябва, пазачът измъкна от купчината мръсно бельо няколко противопехотни гранати и се приготви да изслуша обясненията.
Артьом беше сигурен, че жената сега ще разкаже трогателна история за внука си, на когото тези непонятни неща са му нужни за работата му — разбирате ли, той работи като заварчик и това са някакви детайли от електрожена; или пък ще занарежда как е намерила гранатите на пътя и тъкмо се е канела да ги предаде на компетентните органи. Но след като отстъпи няколко крачки назад, тя прошепна някакво проклятие и хукна назад към тунела, бързайки да се скрие в тъмнината. Картечарят остави паницата с храната встрани и посегна към агрегата си, но единият от двамата граничари, очевидно старшият, го спря с жест. Онзи въздъхна разочаровано и се върна към кашата си, а Михаил Порфириевич пристъпи напред с приготвен паспорт.
Колкото и да беше чудно, старшият пазач, който току-що, без изобщо да му мигне окото, беше преровил целия багаж на напълно безобидната на вид жена, прелисти набързо документите на стареца, а на Ваня не обърна абсолютно никакво внимание, сякаш изобщо го нямаше. Дойде редът на Артьом. Той връчи с готовност документите си на мършавия мустакат страж, който се зае да разглежда любопитно всяка страничка, задържайки особено дълго лъча на фенерчето върху печатите. Граничарят не по-малко от пет пъти премести поглед от физиономията на Артьом към фотографията, хъмкайки недоверчиво, а през това време Артьом се усмихваше дружелюбно и се стараеше да се направи на самата невинност.
— Защо паспортът е съветски образец? — попита сурово стражът най-накрая, не знаейки за какво друго да се хване.
— Защото съм бил още малък, когато е имало истински. А после нашата администрация ми го направи на първата бланка, която им попадна — поясни Артьом.
