шумолене на лапи, после до пътниците достигна задушливо-сладникавата миризма на разлагаща се плът и когато слабият лъч на фенера най-накрая докосна мястото, откъдето се носеха звуците, пред очите им се появи такава картина, че Артьом се запита дали не е по-добре да се върнат при червените.
До стената на тунела лежаха по корем три подпухнали тела и ръцете им, завързани с въжета на гърба, вече бяха доста поизгризани от плъховете. Артьом притисна към носа си ръкава на якето, за да не усеща тежката сладникава миризма, наведе се над телата и ги освети с фенерчето. Те бяха съблечени по бельо и по телата им не се виждаха никакви рани. Но косите на всичките бяха сплъстени от съсирена кръв, особено гъста около черните петна на раните от куршуми.
— В тила — определи Артьом, стараейки се гласът му да звучи спокойно, но усещаше, че всеки момент ще му прилошее.
Михаил Порфириевич прикри устата си с ръка и очите му заблестяха.
— Какво правят, Господи, какво правят! — изрече той сподавено. — Ваня, не гледай, не гледай, ела тук!
Но Ваня, без да проявява ни най-малко безпокойство, застана на колене до най-близкия труп и се зае съсредоточено да го побутва с пръст, оживено мучейки.
Лъчът се плъзна нагоре по стената и освети къс груба амбалажна хартия, залепена точно над телата, на равнището на очите. Най-отгоре с готически шрифт беше изписано заглавие: „vierter Reich“20, украсено с изображения на орли с разперени крила, а по-надолу имаше надпис на руски: „Нито една чернилка да не се доближава на по-малко от триста метра от Великия Райх!“, под който беше разпечатано ярко изображение на същия онзи знак „Минаването забранено“ — черен контур на човече в кръг, изразяващ забрана.
— Мерзавци — процеди Артьом през стиснатите си устни. — Заради това, че косите им са с друг цвят?
Старецът само поклати съкрушено глава и задърпа за яката Ваня, който се бе увлякъл в изучаването на телата и изобщо не искаше да се изправя.
— Виждам, че типографската ни машина още работи — отбеляза тъжно Михаил Порфириевич и те продължиха нататък.
Пътниците вървяха все по-бавно, така че чак след две минути се показа изрисуваният на стената с червена боя силует на орел и надпис „300“.
— Още триста метра — каза Артьом, вслушвайки се с безпокойство в отгласите на кучешки лай, разнасящи се отдалеч.
На сто метра от станцията в лицата ги удари ярка светлина и те се спряха.
— Ръцете на тила! Не мърдайте! — изгърмя усилен от високоговорители глас.
Артьом послушно сложи дланите си на тила, а Михаил Порфириевич вдигна ръце нагоре.
— Казах ръцете на тила, всичките! Тръгнете бавно напред! Не правете резки движения! — продължаваше да гърми гласът и Артьом по никакъв начин не можеше да види кой говори, защото светлината биеше право в очите му и се наложи да сведе поглед заради рязката болка.
След като изминаха още известно разстояние с малки крачки, те отново застинаха покорно на място и едва тогава онези срещу тях отклониха встрани лъча на прожектора.
Тук беше издигната цяла барикада, на пост стояха двама едри автоматчици и още един човек с кобур на кръста, всичките с камуфлажни униформи и черни барети, сложени накриво върху бръснатите им глави. На ръкавите им се кипреха бели превръзки — някакво подобие на немска свастика, но не с четири краища, а с три. Малко по-надалеч се виждаха тъмните фигури на още няколко души, а до крака на единия нервно седеше проскубано куче. Стените наоколо бяха изрисувани с кръстове, орли, лозунги и проклятия по адрес на всички, които не са руснаци. Последното малко озадачи Артьом, защото надписът беше на немски. На видно място, под обгорено платно със силует на орел и тривърха свастика, стоеше, уютно осветен, пластмасовият знак с клетото човече и Артьом си помисли, че това сигурно е мястото на почетния им караул.
Един от пазачите пристъпи напред и запали дълъг, наподобяващ тояга ръчен фенер, като го държеше със свитата си ръка на равнището на главата си. Без да бърза, той обходи с лъча и тримата, вглеждайки се внимателно в лицата им, очевидно в опит да открие черти, които не са славянски. Но лицата им, може би с изключение на това на Ваня, което носеше отпечатъка на болестта му, изглеждаха доста руски, така че пазачът отмести фенера и разочаровано сви рамене.
— Документите! — нареди той.
Артьом с готовност подаде паспорта си, а Михаил Порфириевич със закъснение се зае да рови във вътрешния си джоб и най-накрая също го намери.
— А къде са ви документите за него? — посочи гнусливо старшият Ваня.
— Разбирате ли, работата е там, че момчето… — започна да обяснява старецът.
— Млъъък! Обръщайте се към мен с „господин офицер“! Отговаряйте ясно на въпросите! — изграчи му проверяващият и фенерът заподскача в ръцете му.
— Господин офицер, виждате ли, момчето е болно, то няма паспорт, още е малко, нали разбирате, но вижте, вписано е тук, при мен, моля, погледнете… — заломоти стъписаният Михаил Порфириевич, като гледаше угоднически офицера и се опитваше да открие в очите му поне частица съчувствие.
Но онзи стоеше на мястото си, прав и твърд като скала, лицето му също сякаш се бе вкаменило и Артьом отново изпита неотдавнашното желание да убие човек.
— Къде е снимката? — процеди офицерът, когато достигна до нужната страница.
Ваня, който до този момент седеше мирно, вглеждаше се напрегнато в силуета на кучето и гугукаше възторжено от време на време, прехвърли вниманието си на проверяващия и за ужас на Артьом се озъби и заръмжа зловещо. Артьом изведнъж така се уплаши за него, че забрави за своята неприязън към това същество и че той самият на няколко пъти с усилие беше потиснал желанието си да го срита както си трябва.
Проверяващият пристъпи неволно назад, втренчи се във Ваня с неприязън и процеди:
— Приберете си го. Незабавно. Или аз ще направя това.
— Моля, простете, господин офицер, той не разбира какво прави — със смайване чу Артьом собствения си глас.
Михаил Порфириевич го погледна с признателност, а граничарят, след като бързо прелисти паспорта му, му го връчи обратно и изрече студено:
— Нямам въпроси към вас. Можете да минавате.
Артьом направи няколко крачки и застина, чувствайки, че краката му не го слушат. Офицерът равнодушно му обърна гръб и повтори въпроса си за снимката.
— Виждате ли, работата е там… — започна Михаил Порфириевич, сепна се и добави: — Господин офицер, работата е там, че нямаме фотограф, а на другите станции това струва страшно скъпо, и аз просто нямам пари, за да се снимам…
— Събличайте се! — прекъсна го граничарят.
— Моля? — провлече с отпаднал глас Михаил Порфириевич и краката му се разтрепериха.
Артьом свали раницата си и я остави на пода, без изобщо да мисли какво прави. Има неща, които не искаш да правиш, заричаш се да не ги правиш, забраняваш си, а после изведнъж те се случват от само себе си. И дори не успяваш да ги обмислиш, те нямат съприкосновение с мисловните центрове, а се случват — и край, остава ти само да наблюдаваш смаяно себе си и да се убеждаваш, че нямаш вина, просто всичко се е случило само.
Ако сега ги съблечаха и ги поведяха към тристотния метър, като онези, другите, Артьом щеше да извади от раницата автомата, да премести предпазителя на автоматична стрелба и да се постарае да повали колкото се може повече от тези нечовеци с камуфлажна униформа, докато не го застрелят. Нищо друго нямаше значение. Нямаше значение, че е изминал само ден, откакто срещна Ваня и стареца. Нямаше значение, че щяха да го убият. Какво ще стане с ВДНХ? Не бива да мисли какво ще стане след това. Има неща, за които по-добре човек да не мисли.
— Събличайте се! — повтори офицерът, изговаряйки грижливо думите. — Обиск!
— Но позволете… — измънка Михаил Порфириевич.
— Млъъък! — изграчи граничарят. — По-бързо! — и подкрепяйки думите си с действия, извади пистолета
