Девет и половина. Два и половина часа до дванайсет и още пет до… до процедурата. Седем и половина часа. Не, докато беше мислил, докато бе пресмятал, беше останало още по-малко време.
По-рано Артьом все се опитваше да си представи какво би трябвало да чувства и за какво би трябвало да мисли човек, осъден на смърт, в нощта преди екзекуцията. Страх? Омраза към палачите? Разкаяние?
Вътре в него имаше само пустота. Сърцето му туптеше тежко в гърдите му, слепоочията му пулсираха, устата му бавно се пълнеше с кръв и засега той не я гълташе. Кръвта беше с миризма на мокро, ръждиво желязо. Или влажното желязо имаше миризмата на прясна кръв?
Ще го обесят. Ще го убият.
Вече няма да го има.
Опитваше се да осъзнае това, да си го представи, но не се получаваше.
Всички знаят, че смъртта е неизбежна. В метрото смъртта бе ежедневие. Но винаги ти се струва, че точно с теб няма да се случи никакъв нещастен случай, куршумите ще прелетят край теб, болестта ще те подмине. А смъртта от старост ще дойде след толкова много време, че може дори да не се мисли за това. Не е възможно да живееш, постоянно съзнавайки своята смъртност. Трябва да се забрави за нея и ако все пак на човек му хрумват такива мисли, трябва да ги прогонва, иначе могат да пуснат корени в съзнанието и да се разраснат, и отровните им спори ще отровят съществуването на този, който им се е поддал. Не бива да мислиш за това, че и ти ще умреш. Иначе можеш да полудееш. Само едно нещо спасява човек от безумието — неизвестността. Животът на осъден на смърт, когото ще екзекутират след година и той знае за това, и животът на смъртно болния, на когото лекарите са казали колко време му остава, се отличават от живота на обикновените хора само по едно нещо: първите знаят точно или приблизително кога ще умрат, а обикновеният човек е в неведение и затова му се струва, че може да живее вечно, макар че не е изключено още на следващия ден да загине в катастрофа. Страшна е не самата смърт. Страшно е нейното очакване.
След седем часа.
Как ще го направят? Артьом не бе много наясно как бесят хората. На тяхната станция веднъж бяха разстреляли предател, но Артьом беше още малък и не бе разбрал много, освен това във ВДНХ не биха тръгнали да правят публично представление от една екзекуция. Вероятно ще сложат примката на шията му… и или ще го изтеглят към тавана… или ще е на някакъв стол… Не, не биваше да мисли за това.
Беше жаден.
С усилие обърна ръждясалата стрелка и вагонетката на мислите му се прехвърли в друг коловоз — към застреляния от него офицер. Към първия човек, когото бе убил. Пред очите му отново се появи картината на това как невидимите куршуми се врязват в широката гръд, препасана с портупей, и всеки от тях оставя след себе си прогорен черен белег, който моментално се пълни с прясна кръв. Артьом не усещаше ни най-малки угризения за стореното, и това го удиви. Някога беше смятал, че всеки убит виси като тежък товар на съвестта на убиеца, явява му се насън, тревожи старостта му, привлича като магнит всичките му мисли. Не. Оказа се, че изобщо не е така. Никакво съжаление. Никакво разкаяние. Само мрачно задоволство. И Артьом разбра, че ако убитият се появи в кошмара му, той просто ще се извърне равнодушно от призрака и онзи ще изчезне безследно. А старостта… Сега вече нямаше да има старост.
Оставащото време бе намаляло още повече. Навярно все пак ще го качат на стол. Когато остава толкова малко време, трябва да се мисли за нещо важно, за най-главното, за нещо, за което никога не си мислил, а винаги си го отлагал за по-късно… За това, че си изживял живота си неправилно и ако ти се даде още една възможност, би направил всичко по друг начин… Не, не би могъл да има никакъв друг живот и нямаше какво да направи по различен начин. Може би само тогава, когато онзи направи контролен изстрел в главата на Ваня, би могъл да не хваща автомата, а да се отдалечи? Но не, нямаше да се получи, и точно Ваня и Михаил Порфириевич щяха да идват в сънищата му и никога нямаше да успее да ги прогони. Какво ли бе станало със стареца? По дяволите, да можеше да изпие поне глътка вода!
Първо ще го изведат от килията… Ако му провърви, ще го преведат през прохода, което ще му даде още малко време. Ако не му сложат пак проклетата шапка, ще види още нещо освен прътовете на решетките и безкрайната редица от килии.
— Коя е станцията? — разлепи изсъхналите си устни Артьом, като се откъсна от решетката и вдигна поглед към съседа си.
— „Тверска“ — отговори онзи и се поинтересува: — Слушай, братко, а ти защо си тук?
— Убих офицер — отвърна бавно Артьом. Трудно му беше да говори.
— Ъъъ… — проточи със съчувствие небръснатият. — Сега ще те бесят ли?
Артьом сви рамене, извърна се и отново се залепи за решетката.
— Със сигурност ще те обесят — увери го съкилийникът му.
Точно така щяха да направят. Скоро. Точно на тази станция, никъде нямаше да го водят.
Да можеше да пийне малко… Да измие този ръждив вкус от устата си, да намокри пресъхналото си гърло — тогава вероятно ще може да разговаря и повече от минута. В килията нямаше вода, само в другия й край се намираше зловонно тенекиено ведро. Да помоли тъмничарите? Може би проявяват известна снизходителност към осъдените на смърт? Ако можеше да измъкне ръката си през решетките, да махне с нея… Но ръцете му бяха завързани зад гърба, въжето се бе врязало в китките му, дланите му се бяха подули и бяха изгубили чувствителността си. Опита се да извика, но се получи само хриптене, което премина в раздираща белите дробове кашлица.
Двамата пазачи се приближиха към клетката веднага щом забелязаха опитите му да привлече внимание.
— Плъхът се е събудил — озъби се онзи, който държеше кучето.
Артьом вдигна глава нагоре, за да види лицето му, и изхриптя с усилие:
— Искам да пия. Вода.
— Искаш да пиеш? — учуди се показно кучкарят. — Това пък защо? Всеки момент ще те бесят, а ти — искаш да пиеш! Не, няма да хабим вода за теб. Може да вземеш да пукнеш по-рано.
Отговорът беше изчерпателен и Артьом затвори уморено очи, но тъмничарите явно искаха да си побъбрят още малко за това-онова с него.
— Е, боклук, разбра ли сега на кого си вдигнал ръка? — попита вторият. — И при това си руснак, плъх! Заради такива измети като теб, които забиват нож в гърба на своите, ето тези — той кимна към отдръпналия се навътре негов съкилийник — скоро ще запълнят цялото метро и няма да дават на обикновените руски хора да дишат.
Небръснатият наведе глава. Артьом намери сили само да свие рамене.
— А твоето изродче здравата го гръмнаха — намеси се първият пазач. — Сидоров разказваше, че половината тунел е в кръв. И правилно! Недоразвит човек! Тези също трябва да ги унищожаваме. Те… генетичния ни фонд! — спомни си той трудната думичка. — Скапват го. И старецът ви също пукна — каза той в заключение.
— Как? — изхлипа Артьом. Страхувал се беше от това, но все пак се бе надявал: а може би не е умрял, не са го убили, а ако е някъде наоколо, в съседната килия?
— Така. Сам си умря. Е, поналожили са го съвсем леко, а той взел, че хвърлил топа — поясни охотно кучкарят, доволен, че най-накрая е успял да засегне Артьом.
„Ти ще умреш. И всичките ти близки ще умрат…“ Той отново видя как Михаил Порфириевич, забравил за всичко на света, спира насред тъмния тунел, прелиства тефтера си, а после развълнувано повтаря последната строфа. Как беше? „Дер тотен татенрум?“ Не, поетът е сгрешил, славата на деянията също няма да остане. Нищо няма да остане.
После си спомни, кой знае защо, как Михаил Порфириевич тъгуваше за апартамента си, особено за леглото. След това мисълта му започна да се забавя все повече и повече, докато накрая съвсем спря. Той отново опря чело в решетката и заразглежда тъпо превръзката на ръката на тъмничаря. Тривърхата свастика. Странен символ. Наподобяващ или звезда, или осакатен паяк.
— Защо краищата са три? — попита той. — Защо?
Наложи се и да кимне с глава към превръзката, пазачите най-накрая разбраха какво има предвид и благоволиха да му обяснят.
— А колко ти трябват? — възмути се онзи с кучето. — Колкото станциите, толкова и краищата, идиот! Символ на единството. Изчакай да се доберем до Полиса, и ще добавим четвърти…
