от кобура си.
Старецът започна припряно да разкопчава куртката си, а проверяващият отклони ръката си с пистолета встрани и се зае да наблюдава мълчаливо как Михаил Порфириевич хвърля пуловера си, как, неловко подскачайки на един крак, сваля обувките си и как се колебае дали да разкопчае колана на панталоните.
— По-бързо! — изсъска вбесено офицерът.
— Но… Неловко е… Разбирате… — започна да говори Михаил Порфириевич, но проверяващият, окончателно вбесен, го удари силно с юмрук в зъбите.
Артьом понечи да се втурне напред, но отзад го уловиха две силни ръце, и колкото и да се опитваше да се изтръгне, всичко беше напразно.
В този момент се случи непредвиденото. Ваня, който беше почти наполовина по-нисък от главореза с черната барета, изведнъж настръхна и се хвърли с животински скок върху мъчителя. Офицерът изобщо не очакваше такава пъргавост от недъгавия и Ваня успя да се вкопчи в лявата му ръка и дори да го удари с длан в гърдите. Обаче след миг граничарят се съвзе, отхвърли момчето от себе си, протегна ръката си с пистолета напред и натисна спусъка.
Изстрелът, усилен от ехото на празния тунел, заглуши Артьом, но на него въпреки това му се стори, че чу как Ваня тихичко изхлипа, преди да се свлече на пода. Все още се превиваше с лице надолу, хванал се с двете си ръце за корема, когато офицерът го подритна с върха на обувката, събори го по гръб и с гнусливо изражение на лицето натисна спусъка още веднъж, целейки се в главата.
— Предупреждавах ви — подхвърли той студено на Михаил Порфириевич, който, застинал на мястото си, гледаше Ваня с увиснала челюст и издаваше гърлени хрипливи звуци.
В този момент на Артьом му причерня пред очите и той усети в себе си такава сила, че стъписаният войник, който го държеше отзад, едва не падна на пода, когато младежът се хвърли напред. Времето се разтегна за Артьом — достатъчно, за да успее да хване дръжката на автомата, да щракне предпазителя и да изстреля направо през раницата един откос в петнистите гърди на офицера.
Успя само да забележи със задоволство как върху зелената камуфлажна униформа се появява черна пресечена линия от раните от куршумите.
Глава 9
Du stirbst21
— Чрез обесване — заключи комендантът.
Гръмнаха аплодисменти, безмилостни към тъпанчетата на хората.
Артьом с усилие вдигна глава и се огледа. Само едното му око се отваряше, другото бе залепнало — при разпита му се бяха старали с всички сили. Освен това не чуваше много добре — звуците сякаш си пробиваха път през дебел пласт памук. Като че ли всичките му зъби си бяха на мястото. Макар че, от друга страна, за какво му бяха сега зъби?
Отново същият този светъл мрамор, обичайният, омръзнал му вече бял мрамор. Масивни железни полилеи под тавана, навярно — някогашните електрически осветителни тела. Сега в тях стърчаха димящи лоени свещи и таванът над тях беше съвсем черен. Светеха само два такива полилея на цялата станция — в самия й край, където широко стълбище водеше нагоре, и на мястото, където стоеше Артьом, насред залата, на стъпалата на мостика, слагащ началото на страничен преход към друга линия.
Виждаха се гъсто наредени полукръгли арки, почти не се забелязваха колони, имаше страшно много свободно място. Що за станция бе това?
— Екзекуцията ще се състои утре в пет часа сутринта на станция „Тверска“ — уточни дебелакът, застанал до коменданта.
Подобно на началника си, той също не беше облечен със зелена камуфлажна униформа, а с черен мундир с блестящи жълти копчета. Двамата имаха и черни барети, но не толкова големи и не толкова грубо ушити, както онези на войниците в тунела.
Тук имаше страшно много изображения на орли, тривърхи свастики, навсякъде се виждаха лозунги и изречения, изрисувани грижливо и с любов с готически букви. Старателно опитвайки се да фокусира погледа си върху размиващите се думи, Артьом прочете: „МЕТРОТО — ЗА РУСНАЦИТЕ!“, „ЧЕРНИЛКИТЕ — НА ПОВЪРХНОСТТА!“, „СМЪРТ НА ПЛЪХОЯДЦИТЕ!“ Имаше и други, с по-отвлечено съдържание: „НАПРЕД В ПОСЛЕДНА БИТКА ЗА ВЕЛИЧИЕТО НА РУСКИЯ ДУХ!“, „С ОГЪН И МЕЧ ДА ИЗГРАДИМ В МЕТРОТО ИСТИНСКИ РУСКИ РЕД!“, после още някакъв цитат на Хитлер — на немски, и сравнително неутралното: „В ЗДРАВО ТЯЛО — ЗДРАВ ДУХ!“ Особено го впечатли надписът, направен над изкусен портрет на мъжествен воин с масивна челюст и волева брадичка и много решителна на вид жена. Те бяха изобразени в профил, така че мъжът леко прикриваше с тялото си своята бойна другарка. „ВСЕКИ МЪЖ Е ВОЙНИК, ВСЯКА ЖЕНА Е МАЙКА НА ВОЙНИК!“ — гласеше лозунгът. Всички тези надписи и рисунки в момента кой знае защо бяха по-важни за Артьом, отколкото думите на коменданта.
Право пред него, зад заграждението, шумеше тълпата. Хората тук не бяха кой знае колко много и всичките бяха облечени някак невзрачно, предимно с ватенки и със зацапани работни комбинезони. Почти не се виждаха жени и ако това отразяваше реалното положение на нещата, войниците скоро би трябвало да свършат. Артьом отпусна глава на гърдите си — вече нямаше сили да я държи изправена; ако не бяха двамата широкоплещести конвоиращи с барети на главите, които го придържаха под мишниците, направо щеше да се строполи на земята.
Отново му прилоша, зави му се свят и вече не му се удаваше да иронизира. Стори му се, че сега ще повърне пред всичките тези хора.
Тъпото безразличие към всичко това, което се случваше с него, обзе Артьом постепенно. Сега запазваше само отвлечен интерес към околната среда, сякаш всичко се бе случило не с него, сякаш просто четеше книга. Съдбата на главния герой го интересуваше, разбира се, но ако той загинеше, би могъл да вземе от рафта някоя друга книга — с щастлив край.
Отначало го биха дълго и грижливо търпеливи, силни мъже, а други хора, умни и разсъдливи, му задаваха въпроси. Стаята предвидливо бе облепена с фаянсови плочки с тревожен жълт цвят — навярно кръвта се измиваше много лесно от тях, но не беше възможно да се проветри миризмата й.
Като начало го научиха да се обръща с „господин комендант“ към мършавия човек със зализани руси коси и фини черти на лицето, който водеше разпита. После — да не задава въпроси, а само да отговаря. После — да отговаря на зададените въпроси точно, сбито и по същество.
Като при това го учиха отделно да отговаря сбито, и отделно — да отговаря по същество, така че Артьом изобщо не можеше да разбере как всичките му зъби си бяха останали по местата, макар че някои бяха доста поразклатени, а в устата си постоянно усещаше вкус на кръв. Отначало се опита да се оправдава, но му казаха, че не си струва да го прави. После се опита да мълчи, но и това се оказа неправилно — убеди се скоро, че е така. Беше много болезнено. Изобщо, много странно е усещането, когато те удря по главата силен, здрав мъж — не е болка, а някакъв ураган, който помита всичките ти мисли и изкривява крайно възприятията ти. Истинското мъчение идва след това.
След известно време Артьом най-накрая разбра какво трябва да направи. Всичко беше много просто — трябваше само да оправдава по най-добрия начин очакванията на господин коменданта. Ако господин комендантът питаше дали Артьом не са го пратили тук от „Кузнецки мост“, трябваше само да кимне. Това му отнемаше по-малко сили и господин комендантът не смръщваше недоволно своя безупречно славянски нос, а асистентите му не нанасяха поредната телесна повреда на Артьом. Ако господин комендантът предполагаше, че Артьом са го изпратили с цел шпиониране и осъществяване на диверсии, например — организиране на покушение над ръководството на Райха (включително и над самия господин комендант), младежът трябваше отново да кимне в знак на съгласие. Тогава мъчителят поклащаше спокойно глава, а Артьом си запазваше второто око. Но не биваше просто да кима, трябваше да слуша какво точно пита господин комендантът, защото ако не уцелеше с отговора, настроението на мъчителя му се разваляше и единият от помощниците пробваше, да речем, да счупи някое от ребрата на Артьом. След като го разпитваха час и половина, без да бързат за никъде, Артьом вече не чувстваше тялото си, виждаше и чуваше доста зле и не разбираше почти нищо. Няколко пъти се опита да изгуби съзнание, но го караха да идва на себе си с ледена вода и амоняк. Навярно беше много интересен събеседник.
